Оцелял от полет 571: „Ядох от мъртвите си приятели, за да оцелея“
След като самолетът им се разруши и те бяха блокирани в снежната пустота на Андите в Аржентина, Роберто Канеса и другите оживели от полет 571 бяха на ръба да умрат от апетит, написа британското издание „ Дейли Мейл “ ().
Оскъдните храни и питиета, избавени от останките на самолета – шоколад, ядки, крекери, конфитюр, плодове и няколко бутилки алкохол – свършили и не можело да се откри никаква растителност или скотски живот на надморската височина от 3570 м.
Гладът на оживелите станал толкоз всепоглъщащ и обезверен ,
че някои се пробвали да дъвчат линии кожа от багажа и да ядат пяна от счупените възглавници на седалките на самолета. Докато ставали все по-слаби, а възможностите им за избавление все по-далечни, оживелите последователно осъзнали каква би трябвало да бъде идната стъпка, в случай че желаят да останат живи.
Това било нещо, което първоначално било прекомерно извънредно, с цел да се мисли даже за него. Телата на 18 техни другари, родственици и членове на екипажа на полета бяха замръзнали в снега и единственият късмет на пасажерите за оцеляване бил в немислимото: прибягване до канибализъм и изяждане на телата на умрелите.
This is the last image of Uruguayan Flight 571, before it crashed in The Andes on October 13, 1972. 27 of 45 people survived the initial crash. Survivors were eventually forced to cannibalize the dead to stay alive.
Nando Parrado and Roberto Canessa, facing the grim reality that…
— Morbid Knowledge (@Morbidful)
Десет дни след злополуката, след доста душевно мъчение и молитва за упътвания, някои от пасажерите – в това число Канеса – употребяват бръснарско ножче и части стъкло, с цел да отрежат линии кожа, мускули и мазнини от замръзналите тела, и се принуждават да преглъщат дребни хапки.
„ Всеки от нас взе решението в миг, в който самичък реши ,
и консумираше храната, когато можеше да понесе, да направи това “, спомня си Канеса, говорейки пред изданието от вкъщи си в Монтевидео, Уругвай. „ Това беше развой “, споделя той. „ Първоначално си помислих, че не бих могъл да се възползвам от телата на мъртвите си другари. След това стана нещо естествено, съвсем всекидневие, тъй като храната беше част от горивото за излизане от тази обстановка. Избрах да пребивавам. Гордея се с това, което направих “, споделя той.
Тази забележителна същинска история е разказана в новия филм, наименуван Society Of The Snow, който понастоящем е измежду първите пет заглавия в платформата Netflix. Вече има книги, документални филми и филм от 1993 година, Alive, за една от най-вълнуващите и невероятни истории за оцеляване в актуалната история. Но тази нова версия на испанския кино режисьор Джей Ей Байона е най-близката, която някой е съумял да разбере през какво са минали той и другите пасажери, споделя Канеса.
Канеса беше 19-годишен студент по медицина
и един от 45-те пасажери и екипаж – в това число 18 членове на неговия тим по ръгби Old Christians и техните фамилии и другари – на борда на под наем полет на Уругвайските военновъздушни сили, летящ от Монтевидео в Уругвай до Сантяго, Чили, през октомври 1972 година
Буря принудила групата да прекара нощта в Мендоса, Аржентина, преди самолетът да излети още веднъж на 13 октомври за това, което трябваше да бъде 90-минутно пътешестване. Но заради съдбовна композиция от турбуленция и неточност на водача, самолетът нацелва планински връх с височина 4572 м, отрязвайки двете крила и опашката. След това останалата част от фюзелажа се плъзва по хладилник с голяма скорост, преди да спре в леда и снега.
Valley of Tears in the Andes, January 1973 vs. January 2023.
