Зам.-шефът на ВКС Красимир Влахов подаде оставка: Срам ме е да съм част от екипа на Лозан Панов
След като по-рано през днешния ден съдийската гилдия на Висшия правосъден съвет (ВСС) изрично отхвърли да освободи от поста заместника на административния началник на Върховния касационен съд и ръководител на Гражданската гилдия по гледище на ръководителя на съда Лозан Панов, Красимир Влахов самичък подава оставката си във деловодството на Висш съдебен съвет. Преди това той акцентира, че прави това в символ на чест и достолепие и колегиалност само към сътрудника си Светла Димитрова.
„ Труд ” разгласява текста на молбата за освобождение от служба на Красимир Влахов, възложен от „ Правен свят ”, без редакторска интервенция:
ДО
СЪДИЙСКАТА КОЛЕГИЯ
НА ВИСШИЯ СЪДЕБЕН СЪВЕТ
М О Л Б А
от Красимир Красимиров Влахов- заместител на ръководителя и началник на Гражданска гилдия на Върховния касационен съд
УВАЖАЕМИ ЧЛЕНОВЕ НА ВИСШИЯ СЪДЕБЕН СЪВЕТ,
Моля да ме освободите от заеманата служба „заместник на ръководителя и началник на Гражданска гилдия на Върховния касационен съд“, като на съображение § 205, алинея 2 от Преходни и заключителни разпоредби на ЗИД на Закон за съдебната власт (обн. Дъждовни води, бр.62 от 09.08.2016 г.) ме назначите на служба „съдия във Върховния касационен съд, Гражданска колегия“.
С ясното схващане, че не съм задължен да посрамвам претекстове за оставката си, показвам в резюме съображенията си за това мое решение:
Преди всичко, държа да е ясно, че това не е оставката, която се пробваха да ме принудят да подам. Аз съм самостоятелен арбитър, който не взема решенията си под напън и който се подчинява единствено на закона и на личната си съвест. Оставка не може да бъде изисквана – тъй като по формулировка същата следва да е резултат на свободно образувана воля съгласно персоналната преценка на лицето, което я подава (Решение № 11 от 06.07.1993 година по к.д.№ 15 от 1993 година на Конституционен съд на РБ). Това, което подавам пред Вас, е моята лична оставка, в основата на която са сложени моите, а не непознати претекстове.
Преди няколко месеца заявих обществено както пред Общото заседание на съдиите от Гражданска гилдия, по този начин и пред Пленума на Върховния касационен съд, че държа да се резервира вътрешното единение и връзките на колегиалност в съда. Това е по-важно за мен от заемането на една административна служба, на която все по-малко съм в положение да бъда потребен. Затова заставам на думата си, че в случай че ръководителят на Върховен касационен съд не е в положение да отбрани пред Висшия правосъден съвет своето предложение за промяна на ръководителя на Гражданска гилдия, аз ще подам своята оставка. Дължа това и на уважаваната от мен арбитър Светла Димитрова, с която като ръководител на Трето гражданско поделение сме работили колегиално и правилно, и която няма никаква виновност за създалото се състояние.
