Напусна ни и Синът на вятъра - Меци Веселинов
След като предходната седмица ни напуснаха без време двама именити футболисти на Левски нападателят Павел Панов на 67 години и бранителят Георги Марков на 46 години, през вчерашния ден се спомина и друга синя легенда. на 70 години в София умря Цветан Веселинов-Меци. Той е роден на 27 април 1947 година Играе в “Левски ” от дете до 1975 година Легендарният футболист е наименуван Синът напразно, поради своята невероятна експедитивност, с която спринтира по дясното крило. Днес Веселинов умря след малко боледуване. Шампион е на България през 1968, 1970 и 1974 година, притежател на купата през 1967, 1970 и 1971 година Има 193 мача и 70 гола в “А ” група. С 6 мача в националния тим от 1968 до 1971 година Сребърен медалист от олимпиадата през 1968 година в Мексико. Женен е. Има три деца – една щерка и двама синове-близнаци. Дядо е на трима внуци. Меци, който по принцип не обича да приказва с медиите, даде дълго и забавно изявление за “ШОУ ”. Интервюто е от август 2012 година.
-Кой те откри за футбола?
-Първият ми треньор е Христо Найденов – Траянчето, един преподавател по физическо. Видя ме на ученическо състезание и ме взе в “Левски ”. Там до юношите изкарах под управлението на Петко Николков – неповторими хора и педагози.
Шапка им
смъквам
Дебютирах за мъжете при Рудолф Витлачил. Чехът си беше жива легенда. Гледахме го с отворени усти. Сефтето за “Левски ” ми беше против “Ботев ” в Бургас. Отнесохме ги с 5:2, Гунди вкара 3 гола, аз – един. После ми потегли доста. Понеже титулярят по дясното крило Симо Николов беше контузен, Витлачил ми гласоподава доверие в два следващи мача на “Герена ”. Спечелихме и двата, а аз вкарах по два гола. Оттам публиката безусловно ме наложи като титуляр. Превърнах се в техен любим и Витлачил нямаше къде да мърда. Егати и тима бяхме – все великани, откъдето и да го погледнеш! Христо Илиев-Патрата, Теко Абаджиев, Бисер Михайлов, Сашо Костов, Гунди, Георги Георгиев-Дълга Мара, Златков от Перник, след това пристигна и Котето…
- Как те посрещнаха “старите пушки ” на “Герена ”?
- Страхотно. Да влезеш за пръв път в игра с “големите ” и да си на една линия в нападението с Гунди – това беше голямо психическо напрежение и отговорност. Ама и огромна наслада, тъй като Аспарухов като човек беше неповторим. И през днешния ден помня по какъв начин добродушно и деликатно ме учеше даже по време на мачовете на терена. Казваше да вземем за пример: “Щом получа топката - няма да се подвеждаш по това накъде виждам и накъде потеглям... Ти просто тичаш по крилото и чакаш пас – моя е грижа по какъв начин ще го направя. После центрираш към дузпата... ”
В евротурнирите дебютирах в Лисабон, паднахме от “Бенфика ” с 2:3. Гунди потегли самичък от центъра, излъга всичко живо и вкара. Накрая публиката на “Луш ” ни изпрати с овации. Като се прибрахме, на аерогарата нашите почитатели ни понесоха на ръце. Спомням си един мач с “Динамо ” (Берлин). Там паднахме 0:3, а бихме с 2:0, най-после изпортихме дузпа. Бобата Жечев игра като таран и вкара двата гола.
Бяхме хванали
съдията – грък
Цяла седмица изкара преди този момент на “Копитото ” на Витоша. Удавиха го от пиянство, викаха му и курви. И в действителност, гол от засада пусна, дузпа ни даде. Васил Митков-Шопа обаче я изпусна.
- В Хожув играете пред 90 000 души против “Гурник ”?
- Съжалявам, че тъкмо за тоя мач взех майка ми и сестра ми. Стадионът беше в една дупка, цялостно с пияни поляци – миньори. Като ревнаха, трибуните щяха да паднат. После мама се вайкаше: “Къде ни докара? Щяха да ни убият ”. А другояче на “Герена ” един път се изсипаха 60 000 души и то на мач против “Пирин ”. 4:0 ги ударихме, имаше хора по дърветата и насядали долу по стълбите на стадиона. Игла да хвърлиш, нямаше къде да падне. С ЦСКА през 1967 година завършихме 1:1 с мой гол пред 70 000. Разписах се откъм ледената пързалка с шут с левия крайник от границата на пеналта.