[Uruguayan Air Force Flight 571 crash site]
— Massimo (@Rainmaker1973)
Трима от екипажа и девет пасажери починали незабавно, а други шестима умират през идващите дни заради пострадванията си и минусовите температури. Канеса, в този момент на 70 години и един от водещите детски кардиолози в света, блестящо си спомня ужасния миг на злополуката и по-късно шока и отчаянието да се окажат блокирани в красивите, само че враждебни планини Анди. „ Видях планината пред нас и си припомням по какъв начин самолетът обезверено се опитваше да се издигне и да набере височина, а по-късно усетих мощен удар “, споделя той. „ Помислих си „ това е “... и тогава самолетът спря доста внезапно, тъй като стигна до дъното на долината “.
Първоначално той е комплициран:
„ Не можех да допускам, че съм още жив ,
и си помислих, че би трябвало да изляза бързо, тъй като службите за незабавна помощ ще дойдат да ни оказват помощ. След това се насочих към задната част на самолета и осъзнах, че опашката я няма. Погледнах на открито и бяхме посред най-пустата природа, която можете да си визиите “.
Канеса и други, които бяха невредими, започнаха да ревизират кой е мъртъв и кой е жив и да лекуват ранените по най-хубавия вероятен метод. Минусовите температури бяха съвсем непоносими и те трескаво отваряха куфари в търсене на якета и пуловери. „ Беше мъчно да се диша, тъй като въздухът в безкрайната бяла панорама беше толкоз необичаен “, споделя Канеса.
Неговият другар Нандо Парадо, 22-годишен студент по бизнес, имал сериозна контузия на главата и в началото се допуска, че е измежду починалите. Опечалените му другари го оставят в снега с останалите тела и той остава там без заслон и вода, в кома, близо четири дни, факт, който избавя живота му, тъй като ниските температури не разрешават на мозъка му да се подуе и да го убие. В последна сметка един от приятелите му видя признаци на живот и го вкарва във фюзелажа. Когато Парадо се разсъни, Канеса би трябвало да му заяви новината, че майка му Евгения е мъртва, а 19-годишната му сестра Сузи е тежко ранена. Тя умира на осмия ден, а унищоженият ѝ брат я държи за ръката.
Отначало оживелите вземат решение да останат там, където са. Помощта сигурно е на път, мислят си те, до момента в който слушат за актуализации на дребното транзисторно радио, което един от оживелите носел със себе си. Но
на осмия ден те научават новината, от която се опасяват .
След като голям брой избавителни самолети не съумяват да виждат белия фюзелаж в снежния пейзаж, търсенето е прекъснато. „ Имаше голяма алтернатива, да се изкача от долината и може би да умра, катерейки се, или да очаквам спасяването, което беше най-разумното нещо, което можеше да се направи “, споделя Канеса. „ Когато чухме по радиото, че търсенето е прекъснато, един от нас сподели, че „ алтернативата завърши. Трябва да се измъкнем сами, тъй като никой не идва да ни помогне “. В прочут смисъл това ни оказа помощ да вземем решението “, прибавя той.
This chilling photograph shows the survivors of Uruguayan Flight 571, who were forced to resort to cannibalism to stay alive.
The crash in the Andes on October 13, 1972, left 45 people on board, with only 27 surviving the initial impact.
On December 12, Nando Parrado and…
— Morbid Knowledge (@Morbidful)
Като студент по медицина, Канеса е един от първите, които схващат, че мъртвите пасажери, чиито тела са били непокътнати в леда и снега отвън самолета, където оживелите са се укривали, са източник на протеини и могат да обезпечат животоподдържаща издръжка, защото те чакат изискванията да се подобрят, с цел да могат да опитат да се спасят сами.
Той се замислил надълбоко за последствията и взема решение, че в случай че той беше един от починалите пасажери, щеше да бъде благополучен, в случай че други изядат тялото му, с цел да останат живи.
„ Вместо да изгние в гроба, тялото ми може да бъде живот за приятелите ми “ ,
споделя той.
Филмът демонстрира тъгите на оживелите, до момента в който разискват дали да се хранят или не с телата, като някои от тях дават обещание личните си трупове на другите, в случай че умрат. На деветия ден Канеса и трима други събличат облеклата от едно тяло – заобикаляйки да гледат лицето на мъртвия – и отстраняват линии замръзнала плът, оставят ги да се размръзнат и по-късно ги гълтам. Други също почнали да ядат, само че на някои оживели им лишава повече време, в сравнение с други, с цел да преодолеят отвращението си. Нума Туркати, който е показан като повествовател във кино лентата умрял, тъй като не може да се накара да изяде повече от няколко хапки, макар че поддържа другите да го създадат.