Съдия съм към този момент от 22 години. През целия си професионален път съм изпълнявал отговорностите си на длъжностите, които съм заемал, с горделивост и самочувствие. Защото обичам специалността си, която ми е дала доста и посредством която значително съм се осъществил като персона. В последно време обаче съм заставен все по-често да се срамя. И това възприятие на позор също образува мотивацията ми да подам своята оставка. Срамувам се да съм част от екипа на човек, който няма съзнанието за високата отговорност, с която го задължава заеманата от него позиция на върха на правосъдната власт; който възприема Върховния касационен съд като естрада за отправяне на противоречиви обществени послания, без да демонстрира необикновен интерес нито към правораздавателната и тълкувателна активност на съда, нито към хората, които ги реализират (ще си разреша да изтъквам думите на мой извънредно почитан колега- дълготраен висш арбитър: „Човекът се интересува от марката Върховен касационен съд, а не от субстрата ВКС“); който занимава обществото с персоналните си страхове, sms-и и елементи за коли, само че не е дефинирал нито едно свястно обръщение, което да консолидира съдийската общественост и да ни внуши горделивост от работата, която вършим. Срамувам се пред моите сътрудници, на които не мога да обясня, че не съм в положение да слага интересуващите ни въпроси на вниманието на ръководителя на съда – основно заради характерното му схващане за работно време и работно място, само че също по този начин и тъй като целите му явно не са свързани с работата. Не мога да съм заместител на административен началник, чиято съпричастност към проблемите на институцията като цяло се изчерпва с инспекции за неспазени инструктивни периоди и унизителното премахване на дългогодишни правосъдни чиновници, с цел да бъдат сменени с други; който употребява съдийското самоуправление по метод, който разкрива цялостна липса на почитание към сътрудниците съдии; който намерено приказва за системата, в която работим, на която сме се отдали и която ни е основала (и него също), като за „цирозата“ на обществото. Не смятам, че съдиите от Върховен касационен съд, към които се гордея, че числя се, са хора, които желаят „по-малко работа за повече пари“, и минимум техният ръководител може да си разреши такава обществена изразителност, злепоставяща институцията и ерозираща доверието на жителите в правораздаването и хората, които го въплъщават. Не одобрявам за обикновено положение неналичието на градивен работен разговор с другите държавни органи в системата на правосъдната власт и отвън нея, вследствие на което от ден на ден наподобява, че управлението на Върховният касационен съд е изпаднало в институционална изолираност.
Винаги съм бил за екипния принцип в работата – учреден на взаимно доверие, почитание и шерване на отговорностите. Не разбирам екипността като обвързване на заместника да служи като заслон на нечие нищоправене и вдишване на отговорност за непознати решения (някои назовават това „синергия“).
За последно ръководителят на Върховен касационен съд събра екипа си от заместници преди правосъдната почивка през 2017 година Надявам се след моята оставка най-малко това да се промени. В интерес на работата. Защото не преставам да имам вяра, че правораздаването е идея, поради която си заслужава да загърбим персоналното си его.
С почитание: /Красимир Влахов/
„ Труд ” разгласява текста на молбата за освобождение от служба на Красимир Влахов, възложен от „ Правен свят ”, без редакторска интервенция:
ДО
СЪДИЙСКАТА КОЛЕГИЯ
НА ВИСШИЯ СЪДЕБЕН СЪВЕТ
М О Л Б А
от Красимир Красимиров Влахов- заместител на ръководителя и началник на Гражданска гилдия на Върховния касационен съд
УВАЖАЕМИ ЧЛЕНОВЕ НА ВИСШИЯ СЪДЕБЕН СЪВЕТ,
Моля да ме освободите от заеманата служба „заместник на ръководителя и началник на Гражданска гилдия на Върховния касационен съд“, като на съображение § 205, алинея 2 от Преходни и заключителни разпоредби на ЗИД на Закон за съдебната власт (обн. Дъждовни води, бр.62 от 09.08.2016 г.) ме назначите на служба „съдия във Върховния касационен съд, Гражданска колегия“.
С ясното схващане, че не съм задължен да посрамвам претекстове за оставката си, показвам в резюме съображенията си за това мое решение:
Преди всичко, държа да е ясно, че това не е оставката, която се пробваха да ме принудят да подам. Аз съм самостоятелен арбитър, който не взема решенията си под напън и който се подчинява единствено на закона и на личната си съвест. Оставка не може да бъде изисквана – тъй като по формулировка същата следва да е резултат на свободно образувана воля съгласно персоналната преценка на лицето, което я подава (Решение № 11 от 06.07.1993 година по к.д.№ 15 от 1993 година на Конституционен съд на РБ). Това, което подавам пред Вас, е моята лична оставка, в основата на която са сложени моите, а не непознати претекстове.