-Вкарваш гол и в последния мач на Гунди и Котков на 28 юни 1971 година Какво си спомняш от този ден?
-Гунди беше пред отричане от футбола. Беше му писнало от всичко, имаше и фамилни неприятности. Не беше в въодушевление. Пламен Янков се скъса да го рита и предизвика. Накрая Гунди не устоя и го удари. Кой знае, в случай че не беше се случило това, двамата с Котето може би щяха да бъдат живи. Така вечно Пламен си остана с клеймото “Убиецът на Гунди ”. Майка му ми е споделяла, че това извънредно му е тежало. Знаеш ли, че тате е благ и обличал Гунди и Котков след злополуката?
-Не, не знаех.
- Министър Солаков му подрежда да го стори, беше му дал и една кола. Тате цяла нощ виси по “Пирогов ” в моргата. Беше се понесъл слух след това, че в ковчезите е нямало нищо. Не е правилно, тате ги е ковал тия ковчези и е слагал моите другари вътре. (Разплаква се). Питал съм го дали ги е разпознал. Вика ми: “Естествено, сине. Познах ги ”. На Гунди ръцете му били сгърчени, като че ли още стиска кормилото. Така го е заварила гибелта. Котето бил с разцепена и изгоряла глава. Седял на седалката до водача, нафтата го била заляла. Краката му обаче били цели. Бай Весо го различил единствено по русите косми по краката. Тате ги облякъл с офицерски униформи, нали бяха ги създали посмъртно майори, поставил една топка в ковчега.
-Вярно ли е, че Гунди е бил слаб водач?
- Смъртта не пита кой е слаб водач, кой не. Чух и други нелепости. Че били пияни, че не знам си какво. Котето знам, че е блъснал едно малко, горе на Витиня, в ханчето. Гунди обаче е бил изтрезнял. Той и не можеше да пие, горкият. Съжалявам за семейство Коткови. Бях треньор на сина на Кольо. Боби беше неповторим, тъй като риташе добре и с двата крайници. Можеше да стане добър футболист. После се пропи, живя в бедност. За жал
научих, че
е умрял
- Ти си считан за най-бързото крило в Европа?
- Взимах 100 метра за по-малко от 11 секунди! Баща ми беше хазаин на “Левски ”, отговаряше за защитата на стадиона. След един мач го питат: “Бай Весо, с какво храниш Меци, та търчи по този начин, бе? ” А той им дава отговор съществено: “Е, с какво, майка му беше варила днеска фасул ”.
- Откъде идва прякорът ти Меци?
- Още от дете ми викаха по този начин в махалата. Имаше един лаф “Цеци-меци, би звънеци ”. И несъмнено оттова е тръгнало.
-За епопеята в Мексико през 1968 година несъмнено можеш доста да разказваш...
- Е, по какъв начин не. Оттогава не сме се класирали на олимпиада. Имам възприятието, че ни тегне някакво проклинание. Това беше преди 44 години, боязън ме е да не чакаме още 44. А знаеш ли какво стана на отиване? Ръководителите на нашата делегация ни взеха авансово билети за връщане с първия полет още. Накрая стана по този начин, че се прибрахме с последния.
- За разлика от подготовката за международното 2 години по-късно вашата е била проведена доста по-добре.
- Така беше. Един месец подготовка изкарахме в страната на ацтеките, с цел да се аклиматизираме. Доктор Милтянов не ни ограничаваше в нищо. Вода и кока-кола пиехме нонстоп, от време на време и биричка. Режимът беше свободен, нещо сходно на това, което правеха нашите в САЩ ’94. Бяхме отпуснати, спокойни. Обстановката беше страхотна. Ама и ние бяхме отбор: Начко Михайлов, Киро Ивков, Пилето Гайдарски, Петър Жеков, Паро Никодимов, Марашлиев, Гочо Василев, вратарят Стоян Йорданов, Христакиев, Ивайло Георгиев, Янчовски...Имахме и страховит треньор – Георги Берков, Бог да го елементарни! Белия орел беше огромен психолог.
- Полуфиналът против Мексико е цялостен епос.