На 29 октомври, към 16 дни след злополуката, ориста нанася на трагичната група още един ужасяващ удар, когато пада лавина, погребвайки фюзелажа, в който са се укрили, в стена от лед и сняг. Още осем души умират. В своите записки от 2016 година „ Трябваше да оцелея “ Канеса разказва по какъв начин той и други трескаво работели, с цел да изчистят снега от устата и носовете на своите другари. Той се катери да избави приятеля си от детството Даниел Маспонс, който спи до него във фюзелажа.
„ Отчаяно рових с нокти ледения сняг, остъргвайки го, до момента в който от ноктите ми не потече кръв... Изчистих снега от лицето му и от устата му и се наведох да чувам за дъха му. Но имаше единствено тишина.
Моят обичан другар беше мъртъв “ ,
написа той.
На останалите оживели им лишава три дни, с цел да се изкопаят. Импровизираните хамаци, аварийни облекла и одеяла, които оживелите са създали от калъфките на седалките на самолета и които им осигурявали прочут комфорт, са изгубени. Замръзналите тела извън, които ги държат живи, са пометени и те нямат източник на храна. Те нямат различен избор, с изключение на да изчакат да се втвърди и да ядат суровата плът на преди малко починалите.
На 12 декември, два месеца след злополуката, времето се е подобрило задоволително, с цел да могат Канеса и Парадо – героите на кино лентата – да обмислят рисково бягство от техния призрачен сън. Те нямат опит в катеренето, нямат екипировка за алпинизъм или защитно облекло и от време на време се озовават до бедрата си в сняг, вкопчвайки се в стените на скалите и съвсем падайки в каньони.
За 10 сложни дни те изминават 38 благи, носейки със себе си ресурси от замръзнала човешка плът и спални чували, направени от останки от изолационния материал на самолета. „ И двамата знаехме, че можем да се провалим, само че оставихме тези усеща настрани “, спомня си Канеса.
„ Всяка стъпка, която правехме, беше стъпка към живота .
Когато се изморихме доста и си помислихме, че не можем да продължим, погледнахме обратно и видяхме какъв брой доста сме създали към този момент. Това е нещо, което научих и нося със себе си през целия си живот... когато се чувствате разочаровани, вижте от кое място идвате и какъв брой доста сте постигнали и това значи, че сте способни да постигнете още повече “, споделя той.
Накрая те почнали да виждат доказателства за цивилизация и това, което Канеса назовава „ златния миг “, когато виждат селски служащ на кон от другата страна на буйна река, когато нощта почнала да пада. Когато се появиха вести за невероятното им оцеляване, чилийските военновъздушни сили качиха хеликоптери и Парадо ги води до мястото на злополуката, до подиуми на диво тържествуване.
Бягството на мъжете от челюстите на гибелта провокира сензация, като медиите го назовават „ знамение “. Почти незабавно обаче започнаха да се задават въпроси. Как са могли да оцелеят 72 дни във враждебна среда, където нищо не пораства или живее? Тогава
фотоси на полуизяден крайник, направени от членове на Куерпо де Сокоро Андино (Корпус за помощ на Андите) бяха отпечатани в чилийски вестници и ужасната истина става известна .
Оцелелите организират тържествена и прочувствена конференция, на която посредством представител изясняват своя „ пакт “ и какво трябваше да създадат, с цел да оцелеят. Канеса споделя, че по-късно е разговарял персонално със фамилиите на жертвите и е получил изблик на поддръжка. „ Всеки има мнение, положително или неприятно, за това, което направихме, само че аз избрах да пребивавам. Никога не съм съм се чувствал нерешителен какво би трябвало да направя “, изяснява Канеса.
