Малките големи хора
Славчо КЪНЧЕВ*
" Добре да разсъждаваш за добродетелта още не значи, че си благодетелен, а да бъдеш обективен в мислите си още не значи да бъдеш обективен в делата си. "
Аристотел (384-322 година пр.н.е.), древногръцки мъдрец и учен-енциклопедист
Има остарял виц, който съвършено разказва в психически аспект нарцисизма. Един публицист среща другар и дълго му приказва за себе си; най-после споделя: " Тъй дълго ти разказвах за мен. Да поговорим за теб. Как намираш най-новата ми книга? ".
И без човек да е професионален психолог, не е затрудняващо да разпознае този поведенчески стандарт, когато го срещне. Нарцисистът демонстрира всички признаци на блаженство. Това може да бъде видяно у него, даже когато приказва по добре познати тематики или изрича отзиви по отношение на банални неща. Нарцисистът постоянно показва самочувствие, че излага истина " от последна инстанция ", че изрича нещо, на което той е първооткривател и по тази причина то е значимо. Много значимо!
Обичайно нарцисистът не вниква в дълбочината на мисълта на това, което приказва събеседникът му. Следи изявлението дотолкоз, доколкото да е в течение на тематиката, с цел да е в положение след това да показва интелектуалното си предимство.
Но в случай че нарцисистът е задоволително интелигентен, той изкусно прикрива своята психическа същина, като задава подобаващи въпроси на своя събеседник или събеседници. Напълно двулично имитира заинтригуваност по отношение на хората, пред които се изявява. За него те съставляват " Le petit chose " ( " малко нещо " - фр.). Всъщност надълбоко в себе си той ги презира, даже постоянно се гнуси от тях. Нарцисистите обаче се нуждаят от аудитория, с цел да употребяват своята самовлюбеност, изявявайки нарцисизма си.
Това е изключително годно при елитите
По паралели и меридиани. Като изключенията единствено удостоверяват правилото. Тук, на българска територия, образците са не един или два. Още Григор Начович (1845-1920), заемал след Освобождението в Княжество България виновни постове - министър на финансите, министър на външните работи, министър на земеделието, дипломатически сътрудник на България в Цариград и така нататък, написа през 1885 година в своя дневник: " От голтаци човек не може да чака честност и признателност; догдедо им помагаш, добър си, тъй като те експлоатират. Щом престанеш да си в положение да им помагаш, ставаш тоз час неприятен. "
Около 120 години по-късно тогавашният ръководител на Движение за права и свободи Ахмед Доган декларира: " Българският народ не е дорасъл за референдуми. " Безспорно е, че тази антидемократична идея във връзка с държавното ръководство по време на така наречен преход след 10 ноември 1989 година се споделя от преобладаващия брой обединения.
Част от българските политици преглеждат интегралната цялост от своите съграждани, т.е. суверена, като 33-та фигура върху шахматната дъска. Т.е. като фактор, незнайно от кое място появил се, изчезнал в практиката на играта. И с който не могат да бъдат реализирани секрети сделки под масата, както се прави сред представителите на някои нашенски обединения. Затова и му теглят шут и - навън от шахматната дъска. Че нали в случай че 33-тата фигура заеме подобаващото й се място като цар освен на пешките, конете, офицерите и топовете, само че и като цар на двамата царе и двете царици, т.е. като преобладаващ фактор, тогава опциите за облекчаване на нарцисизма стават... пушек да ги няма.
Лошо за самовлюбените персони
Както заключава британският публицист Уилям Хейзлит (1778-1830): " Любовта към свободата е любовта към другите; любовта към властта е любовта към самите нас ".
Това разбиране за разграничаване - в прочут смисъл като кастово разделяне, - на популацията на управници и ръководено " простолюдие " може да бъде открито още в антична Атина. Древногръцкият мъдрец Платон написа в своята " Държава " за " настойниците ", които владеят " царското умеене " за ръководство.
Твърде разнороден по форма е продуктът, учреден върху парадигмата за неспособността на масата (тълпата, народът) да осъществя рационално държание. Продукт, който дефинира за масата позицията на съответен исторически артист по отношение на провъзгласената от елитофилите незаобиколима нужда от характерни умения и надлежно познание за осъществяване на държавното ръководство, каквито само елитите имат. Шън Бухай - политически мъдрец, заемал от 351 до 337 година пр.н.е. длъжността " първи консултант " на владетеля в царството Хан, се е добрал до " прозрението ", че притежаващите висше знание отхвърлят знанието.
