Жена избягала от войната: За мен има само една мисия - да се върна обратно в родината
След няколко тежки дни път към България, Света Черкес съумява да стигне до София с щерка си и внучката си. Десет дни по-късно, към момента не може да не помни ужаса, който изпитва в ранните часове на 24 февруари.
" Събудихме се от оглушителния тон на бомби. В следствие разбрахме, че покрай нас в град Калиновка, където има военни складови пространства, е имало бомбардировка. Не бяхме сигурни, дали това е война или е случай. Веднага започнахме да гледаме телевизия, да четем новините и да търсим информация. На 24-ти вечерта към този момент беше ясно – нападнати сме от бойци на Путин. Първите усеща в мен бяха огромна болежка и тъга. Започваш да разбираш, че в тази война ти ще загубиш някой непосредствен и доста обичан човек. Най-страшното беше да гледаш по какъв начин хиляди бойци и бойна техника пътуват към Украйна. Да гледаш по какъв начин мъжете прегръщат за последно своите дами и отиват на война ", споделя тя пред Нова.
В началото тя и фамилията й не мислят за евакуация. Всичко това обаче бързо се трансформира.
" Когато видяхме, че бомбардирането няма да спре и чувахме непрекъснато гърмежите – аз като майка, баба знаех, че не е безвредно за моето дете, моето внуче и е време да бягаме. Взехме с нас всичко нужно за детето – приспособено мляко, памперси. За себе си взехме единствено по един чифт облекла. Опаковахме всичко в една чанта и незабавно тръгнахме за полската граница. Дъщеря ми работи в огромна интернационална компания и точно те ни предложиха помощ. Осигуриха превоз и дестинация към, която да извозят своите чиновници – това беше България. Стигнахме до румънско-украинската граница доста бързо. Полицията в Украйна беше осигурила предпазен кулоар за дами, дребни деца. Разрешиха да се движим даже в насрещната посока, с цел да стигнем по-бързо на безвредно място. Никой даже не преглеждаше паспортите и документите на множеството хора, тъй като не беше това значимото. Трябваше дами, деца да са в сигурност.Когато минахме границата, румънските жители към този момент бяха подготвени да ни посрещнат. Имаше свещеници, доброволци, които помагаха. Тук също. Успяхме да почувстваме, че животите ни най-сетне не са застрашени ", споделя още Света.
Въпреки това с болежка си спомня за деня на заминаването им.
" На първи март, когато трябваше да напуснем Украйна, този ден беше толкоз значим за мен – най-скъпият човек за мен, моето внуче, тя навършваше две години. Рано сутринта, аз отидох да подарявам кръв, тъй като желаех да направя нещо потребно за народа си, до момента в който не присъствам. В момента, в който излязох от медицинския център, оповестиха въздушна паника. Всички се скриха. Давах си сметка, че да намериш торта и свещичка за дете в този миг е съвсем невероятно. Излязох от скривалището и потеглих към магазина, надявах се че след бомбардировките, ще отворят още веднъж. Стигнах, към момента беше затворено, само че аз стоях до вратата. Нямаше цели торти, само че беше останало едно парче. Нямаше и свещи. Но самите продавачи започнаха да търсят. Бързах за у дома, с цел да благопожелавам на внучка си. Детето усещаше, че сме тревожни. Вместо да се зарадва на тортата, тя плачеше с нас. Всички плачехме – аз, шурей ми, щерка ми. Защо трябваше това да се случи? Искаме единствено кротичък живот ", спомня си тя.
Сега Света има единствено една задача – да се върне назад в родината си.
" Събудихме се от оглушителния тон на бомби. В следствие разбрахме, че покрай нас в град Калиновка, където има военни складови пространства, е имало бомбардировка. Не бяхме сигурни, дали това е война или е случай. Веднага започнахме да гледаме телевизия, да четем новините и да търсим информация. На 24-ти вечерта към този момент беше ясно – нападнати сме от бойци на Путин. Първите усеща в мен бяха огромна болежка и тъга. Започваш да разбираш, че в тази война ти ще загубиш някой непосредствен и доста обичан човек. Най-страшното беше да гледаш по какъв начин хиляди бойци и бойна техника пътуват към Украйна. Да гледаш по какъв начин мъжете прегръщат за последно своите дами и отиват на война ", споделя тя пред Нова.
В началото тя и фамилията й не мислят за евакуация. Всичко това обаче бързо се трансформира.
" Когато видяхме, че бомбардирането няма да спре и чувахме непрекъснато гърмежите – аз като майка, баба знаех, че не е безвредно за моето дете, моето внуче и е време да бягаме. Взехме с нас всичко нужно за детето – приспособено мляко, памперси. За себе си взехме единствено по един чифт облекла. Опаковахме всичко в една чанта и незабавно тръгнахме за полската граница. Дъщеря ми работи в огромна интернационална компания и точно те ни предложиха помощ. Осигуриха превоз и дестинация към, която да извозят своите чиновници – това беше България. Стигнахме до румънско-украинската граница доста бързо. Полицията в Украйна беше осигурила предпазен кулоар за дами, дребни деца. Разрешиха да се движим даже в насрещната посока, с цел да стигнем по-бързо на безвредно място. Никой даже не преглеждаше паспортите и документите на множеството хора, тъй като не беше това значимото. Трябваше дами, деца да са в сигурност.Когато минахме границата, румънските жители към този момент бяха подготвени да ни посрещнат. Имаше свещеници, доброволци, които помагаха. Тук също. Успяхме да почувстваме, че животите ни най-сетне не са застрашени ", споделя още Света.
Въпреки това с болежка си спомня за деня на заминаването им.
" На първи март, когато трябваше да напуснем Украйна, този ден беше толкоз значим за мен – най-скъпият човек за мен, моето внуче, тя навършваше две години. Рано сутринта, аз отидох да подарявам кръв, тъй като желаех да направя нещо потребно за народа си, до момента в който не присъствам. В момента, в който излязох от медицинския център, оповестиха въздушна паника. Всички се скриха. Давах си сметка, че да намериш торта и свещичка за дете в този миг е съвсем невероятно. Излязох от скривалището и потеглих към магазина, надявах се че след бомбардировките, ще отворят още веднъж. Стигнах, към момента беше затворено, само че аз стоях до вратата. Нямаше цели торти, само че беше останало едно парче. Нямаше и свещи. Но самите продавачи започнаха да търсят. Бързах за у дома, с цел да благопожелавам на внучка си. Детето усещаше, че сме тревожни. Вместо да се зарадва на тортата, тя плачеше с нас. Всички плачехме – аз, шурей ми, щерка ми. Защо трябваше това да се случи? Искаме единствено кротичък живот ", спомня си тя.
Сега Света има единствено една задача – да се върне назад в родината си.
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