В днешно време Канеса показва, че ние трансплантираме органи като бъбреци или сърца след гибелта, с цел да спасим животи. „ По същия метод използвахме телата на мъртвите, с цел да продължим да живеем “, споделя той. Останките на починалите са заровени в общ гроб на мястото на злополуката и е повдигнат мемориал. Трупът на фюзелажа е бил залят с гориво и разпален.
Канеса се връща в здравното учебно заведение, дами се и има три деца, а в този момент е благополучен дядо. Той споделя, че опитът на живот или гибел е бил катализатор за метода, по който е живял живота си, и неговата цел постоянно е била да уважи жертвите на тези мъже и дами, които не са се завърнали от планините. „ Не можех да виждам роднините, които са изгубили членовете на фамилията си, и те да ме възприемат като простак “, продължава той. „ Поех ангажимент да повеждам заслужен и пълностоен живот в символ на респект към моите другари и да оценявам времето, което ми беше обещано и което другите нямаха “.
Парадо също продължава да живее сполучлив живот. Той се дами, има две дъщери и трима внуци, работи в фамилния хардуерен бизнес, става професионален водач на спортна кола и по-късно ръководи телевизионна станция в Уругвай. 72-годишният мъж към този момент е пенсионер, само че пътува по света като мотивационен преподавател.
Оцелелите – двама към този момент починаха – към момента се срещат всяка година през декември ,
месецът, в който са били избавени. Тази година се навършиха 51 години. Оцелелите и членовете на фамилиите на починалите са работили в тясно съдействие със основателите на „ Общество на снега “ и са получили частна прожекция на кино лентата.
Всички те са съгласни, че филмът е честно изображение на тестването, през което са минали те и техните близки. „ Този филм е за човешкия дух. Това е история за естествени хора, изправени пред ужасни условия и по какъв начин вярата, решителността и другарството са довели до невероятни резултати “, споделя Канеса.
Възрастният доктор си спомня, че се е върнал на мястото на злополуката в планината с порасналите си деца. „ Чувствах, че приятелите ми към момента са там в тази красива пустиня, прегръщат ме и ме целуват и ме нервират за сивата ми коса и корема ми “, споделя той с трептене на страсти в гласа му. „ И всички бяха още млади, красиви и смели “.
Не пропускайте най-важните вести - последвайте ни в
Оскъдните храни и питиета, избавени от останките на самолета – шоколад, ядки, крекери, конфитюр, плодове и няколко бутилки алкохол – свършили и не можело да се откри никаква растителност или скотски живот на надморската височина от 3570 м.
Гладът на оживелите станал толкоз всепоглъщащ и обезверен ,
че някои се пробвали да дъвчат линии кожа от багажа и да ядат пяна от счупените възглавници на седалките на самолета. Докато ставали все по-слаби, а възможностите им за избавление все по-далечни, оживелите последователно осъзнали каква би трябвало да бъде идната стъпка, в случай че желаят да останат живи.
Това било нещо, което първоначално било прекомерно извънредно, с цел да се мисли даже за него. Телата на 18 техни другари, родственици и членове на екипажа на полета бяха замръзнали в снега и единственият късмет на пасажерите за оцеляване бил в немислимото: прибягване до канибализъм и изяждане на телата на умрелите.
This is the last image of Uruguayan Flight 571, before it crashed in The Andes on October 13, 1972. 27 of 45 people survived the initial crash. Survivors were eventually forced to cannibalize the dead to stay alive.
Nando Parrado and Roberto Canessa, facing the grim reality that…
— Morbid Knowledge (@Morbidful)
Десет дни след злополуката, след доста душевно мъчение и молитва за упътвания, някои от пасажерите – в това число Канеса – употребяват бръснарско ножче и части стъкло, с цел да отрежат линии кожа, мускули и мазнини от замръзналите тела, и се принуждават да преглъщат дребни хапки.
„ Всеки от нас взе решението в миг, в който самичък реши ,
и консумираше храната, когато можеше да понесе, да направи това “, спомня си Канеса, говорейки пред изданието от вкъщи си в Монтевидео, Уругвай. „ Това беше развой “, споделя той. „ Първоначално си помислих, че не бих могъл да се възползвам от телата на мъртвите си другари. След това стана нещо естествено, съвсем всекидневие, тъй като храната беше част от горивото за излизане от тази обстановка. Избрах да пребивавам. Гордея се с това, което направих “, споделя той.
