В наглед обикновена билярдна зала, в наглед съвсем обикновен ден...
След главозамайващия триумф на книгата „ Дамски гамбит “, по която Netflix снима минисериал, за първи път на български излиза и различен незабравим разказ на писателя Уолтър Тевис – „ Играчът “.
Впечатляващата история за билярд, въодушевила класическия холивудски блокбастър с Пол Нюман, излиза на 31 октомври с логото на издателство „ Кръг “. Преводът е на Христина Иванова, а корицата е на Наталия Чайкина.
Действието в „ Играчът “ стартира в привидно елементарна билярдна зала, в привидно напълно елементарен ден. Никой обаче не допуска, че на една от масите там ще се развихри знаменателна борба. Срещу всепризнатата легенда в билярда – Дебелака от Минесота, въодушевен от действително съществуваща персона, – ще се изправи млад и напорист, добре изглеждащ мъж, решен да завладее този спорт. Той жадува името му да се шепне с страхопочитание, а джобовете му да се препълнят от пари. Той е Еди Фелсън, по прякор Бързия, и е основен воин в „ Играчът “.
Еди пътува от град на град и подмамва съперниците си, че е по-слаб, в сравнение с е, с цел да се пробват против него… и да бъдат победени. Но идва бленуваният ден, в който той най-накрая ще се изправи против същинския крал на билярда.
„ Играчът “ е дебютният разказ на Уолтър Тевис и излиза за първи път през 1959 година Моментално е признат с овации от читателите и рецензията, а „ Тайм “ написа, че в случай че Хемингуей обичаше билярда, колкото коридите с бикове, Еди Фелсън би бил неговият воин. През 1961-ва историята е екранизирана в едноименния филм The Hustler („ Играчът на билярд “). В ролята на Еди е Пол Нюман, а като Дебелака се превъплъщава Джаки Глийсън. Продукцията е измежду любимците на премиите „ Оскар “ и печели 2 статуетки от общо 9 номинации, измежду които за най-хубав филм и приспособен сюжет.
Първа глава
Хенри, негър и изкривен, отвори вратата с ключ на огромна железна халка. Току-що се бе качил с асансьора. Беше девет сутринта. Вратата – солидна, голяма и богато украсена дъбова плоча – в миналото бе лакирана да наподобява на махагонова, само че през днешния ден изглеждаше абаносова след шейсет години дим и нечистотия. Хенри я бутна, мушна с болния си крайник подпората, с цел да не се затваря, и влезе, накуцвайки.
Нямаше потребност да включва лампите, защото заран трите големи прозореца на стената гледаха към изгряващото слънце. Отвъд тях имаше доста дневна светлина, доста от централен Чикаго. Хенри дръпна шнура, разделящ драпериите, и те в мръсна грациозност се събраха в краищата на прозорците. Отвън се разкриваше панорамна панорама от сиви сгради; сред тях – петна девственосиньо небе. После отвори прозорците по няколко инча1. Въздухът навлезе внезапно и дребни стълбове от прахоляк и останки от четиричасов цигарен пушек се завихриха и по-късно започнаха да се разпръскват. Следобед драпериите постоянно биваха компактно придърпани, а прозорците затворени; единствено заран тютюневият въздух се заменяше със пресен.
Сутрин залата за билярд е необичайно място. Има си стадии – ежедневна трансформация, промяна на кожи с окраски. Сега, в девет часа, можеше да мине за огромна черква, застинала, със слънце, проникващо през цветни витражи, обгърната в себе си, с безконечния и солиден махагон на огромните маси, зеленото им сукно, дискретно прикрито под сиви мушамени покривала. Плътните месингови плювалници бяха подредени по протежението на двете стени сред високите столове със седалки от естествена и здрава кожа, излъскана от задници до древен искра, а най-отгоре, високият корубест таван, с четирите си внушителни полилея и оберлихт с голям брой членения – тъй като това беше последният етаж на старинна и величествена постройка, която, изоставена и грозна, си седеше в осеметажна маловажност в центъра на Чикаго. Огромната стая със столовете с високи облегалки за феновете, групирани благоговейно към всяка от двайсет и двете маси, можеше да бъде храм, запусната катедрала.