- Никога няма да не помни този ден – 22 октомври 1968 година Стадион “Халиско ” в Гуадалахара. Близо 100 000 мексиканци създаваха заплашителен звук, страховита атмосфера. Жеката и Начко се разписаха и поведохме с 2:0. После те ни натикаха безусловно в нашата половина. Изравниха ни. Мене ме изритаха и бях цялостен статист през второто полувреме. Бяхме като опълченците на Шипка. По едно време 22 души бяха в нашето поле, а единствено аз и вратарят на Мексико бяхме в тяхното. Домакините налитаха, топката се разхождаше по голлинията, само че не влизаше и не влизаше. Помня, че дори Начко Михайлов се беше върнал да играе като десен бек. Видя, че съм самичък и ми “хвърли ” смъртоносен пас от 40 метра. Сам се втурнах към вратата, но съвсем на сакат крайник. Усетих, че двама бранители към този момент ме настигат и бих в отчаянието си. Топката се заби горе, в паяжината и остана там. 3:2 за България и към този момент бяхме на финала!Такава гробовна тишина се възцари на стадиона, каквато надали има и в пъкъла. 100 000 немеят по трибуните, не схващат какво става. След мача летим от Леон за Мексико сити. На аерогарата при чекирането на полета, шефът на летището (беше характерен мексиканец с огромни мустаци) ме извика, прегърна ме и ми сподели: “Ако знаех, че си толкоз добър, нямаше да те пущам да влезеш в града. ”
Ние щяхме да станем и първенци, в случай че не беше съдията Диего де Лео. На финала на “Ацтека ” срещнахме Унгария. Награбихме ги от началото. Вкарах страховит гол с глава след пас на Ивайло Георгиев – 1:0 за нас! Начко ги развинти. Те започнаха да се движат като лунатици по терена и единствено повтаряха “Нем тудом... нем тудом... ” Не схващат какво става. И тук се намеси съдията. Във вестника преди този момент бях чел изявление на техния десен бек Панчич. “Няма да имам никакви проблеми с Веселинов ”.
Викам си:
“Така ли?! ”
Аз по принцип съперниците не ги гледах образно, само че тоя го набелязах през цялото време. Унгарецът ме пазеше от отдалеченост, аз получих една топка, а той се ускори към мен. Само му подложих крайник и той изхвърча като запушалка на пистата. Съдията побърза да ме изгони. И кво стана? Прибрах се в съблекалнята, по-късно виждам и Киро Ивков идва. “Кво бе, Кире? ”- “Абе, изгони ме и мене ”. След няма и пет минути, хоп, идва и Начко Михайлов. Псува, кълне, страшна работа. Аз мисля, че е свършило полувремето, а те и него го пратили по-рано под душа...Останахме с 8 души на терена.
На почивката Георги Берков плача като малко дете: “Момчета, аман-заман, апелирам ви, излезте за второто полувреме. Дайте да довършим мача ”, ни вика. Как и да е, доиграхме финала. Те, и унгарците стопираха да ни вкарват. Паднахме “само ” с 1:4. Като се върнахме в София, нас, тримата изгонени, незабавно ни наказаха. Другите от тима ги направиха заслужили майстори на спорта, дадоха им “Орден на труда ”, а нас ни отсвириха. За сребърните медали ни дадоха награда по 1600 лв. на човек. На летището нямаше един посрещач...Все едно бомба беше паднала. А въпреки всичко бяхме станали втори на олимпиада, мама му остаряла.
- Кое е най-голямото изменничество в живота ти?
- Това, че ме изхвърлиха от футбола на 28 години. Бях в разцвета на силите си.
- Какво в действителност се случи в оня злощастен мач “Берое ” - „ Левски ” през март 1970 година?
- През цялото време публиката и играчите на домакините ни предизвикаха. Един техен бранител ми счупи ръката и излязох. Голямата патаклама стана в 90-ата минута, когато Сашо Костов потегли да бие корнер. Фенове го удариха с шише лимонада. Сашо взе шишето и се направи, че ще го метне в публиката. Целият бранш залегна, а той го пусна на тревата. Изпълни корнера, а Жечев изравни за 1:1. Стана ужасно. Tогава разпръскваха хората след мача с пожарни, а съдията го облекли с милиционерска униформа и го извели откъм гърба. Това се одобри от властта като опит за протест. Ангел Солаков беше в ложата дружно с персоналната си защита Боян Радев. Побесня и уволни шефа на милицията в Стара Загора и всички, охраняващи дуела. Тогава ме караха да осъждам момчето, дето ме беше контузило, само че аз се отхвърлих. “Берое ” ги извадиха от групата.