Тази забележителна същинска история е разказана в новия филм, наименуван Society Of The Snow, който понастоящем е измежду първите пет заглавия в платформата Netflix. Вече има книги, документални филми и филм от 1993 година, Alive, за една от най-вълнуващите и невероятни истории за оцеляване в актуалната история. Но тази нова версия на испанския кино режисьор Джей Ей Байона е най-близката, която някой е съумял да разбере през какво са минали той и другите пасажери, споделя Канеса.
Канеса беше 19-годишен студент по медицина
и един от 45-те пасажери и екипаж – в това число 18 членове на неговия тим по ръгби Old Christians и техните фамилии и другари – на борда на под наем полет на Уругвайските военновъздушни сили, летящ от Монтевидео в Уругвай до Сантяго, Чили, през октомври 1972 година
Буря принудила групата да прекара нощта в Мендоса, Аржентина, преди самолетът да излети още веднъж на 13 октомври за това, което трябваше да бъде 90-минутно пътешестване. Но заради съдбовна композиция от турбуленция и неточност на водача, самолетът нацелва планински връх с височина 4572 м, отрязвайки двете крила и опашката. След това останалата част от фюзелажа се плъзва по хладилник с голяма скорост, преди да спре в леда и снега.
Valley of Tears in the Andes, January 1973 vs. January 2023.
[Uruguayan Air Force Flight 571 crash site]
— Massimo (@Rainmaker1973)
Трима от екипажа и девет пасажери починали незабавно, а други шестима умират през идващите дни заради пострадванията си и минусовите температури. Канеса, в този момент на 70 години и един от водещите детски кардиолози в света, блестящо си спомня ужасния миг на злополуката и по-късно шока и отчаянието да се окажат блокирани в красивите, само че враждебни планини Анди. „ Видях планината пред нас и си припомням по какъв начин самолетът обезверено се опитваше да се издигне и да набере височина, а по-късно усетих мощен удар “, споделя той. „ Помислих си „ това е “... и тогава самолетът спря доста внезапно, тъй като стигна до дъното на долината “.
Първоначално той е комплициран:
„ Не можех да допускам, че съм още жив ,
и си помислих, че би трябвало да изляза бързо, тъй като службите за незабавна помощ ще дойдат да ни оказват помощ. След това се насочих към задната част на самолета и осъзнах, че опашката я няма. Погледнах на открито и бяхме посред най-пустата природа, която можете да си визиите “.
Канеса и други, които бяха невредими, започнаха да ревизират кой е мъртъв и кой е жив и да лекуват ранените по най-хубавия вероятен метод. Минусовите температури бяха съвсем непоносими и те трескаво отваряха куфари в търсене на якета и пуловери. „ Беше мъчно да се диша, тъй като въздухът в безкрайната бяла панорама беше толкоз необичаен “, споделя Канеса.
Неговият другар Нандо Парадо, 22-годишен студент по бизнес, имал сериозна контузия на главата и в началото се допуска, че е измежду починалите. Опечалените му другари го оставят в снега с останалите тела и той остава там без заслон и вода, в кома, близо четири дни, факт, който избавя живота му, тъй като ниските температури не разрешават на мозъка му да се подуе и да го убие. В последна сметка един от приятелите му видя признаци на живот и го вкарва във фюзелажа. Когато Парадо се разсъни, Канеса би трябвало да му заяви новината, че майка му Евгения е мъртва, а 19-годишната му сестра Сузи е тежко ранена. Тя умира на осмия ден, а унищоженият ѝ брат я държи за ръката.
Отначало оживелите вземат решение да останат там, където са. Помощта сигурно е на път, мислят си те, до момента в който слушат за актуализации на дребното транзисторно радио, което един от оживелите носел със себе си. Но
на осмия ден те научават новината, от която се опасяват .