Преди няколко месеца заявих обществено както пред Общото заседание на съдиите от Гражданска гилдия, по този начин и пред Пленума на Върховния касационен съд, че държа да се резервира вътрешното единение и връзките на колегиалност в съда. Това е по-важно за мен от заемането на една административна служба, на която все по-малко съм в положение да бъда потребен. Затова заставам на думата си, че в случай че ръководителят на Върховен касационен съд не е в положение да отбрани пред Висшия правосъден съвет своето предложение за промяна на ръководителя на Гражданска гилдия, аз ще подам своята оставка. Дължа това и на уважаваната от мен арбитър Светла Димитрова, с която като ръководител на Трето гражданско поделение сме работили колегиално и правилно, и която няма никаква виновност за създалото се състояние.
Съдия съм към този момент от 22 години. През целия си професионален път съм изпълнявал отговорностите си на длъжностите, които съм заемал, с горделивост и самочувствие. Защото обичам специалността си, която ми е дала доста и посредством която значително съм се осъществил като персона. В последно време обаче съм заставен все по-често да се срамя. И това възприятие на позор също образува мотивацията ми да подам своята оставка. Срамувам се да съм част от екипа на човек, който няма съзнанието за високата отговорност, с която го задължава заеманата от него позиция на върха на правосъдната власт; който възприема Върховния касационен съд като естрада за отправяне на противоречиви обществени послания, без да демонстрира необикновен интерес нито към правораздавателната и тълкувателна активност на съда, нито към хората, които ги реализират (ще си разреша да изтъквам думите на мой извънредно почитан колега- дълготраен висш арбитър: „Човекът се интересува от марката Върховен касационен съд, а не от субстрата ВКС“); който занимава обществото с персоналните си страхове, sms-и и елементи за коли, само че не е дефинирал нито едно свястно обръщение, което да консолидира съдийската общественост и да ни внуши горделивост от работата, която вършим. Срамувам се пред моите сътрудници, на които не мога да обясня, че не съм в положение да слага интересуващите ни въпроси на вниманието на ръководителя на съда – основно заради характерното му схващане за работно време и работно място, само че също по този начин и тъй като целите му явно не са свързани с работата. Не мога да съм заместител на административен началник, чиято съпричастност към проблемите на институцията като цяло се изчерпва с инспекции за неспазени инструктивни периоди и унизителното премахване на дългогодишни правосъдни чиновници, с цел да бъдат сменени с други; който употребява съдийското самоуправление по метод, който разкрива цялостна липса на почитание към сътрудниците съдии; който намерено приказва за системата, в която работим, на която сме се отдали и която ни е основала (и него също), като за „цирозата“ на обществото. Не смятам, че съдиите от Върховен касационен съд, към които се гордея, че числя се, са хора, които желаят „по-малко работа за повече пари“, и минимум техният ръководител може да си разреши такава обществена изразителност, злепоставяща институцията и ерозираща доверието на жителите в правораздаването и хората, които го въплъщават. Не одобрявам за обикновено положение неналичието на градивен работен разговор с другите държавни органи в системата на правосъдната власт и отвън нея, вследствие на което от ден на ден наподобява, че управлението на Върховният касационен съд е изпаднало в институционална изолираност.
Винаги съм бил за екипния принцип в работата – учреден на взаимно доверие, почитание и шерване на отговорностите. Не разбирам екипността като обвързване на заместника да служи като заслон на нечие нищоправене и вдишване на отговорност за непознати решения (някои назовават това „синергия“).
За последно ръководителят на Върховен касационен съд събра екипа си от заместници преди правосъдната почивка през 2017 година Надявам се след моята оставка най-малко това да се промени. В интерес на работата. Защото не преставам да имам вяра, че правораздаването е идея, поради която си заслужава да загърбим персоналното си его.
С почитание: /Красимир Влахов/
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