- Защо не вървиш на мачове на “Левски ”?
- На “Герена ” не съм стъпвал от месец май 2007 година Правехме честване на Гунди. Бяхме се събрали все остарели муцуни. Очаквахме шефовете на клуба да поканят някой от нас да сервира венеца пред паметника на Аспарухов. Вместо това, виждам по едно време някакво джудже – оказа се, че му викали Деко (има поради Миро Иванов – б.а.), носи венеца. Стана ми ужасно обидно и от този момент не съм стъпвал.
Автор Милен ДИМИТРОВ
-Кой те откри за футбола?
-Първият ми треньор е Христо Найденов – Траянчето, един преподавател по физическо. Видя ме на ученическо състезание и ме взе в “Левски ”. Там до юношите изкарах под управлението на Петко Николков – неповторими хора и педагози.
Шапка им
смъквам
Дебютирах за мъжете при Рудолф Витлачил. Чехът си беше жива легенда. Гледахме го с отворени усти. Сефтето за “Левски ” ми беше против “Ботев ” в Бургас. Отнесохме ги с 5:2, Гунди вкара 3 гола, аз – един. После ми потегли доста. Понеже титулярят по дясното крило Симо Николов беше контузен, Витлачил ми гласоподава доверие в два следващи мача на “Герена ”. Спечелихме и двата, а аз вкарах по два гола. Оттам публиката безусловно ме наложи като титуляр. Превърнах се в техен любим и Витлачил нямаше къде да мърда. Егати и тима бяхме – все великани, откъдето и да го погледнеш! Христо Илиев-Патрата, Теко Абаджиев, Бисер Михайлов, Сашо Костов, Гунди, Георги Георгиев-Дълга Мара, Златков от Перник, след това пристигна и Котето…
- Как те посрещнаха “старите пушки ” на “Герена ”?
- Страхотно. Да влезеш за пръв път в игра с “големите ” и да си на една линия в нападението с Гунди – това беше голямо психическо напрежение и отговорност. Ама и огромна наслада, тъй като Аспарухов като човек беше неповторим. И през днешния ден помня по какъв начин добродушно и деликатно ме учеше даже по време на мачовете на терена. Казваше да вземем за пример: “Щом получа топката - няма да се подвеждаш по това накъде виждам и накъде потеглям... Ти просто тичаш по крилото и чакаш пас – моя е грижа по какъв начин ще го направя. После центрираш към дузпата... ”
В евротурнирите дебютирах в Лисабон, паднахме от “Бенфика ” с 2:3. Гунди потегли самичък от центъра, излъга всичко живо и вкара. Накрая публиката на “Луш ” ни изпрати с овации. Като се прибрахме, на аерогарата нашите почитатели ни понесоха на ръце. Спомням си един мач с “Динамо ” (Берлин). Там паднахме 0:3, а бихме с 2:0, най-после изпортихме дузпа. Бобата Жечев игра като таран и вкара двата гола.
Бяхме хванали
съдията – грък
Цяла седмица изкара преди този момент на “Копитото ” на Витоша. Удавиха го от пиянство, викаха му и курви. И в действителност, гол от засада пусна, дузпа ни даде. Васил Митков-Шопа обаче я изпусна.
- В Хожув играете пред 90 000 души против “Гурник ”?
- Съжалявам, че тъкмо за тоя мач взех майка ми и сестра ми. Стадионът беше в една дупка, цялостно с пияни поляци – миньори. Като ревнаха, трибуните щяха да паднат. После мама се вайкаше: “Къде ни докара? Щяха да ни убият ”. А другояче на “Герена ” един път се изсипаха 60 000 души и то на мач против “Пирин ”. 4:0 ги ударихме, имаше хора по дърветата и насядали долу по стълбите на стадиона. Игла да хвърлиш, нямаше къде да падне. С ЦСКА през 1967 година завършихме 1:1 с мой гол пред 70 000. Разписах се откъм ледената пързалка с шут с левия крайник от границата на пеналта.
-Вкарваш гол и в последния мач на Гунди и Котков на 28 юни 1971 година Какво си спомняш от този ден?
-Гунди беше пред отричане от футбола. Беше му писнало от всичко, имаше и фамилни неприятности. Не беше в въодушевление. Пламен Янков се скъса да го рита и предизвика. Накрая Гунди не устоя и го удари. Кой знае, в случай че не беше се случило това, двамата с Котето може би щяха да бъдат живи. Така вечно Пламен си остана с клеймото “Убиецът на Гунди ”. Майка му ми е споделяла, че това извънредно му е тежало. Знаеш ли, че тате е благ и обличал Гунди и Котков след злополуката?