След като голям брой избавителни самолети не съумяват да виждат белия фюзелаж в снежния пейзаж, търсенето е прекъснато. „ Имаше голяма алтернатива, да се изкача от долината и може би да умра, катерейки се, или да очаквам спасяването, което беше най-разумното нещо, което можеше да се направи “, споделя Канеса. „ Когато чухме по радиото, че търсенето е прекъснато, един от нас сподели, че „ алтернативата завърши. Трябва да се измъкнем сами, тъй като никой не идва да ни помогне “. В прочут смисъл това ни оказа помощ да вземем решението “, прибавя той.
This chilling photograph shows the survivors of Uruguayan Flight 571, who were forced to resort to cannibalism to stay alive.
The crash in the Andes on October 13, 1972, left 45 people on board, with only 27 surviving the initial impact.
On December 12, Nando Parrado and…
— Morbid Knowledge (@Morbidful)
Като студент по медицина, Канеса е един от първите, които схващат, че мъртвите пасажери, чиито тела са били непокътнати в леда и снега отвън самолета, където оживелите са се укривали, са източник на протеини и могат да обезпечат животоподдържаща издръжка, защото те чакат изискванията да се подобрят, с цел да могат да опитат да се спасят сами.
Той се замислил надълбоко за последствията и взема решение, че в случай че той беше един от починалите пасажери, щеше да бъде благополучен, в случай че други изядат тялото му, с цел да останат живи.
„ Вместо да изгние в гроба, тялото ми може да бъде живот за приятелите ми “ ,
споделя той.
Филмът демонстрира тъгите на оживелите, до момента в който разискват дали да се хранят или не с телата, като някои от тях дават обещание личните си трупове на другите, в случай че умрат. На деветия ден Канеса и трима други събличат облеклата от едно тяло – заобикаляйки да гледат лицето на мъртвия – и отстраняват линии замръзнала плът, оставят ги да се размръзнат и по-късно ги гълтам. Други също почнали да ядат, само че на някои оживели им лишава повече време, в сравнение с други, с цел да преодолеят отвращението си. Нума Туркати, който е показан като повествовател във кино лентата умрял, тъй като не може да се накара да изяде повече от няколко хапки, макар че поддържа другите да го създадат.
На 29 октомври, към 16 дни след злополуката, ориста нанася на трагичната група още един ужасяващ удар, когато пада лавина, погребвайки фюзелажа, в който са се укрили, в стена от лед и сняг. Още осем души умират. В своите записки от 2016 година „ Трябваше да оцелея “ Канеса разказва по какъв начин той и други трескаво работели, с цел да изчистят снега от устата и носовете на своите другари. Той се катери да избави приятеля си от детството Даниел Маспонс, който спи до него във фюзелажа.
„ Отчаяно рових с нокти ледения сняг, остъргвайки го, до момента в който от ноктите ми не потече кръв... Изчистих снега от лицето му и от устата му и се наведох да чувам за дъха му. Но имаше единствено тишина.
Моят обичан другар беше мъртъв “ ,
написа той.
На останалите оживели им лишава три дни, с цел да се изкопаят. Импровизираните хамаци, аварийни облекла и одеяла, които оживелите са създали от калъфките на седалките на самолета и които им осигурявали прочут комфорт, са изгубени. Замръзналите тела извън, които ги държат живи, са пометени и те нямат източник на храна. Те нямат различен избор, с изключение на да изчакат да се втвърди и да ядат суровата плът на преди малко починалите.
На 12 декември, два месеца след злополуката, времето се е подобрило задоволително, с цел да могат Канеса и Парадо – героите на кино лентата – да обмислят рисково бягство от техния призрачен сън. Те нямат опит в катеренето, нямат екипировка за алпинизъм или защитно облекло и от време на време се озовават до бедрата си в сняг, вкопчвайки се в стените на скалите и съвсем падайки в каньони.
За 10 сложни дни те изминават 38 благи, носейки със себе си ресурси от замръзнала човешка плът и спални чували, направени от останки от изолационния материал на самолета. „ И двамата знаехме, че можем да се провалим, само че оставихме тези усеща настрани “, спомня си Канеса.