Но по-късно, когато момчетата, подреждащи топките, и касиерът дойдеха, когато се включваха вентилаторите на тавана и когато Гордън, шефът, пуснеше музика по радиото, тогава стаята приемаше оня дух, характерен за дневния живот на тези места, които са същински живи единствено нощем – духа в ранния предобед на нощните клубове, питейните заведения и залите за билярд на всички места – огромната, съвсем празна зала, в която отеква тътренето на няколко чифта крайници, понякога подрънкват стъкло или метал, звукът от метли, мокри парцали, от поместването на мебели и полуреалната музика, идваща от радиото. Но най-много чувството, че мястото още не е оживено, само че към този момент носи в себе си първите първи проблясъци на нощното възкресение.
И тогава, следобяд, когато играчите към този момент в действителност започнеха да идват и се заразливаха тютюневият пушек и звуците от твърдите, полирани топки, удрящи се една друга, и скърцащият тон от кубчета креда, притиснати до върховете от пресована кожа на щеките, чак тогава настъпваше последният етап на метаморфозата и той завършваше едвам късно през нощта, когато към този момент си бяха тръгнали непостоянните играчи и пияниците, оставяйки единствено целеустремените мъже и лукавите, които следиха и залагаха, до момента в който други, дребна подбрана котерия от мъже – и в двете групи, облечени в безцветни облекла, всички се познаваха един различен, само че рядко си говореха – играеха тихомълком под напрежение и отличен билярд на масите откъм гърба. Тогава тази зала, „ При Бенингтън “, оживяваше по необикновен метод.
Хенри взе необятна метла от килера до вратата и накуцвайки, стартира да мете пода. Преди да завърши, влезе касиерът, включи дребното си пластмасово радио и стартира да отброява пари и да ги поставя в касата. Звънецът ù издрънча мощно, когато натисна копчето за отваряне. Глас по радиото пожела на всички положително утро.
Хенри завърши с пода, прибра метлата и стартира да смъква покривалата от масите и да разкрива яркозеленото сукно, в този момент мръсно, с линии синя креда, a на масите, на които предната вечер бяха играли търговците и служителите – зацапано с бял талк. След като сгъна покривалата от всяка маса и прилежно ги сложи на лавица в килера, той взе четка и изтърка дървените перила, до момента в който не заблестяха в топлокафяво. След това зачетка сукното по масите, до момента в който следите от креда, талк и нечистотия не изчезнаха и зеленото не стана още веднъж блестящо.
Още по темата
Впечатляващата история за билярд, въодушевила класическия холивудски блокбастър с Пол Нюман, излиза на 31 октомври с логото на издателство „ Кръг “. Преводът е на Христина Иванова, а корицата е на Наталия Чайкина.
Действието в „ Играчът “ стартира в привидно елементарна билярдна зала, в привидно напълно елементарен ден. Никой обаче не допуска, че на една от масите там ще се развихри знаменателна борба. Срещу всепризнатата легенда в билярда – Дебелака от Минесота, въодушевен от действително съществуваща персона, – ще се изправи млад и напорист, добре изглеждащ мъж, решен да завладее този спорт. Той жадува името му да се шепне с страхопочитание, а джобовете му да се препълнят от пари. Той е Еди Фелсън, по прякор Бързия, и е основен воин в „ Играчът “.
Еди пътува от град на град и подмамва съперниците си, че е по-слаб, в сравнение с е, с цел да се пробват против него… и да бъдат победени. Но идва бленуваният ден, в който той най-накрая ще се изправи против същинския крал на билярда.
„ Играчът “ е дебютният разказ на Уолтър Тевис и излиза за първи път през 1959 година Моментално е признат с овации от читателите и рецензията, а „ Тайм “ написа, че в случай че Хемингуей обичаше билярда, колкото коридите с бикове, Еди Фелсън би бил неговият воин. През 1961-ва историята е екранизирана в едноименния филм The Hustler („ Играчът на билярд “). В ролята на Еди е Пол Нюман, а като Дебелака се превъплъщава Джаки Глийсън. Продукцията е измежду любимците на премиите „ Оскар “ и печели 2 статуетки от общо 9 номинации, измежду които за най-хубав филм и приспособен сюжет.
Първа глава
Хенри, негър и изкривен, отвори вратата с ключ на огромна железна халка. Току-що се бе качил с асансьора. Беше девет сутринта. Вратата – солидна, голяма и богато украсена дъбова плоча – в миналото бе лакирана да наподобява на махагонова, само че през днешния ден изглеждаше абаносова след шейсет години дим и нечистотия. Хенри я бутна, мушна с болния си крайник подпората, с цел да не се затваря, и влезе, накуцвайки.