-Не, не знаех.
- Министър Солаков му подрежда да го стори, беше му дал и една кола. Тате цяла нощ виси по “Пирогов ” в моргата. Беше се понесъл слух след това, че в ковчезите е нямало нищо. Не е правилно, тате ги е ковал тия ковчези и е слагал моите другари вътре. (Разплаква се). Питал съм го дали ги е разпознал. Вика ми: “Естествено, сине. Познах ги ”. На Гунди ръцете му били сгърчени, като че ли още стиска кормилото. Така го е заварила гибелта. Котето бил с разцепена и изгоряла глава. Седял на седалката до водача, нафтата го била заляла. Краката му обаче били цели. Бай Весо го различил единствено по русите косми по краката. Тате ги облякъл с офицерски униформи, нали бяха ги създали посмъртно майори, поставил една топка в ковчега.
-Вярно ли е, че Гунди е бил слаб водач?
- Смъртта не пита кой е слаб водач, кой не. Чух и други нелепости. Че били пияни, че не знам си какво. Котето знам, че е блъснал едно малко, горе на Витиня, в ханчето. Гунди обаче е бил изтрезнял. Той и не можеше да пие, горкият. Съжалявам за семейство Коткови. Бях треньор на сина на Кольо. Боби беше неповторим, тъй като риташе добре и с двата крайници. Можеше да стане добър футболист. После се пропи, живя в бедност. За жал
научих, че
е умрял
- Ти си считан за най-бързото крило в Европа?
- Взимах 100 метра за по-малко от 11 секунди! Баща ми беше хазаин на “Левски ”, отговаряше за защитата на стадиона. След един мач го питат: “Бай Весо, с какво храниш Меци, та търчи по този начин, бе? ” А той им дава отговор съществено: “Е, с какво, майка му беше варила днеска фасул ”.
- Откъде идва прякорът ти Меци?
- Още от дете ми викаха по този начин в махалата. Имаше един лаф “Цеци-меци, би звънеци ”. И несъмнено оттова е тръгнало.
-За епопеята в Мексико през 1968 година несъмнено можеш доста да разказваш...
- Е, по какъв начин не. Оттогава не сме се класирали на олимпиада. Имам възприятието, че ни тегне някакво проклинание. Това беше преди 44 години, боязън ме е да не чакаме още 44. А знаеш ли какво стана на отиване? Ръководителите на нашата делегация ни взеха авансово билети за връщане с първия полет още. Накрая стана по този начин, че се прибрахме с последния.
- За разлика от подготовката за международното 2 години по-късно вашата е била проведена доста по-добре.
- Така беше. Един месец подготовка изкарахме в страната на ацтеките, с цел да се аклиматизираме. Доктор Милтянов не ни ограничаваше в нищо. Вода и кока-кола пиехме нонстоп, от време на време и биричка. Режимът беше свободен, нещо сходно на това, което правеха нашите в САЩ ’94. Бяхме отпуснати, спокойни. Обстановката беше страхотна. Ама и ние бяхме отбор: Начко Михайлов, Киро Ивков, Пилето Гайдарски, Петър Жеков, Паро Никодимов, Марашлиев, Гочо Василев, вратарят Стоян Йорданов, Христакиев, Ивайло Георгиев, Янчовски...Имахме и страховит треньор – Георги Берков, Бог да го елементарни! Белия орел беше огромен психолог.
- Полуфиналът против Мексико е цялостен епос.
