Вдъхновяващото писмо на един умиращ учител за учениците му
След като получава диагноза израстък на мозъка, един американски преподавател по литература потегля на вдъхновяващо странствуване, с цел да се срещне още веднъж с тогавашните си възпитаници. По пътя открива, че не той, а те преподават най-важния от всички уроци. Прочетете и вие писмото на Дейвид Менаски, което ще стане част от записките му.
В продължение на 16 прелестни години преподавах на единайсетокласници в гимназия в Маями. За мен учителството не бе метод да припечеля пари. То беше моят живот.
Нищо не ме правеше по-щастлив и по-доволен от това да застана пред класната стая и да споделя с нея трудовете на създатели като Шекспир, Чосър, Джак Керуак, Тупак Шакур и Гуендолин Брукс и да виждам по какъв начин учениците ми прихващат моята пристрастеност към езика и литературата.
Обичах да виждам тези 15-16 годишни младежи, които се бореха с първите огромни решения в живота си – бъдещи кариери, връзки, къде да живеят, в кои университети да аплайват, какво да учат – в това време те се учеха да карат и постъпваха на първата си работа, опитаха с идентичността и независимостта си.
Нямаше ден, в който да не се усещам блажен, че съм част от метаморфозите им и признателен за опцията да повлияя на живота им.
Класната ми стая беше моето светилище, по тази причина един ден преди Деня на благодарността през 2006 година, когато получих диагноза за нелечим рак на мозъка на 34-годишна възраст и ми споделиха, че ще пребивавам по-малко от година, направих това, което съм правел постоянно. Отидох на учебно заведение. Имах потребност да кажа на учениците си, че им имам вяра задоволително, с цел да споделя с тях най-свещената смяна в живота. Смъртта.
Те на собствен ред ми помогнаха да пребивавам в сегашния миг и да прекарам времето, което ми е останало, живеейки пълноценно. В продължение на шест години единственият път, когато не отидох в клас, беше когато оперираха мозъка ми. Никога не съм бягал от тематиката за рака си – glioblastoma multiforme – в диалозите с учениците си, само че тя не бе и нещо, върху което съм се спирал прекалено много – нито пък те.
Покривах оплешивялата си, осеяна с белези глава с вълнена шапка и насрочвах химиотерапията към часовете си. Станах толкоз добър в това да ми е неприятно, че можех да изтичам до тоалетната, да се тръшна на седалката, да пусна водата, да си измия зъбите и да се върна в клас за по-малко от три минути. Те се преструваха, че не виждат. През този интервал даже завоювах премията „ Учител на годината ” за своя район. Бях признателен за всеки мирис и усещах, че мога да пребивавам по този начин постоянно.
След това, преди две лета, туморът в главата ми реши да се разсъни. Играех билярд с един другар, когато ме обхвана отблъскващ спазъм, след който останах недъгав и съвсем кьорав. След два месеца физиотерапия и една мрачна прогноза за възобновяване ми, бях заставен да призная, че към този момент не мога да бъда учителя, който бях в миналото, и подадох оставка.
Ракът най-накрая бе съумял да ме изгони от класната стая , но аз не бях подготвен да му разреша да ме изгони и от играта. Не се опасявах от гибелта. Боях се от живота без цел.
Ще преразказвам Ницше – човек, който има причина да живее, може постоянно да откри метод. Моята причина постоянно са били моите възпитаници. Просто трябваше да намеря и метода. И защото към този момент нямах класна стая, в която те можеха да идват при мен, взех решение, че аз ще отида при тях.
През септември 2012 година разгласих проекта си във Facebook. Казах, че желая да прекарам времето, което ми е останало, като се срещам с някогашните си възпитаници. Целта ми бе да получа опция да видя от първа ръка по какъв начин се оправят моите деца и да схвана по какъв начин и дали съм им оказал помощ да оформят младия си живот. Това беше опция, която малко на брой получават, само че мнозина – и изключително учителите – копнеят за подобен късмет.