Нямаше потребност да включва лампите, защото заран трите големи прозореца на стената гледаха към изгряващото слънце. Отвъд тях имаше доста дневна светлина, доста от централен Чикаго. Хенри дръпна шнура, разделящ драпериите, и те в мръсна грациозност се събраха в краищата на прозорците. Отвън се разкриваше панорамна панорама от сиви сгради; сред тях – петна девственосиньо небе. После отвори прозорците по няколко инча1. Въздухът навлезе внезапно и дребни стълбове от прахоляк и останки от четиричасов цигарен пушек се завихриха и по-късно започнаха да се разпръскват. Следобед драпериите постоянно биваха компактно придърпани, а прозорците затворени; единствено заран тютюневият въздух се заменяше със пресен.
Сутрин залата за билярд е необичайно място. Има си стадии – ежедневна трансформация, промяна на кожи с окраски. Сега, в девет часа, можеше да мине за огромна черква, застинала, със слънце, проникващо през цветни витражи, обгърната в себе си, с безконечния и солиден махагон на огромните маси, зеленото им сукно, дискретно прикрито под сиви мушамени покривала. Плътните месингови плювалници бяха подредени по протежението на двете стени сред високите столове със седалки от естествена и здрава кожа, излъскана от задници до древен искра, а най-отгоре, високият корубест таван, с четирите си внушителни полилея и оберлихт с голям брой членения – тъй като това беше последният етаж на старинна и величествена постройка, която, изоставена и грозна, си седеше в осеметажна маловажност в центъра на Чикаго. Огромната стая със столовете с високи облегалки за феновете, групирани благоговейно към всяка от двайсет и двете маси, можеше да бъде храм, запусната катедрала.
Но по-късно, когато момчетата, подреждащи топките, и касиерът дойдеха, когато се включваха вентилаторите на тавана и когато Гордън, шефът, пуснеше музика по радиото, тогава стаята приемаше оня дух, характерен за дневния живот на тези места, които са същински живи единствено нощем – духа в ранния предобед на нощните клубове, питейните заведения и залите за билярд на всички места – огромната, съвсем празна зала, в която отеква тътренето на няколко чифта крайници, понякога подрънкват стъкло или метал, звукът от метли, мокри парцали, от поместването на мебели и полуреалната музика, идваща от радиото. Но най-много чувството, че мястото още не е оживено, само че към този момент носи в себе си първите първи проблясъци на нощното възкресение.
И тогава, следобяд, когато играчите към този момент в действителност започнеха да идват и се заразливаха тютюневият пушек и звуците от твърдите, полирани топки, удрящи се една друга, и скърцащият тон от кубчета креда, притиснати до върховете от пресована кожа на щеките, чак тогава настъпваше последният етап на метаморфозата и той завършваше едвам късно през нощта, когато към този момент си бяха тръгнали непостоянните играчи и пияниците, оставяйки единствено целеустремените мъже и лукавите, които следиха и залагаха, до момента в който други, дребна подбрана котерия от мъже – и в двете групи, облечени в безцветни облекла, всички се познаваха един различен, само че рядко си говореха – играеха тихомълком под напрежение и отличен билярд на масите откъм гърба. Тогава тази зала, „ При Бенингтън “, оживяваше по необикновен метод.
Хенри взе необятна метла от килера до вратата и накуцвайки, стартира да мете пода. Преди да завърши, влезе касиерът, включи дребното си пластмасово радио и стартира да отброява пари и да ги поставя в касата. Звънецът ù издрънча мощно, когато натисна копчето за отваряне. Глас по радиото пожела на всички положително утро.
Хенри завърши с пода, прибра метлата и стартира да смъква покривалата от масите и да разкрива яркозеленото сукно, в този момент мръсно, с линии синя креда, a на масите, на които предната вечер бяха играли търговците и служителите – зацапано с бял талк. След като сгъна покривалата от всяка маса и прилежно ги сложи на лавица в килера, той взе четка и изтърка дървените перила, до момента в който не заблестяха в топлокафяво. След това зачетка сукното по масите, до момента в който следите от креда, талк и нечистотия не изчезнаха и зеленото не стана още веднъж блестящо.
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