- Никога няма да не помни този ден – 22 октомври 1968 година Стадион “Халиско ” в Гуадалахара. Близо 100 000 мексиканци създаваха заплашителен звук, страховита атмосфера. Жеката и Начко се разписаха и поведохме с 2:0. После те ни натикаха безусловно в нашата половина. Изравниха ни. Мене ме изритаха и бях цялостен статист през второто полувреме. Бяхме като опълченците на Шипка. По едно време 22 души бяха в нашето поле, а единствено аз и вратарят на Мексико бяхме в тяхното. Домакините налитаха, топката се разхождаше по голлинията, само че не влизаше и не влизаше. Помня, че дори Начко Михайлов се беше върнал да играе като десен бек. Видя, че съм самичък и ми “хвърли ” смъртоносен пас от 40 метра. Сам се втурнах към вратата, но съвсем на сакат крайник. Усетих, че двама бранители към този момент ме настигат и бих в отчаянието си. Топката се заби горе, в паяжината и остана там. 3:2 за България и към този момент бяхме на финала!Такава гробовна тишина се възцари на стадиона, каквато надали има и в пъкъла. 100 000 немеят по трибуните, не схващат какво става. След мача летим от Леон за Мексико сити. На аерогарата при чекирането на полета, шефът на летището (беше характерен мексиканец с огромни мустаци) ме извика, прегърна ме и ми сподели: “Ако знаех, че си толкоз добър, нямаше да те пущам да влезеш в града. ”
Ние щяхме да станем и първенци, в случай че не беше съдията Диего де Лео. На финала на “Ацтека ” срещнахме Унгария. Награбихме ги от началото. Вкарах страховит гол с глава след пас на Ивайло Георгиев – 1:0 за нас! Начко ги развинти. Те започнаха да се движат като лунатици по терена и единствено повтаряха “Нем тудом... нем тудом... ” Не схващат какво става. И тук се намеси съдията. Във вестника преди този момент бях чел изявление на техния десен бек Панчич. “Няма да имам никакви проблеми с Веселинов ”.
Викам си:
“Така ли?! ”
Аз по принцип съперниците не ги гледах образно, само че тоя го набелязах през цялото време. Унгарецът ме пазеше от отдалеченост, аз получих една топка, а той се ускори към мен. Само му подложих крайник и той изхвърча като запушалка на пистата. Съдията побърза да ме изгони. И кво стана? Прибрах се в съблекалнята, по-късно виждам и Киро Ивков идва. “Кво бе, Кире? ”- “Абе, изгони ме и мене ”. След няма и пет минути, хоп, идва и Начко Михайлов. Псува, кълне, страшна работа. Аз мисля, че е свършило полувремето, а те и него го пратили по-рано под душа...Останахме с 8 души на терена.
На почивката Георги Берков плача като малко дете: “Момчета, аман-заман, апелирам ви, излезте за второто полувреме. Дайте да довършим мача ”, ни вика. Как и да е, доиграхме финала. Те, и унгарците стопираха да ни вкарват. Паднахме “само ” с 1:4. Като се върнахме в София, нас, тримата изгонени, незабавно ни наказаха. Другите от тима ги направиха заслужили майстори на спорта, дадоха им “Орден на труда ”, а нас ни отсвириха. За сребърните медали ни дадоха награда по 1600 лв. на човек. На летището нямаше един посрещач...Все едно бомба беше паднала. А въпреки всичко бяхме станали втори на олимпиада, мама му остаряла.
- Кое е най-голямото изменничество в живота ти?
- Това, че ме изхвърлиха от футбола на 28 години. Бях в разцвета на силите си.
- Какво в действителност се случи в оня злощастен мач “Берое ” - „ Левски ” през март 1970 година?
- През цялото време публиката и играчите на домакините ни предизвикаха. Един техен бранител ми счупи ръката и излязох. Голямата патаклама стана в 90-ата минута, когато Сашо Костов потегли да бие корнер. Фенове го удариха с шише лимонада. Сашо взе шишето и се направи, че ще го метне в публиката. Целият бранш залегна, а той го пусна на тревата. Изпълни корнера, а Жечев изравни за 1:1. Стана ужасно. Tогава разпръскваха хората след мача с пожарни, а съдията го облекли с милиционерска униформа и го извели откъм гърба. Това се одобри от властта като опит за протест. Ангел Солаков беше в ложата дружно с персоналната си защита Боян Радев. Побесня и уволни шефа на милицията в Стара Загора и всички, охраняващи дуела. Тогава ме караха да осъждам момчето, дето ме беше контузило, само че аз се отхвърлих. “Берое ” ги извадиха от групата.
- Защо не вървиш на мачове на “Левски ”?
- На “Герена ” не съм стъпвал от месец май 2007 година Правехме честване на Гунди. Бяхме се събрали все остарели муцуни. Очаквахме шефовете на клуба да поканят някой от нас да сервира венеца пред паметника на Аспарухов. Вместо това, виждам по едно време някакво джудже – оказа се, че му викали Деко (има поради Миро Иванов – б.а.), носи венеца. Стана ми ужасно обидно и от този момент не съм стъпвал.
Автор Милен ДИМИТРОВ
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