„ Всяка стъпка, която правехме, беше стъпка към живота .
Когато се изморихме доста и си помислихме, че не можем да продължим, погледнахме обратно и видяхме какъв брой доста сме създали към този момент. Това е нещо, което научих и нося със себе си през целия си живот... когато се чувствате разочаровани, вижте от кое място идвате и какъв брой доста сте постигнали и това значи, че сте способни да постигнете още повече “, споделя той.
Накрая те почнали да виждат доказателства за цивилизация и това, което Канеса назовава „ златния миг “, когато виждат селски служащ на кон от другата страна на буйна река, когато нощта почнала да пада. Когато се появиха вести за невероятното им оцеляване, чилийските военновъздушни сили качиха хеликоптери и Парадо ги води до мястото на злополуката, до подиуми на диво тържествуване.
Бягството на мъжете от челюстите на гибелта провокира сензация, като медиите го назовават „ знамение “. Почти незабавно обаче започнаха да се задават въпроси. Как са могли да оцелеят 72 дни във враждебна среда, където нищо не пораства или живее? Тогава
фотоси на полуизяден крайник, направени от членове на Куерпо де Сокоро Андино (Корпус за помощ на Андите) бяха отпечатани в чилийски вестници и ужасната истина става известна .
Оцелелите организират тържествена и прочувствена конференция, на която посредством представител изясняват своя „ пакт “ и какво трябваше да създадат, с цел да оцелеят. Канеса споделя, че по-късно е разговарял персонално със фамилиите на жертвите и е получил изблик на поддръжка. „ Всеки има мнение, положително или неприятно, за това, което направихме, само че аз избрах да пребивавам. Никога не съм съм се чувствал нерешителен какво би трябвало да направя “, изяснява Канеса.
В днешно време Канеса показва, че ние трансплантираме органи като бъбреци или сърца след гибелта, с цел да спасим животи. „ По същия метод използвахме телата на мъртвите, с цел да продължим да живеем “, споделя той. Останките на починалите са заровени в общ гроб на мястото на злополуката и е повдигнат мемориал. Трупът на фюзелажа е бил залят с гориво и разпален.
Канеса се връща в здравното учебно заведение, дами се и има три деца, а в този момент е благополучен дядо. Той споделя, че опитът на живот или гибел е бил катализатор за метода, по който е живял живота си, и неговата цел постоянно е била да уважи жертвите на тези мъже и дами, които не са се завърнали от планините. „ Не можех да виждам роднините, които са изгубили членовете на фамилията си, и те да ме възприемат като простак “, продължава той. „ Поех ангажимент да повеждам заслужен и пълностоен живот в символ на респект към моите другари и да оценявам времето, което ми беше обещано и което другите нямаха “.
Парадо също продължава да живее сполучлив живот. Той се дами, има две дъщери и трима внуци, работи в фамилния хардуерен бизнес, става професионален водач на спортна кола и по-късно ръководи телевизионна станция в Уругвай. 72-годишният мъж към този момент е пенсионер, само че пътува по света като мотивационен преподавател.
Оцелелите – двама към този момент починаха – към момента се срещат всяка година през декември ,
месецът, в който са били избавени. Тази година се навършиха 51 години. Оцелелите и членовете на фамилиите на починалите са работили в тясно съдействие със основателите на „ Общество на снега “ и са получили частна прожекция на кино лентата.
Всички те са съгласни, че филмът е честно изображение на тестването, през което са минали те и техните близки. „ Този филм е за човешкия дух. Това е история за естествени хора, изправени пред ужасни условия и по какъв начин вярата, решителността и другарството са довели до невероятни резултати “, споделя Канеса.
Възрастният доктор си спомня, че се е върнал на мястото на злополуката в планината с порасналите си деца. „ Чувствах, че приятелите ми към момента са там в тази красива пустиня, прегръщат ме и ме целуват и ме нервират за сивата ми коса и корема ми “, споделя той с трептене на страсти в гласа му. „ И всички бяха още млади, красиви и смели “.
Не пропускайте най-важните вести - последвайте ни в
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