Както написа италианският мъдрец Антонио Грамши (1891-1937): " Когато една навалица хора е водена от своя непосреден интерес или попада в плен на провокирана от мимолетни усещания пристрастеност, които са излъчени от уста на уста без никакъв сериозен дух, тази навалица се сплотява, с цел да вземе погрешно общо решение, което подхожда на най-животинските инстинкти. Това наблюдаване е вярно и реалистично, доколкото се отнася до инцидентните тълпи, които се събират сходно на " множеството по време на стихия под сушина " и се състоят от хора, които не носят отговорност във връзка с други хора или по отношение на съответна икономическа действителност - това е деградация, която е аналогична на личностния крах. "
Отвъд Атлантическия океан в новооснованата страна Съединени американски щати, видният политик Джон Адамс (1735-1826), президент на страната в интервала 1797-1801 година, е безапелационен: " Немислимо е в миналото тълпи да ръководят страната или да командват армии. "
Проповядването на
изключителността на елитите
е присъща за древнокитайската просвета. За Конфуций (551-479 година пр.н.е.) откритият ред на нещата - Ли - включва в себе си разлики сред " върховете " и " низините ", сред управниците и ръководените. Според конфуцианския канон народът никога не трябва да бъде оставен самичък на себе си, да бъде оставен без моралното влияние на управниците, с цел да не " се скапе ".
" Аз съм ужасно изтощен да господствам над плебеи ", декларира Фридрих II Велики (1712-1786), крал на Прусия (1740-1786).
Възгледът, че " профанният плебс " безусловно би трябвало да бъде държан надалеч от пултовете на действителното властпроектиране (законопроектите, които според член 87 от българската Конституция, могат да бъдат инициирани единствено от народните представители и от министър-председателя), законотворчеството и властприлагането (изпълнителната и правосъдната сфера), е брониран в главния ни закон. В него липсва член 7, алинея 1 от конституцията от 1871 година: " Народните представители и съветници са виновни и се регистрират пред своите гласоподаватели. Те могат да бъдат отзовавани и преди периода, за който са определени ". Отсъства и член 128: " Съдиите и правосъдните заседатели са изборни. Те могат да бъдат отзовавани и преди периода, за който са определени ".
Блокирани са и всички разновидности, прилагани на места по света, за реализиране на надзор от страна на суверена върху (временно!) трансферирани властови компетенции.
Невъзможността поданството да отдръпва и по време на мандата делегираните от него властови компетенции дава опция за безкрайно боравене (или отвод от прилагане) на власт, което може, въпреки и да е в границите, избрани от закона, да е изцяло във щета на суверена. През това време лицата, заемащи изборни длъжности, получават своите високи хонорари, макар че предизвикват действителни вреди на своя шеф - българския народ.
Какъв абсурд, нали?
Това свръхзаплащане, годно и за трите сфери на властприлагането, има освен своя директен негативен резултат във връзка с ограничавания финансов запас в бюджета за обществени потребности. То е и съблазнителна стръв нагоре по държавната подчиненост да се катерят човеци, за които служенето " на ползу роду " не е измежду техните цели.
Единственото, което не е изцяло изяснено по отношение на камарилата такива лица е какво е съотношението в тяхната мотивация да вършат стремглава кариера в държавния уред сред нарцисизма им и жаждата за материално облагодетелстване. Но фактът, че сходно събитие е действителност, е неоспорима легитимация на морална безнравственост у тези, които са узаконили това състояние, както и още повече у тези, които се употребяват от него.
* Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България
" Добре да разсъждаваш за добродетелта още не значи, че си благодетелен, а да бъдеш обективен в мислите си още не значи да бъдеш обективен в делата си. "
Аристотел (384-322 година пр.н.е.), древногръцки мъдрец и учен-енциклопедист
Има остарял виц, който съвършено разказва в психически аспект нарцисизма. Един публицист среща другар и дълго му приказва за себе си; най-после споделя: " Тъй дълго ти разказвах за мен. Да поговорим за теб. Как намираш най-новата ми книга? ".
И без човек да е професионален психолог, не е затрудняващо да разпознае този поведенчески стандарт, когато го срещне. Нарцисистът демонстрира всички признаци на блаженство. Това може да бъде видяно у него, даже когато приказва по добре познати тематики или изрича отзиви по отношение на банални неща. Нарцисистът постоянно показва самочувствие, че излага истина " от последна инстанция ", че изрича нещо, на което той е първооткривател и по тази причина то е значимо. Много значимо!
Обичайно нарцисистът не вниква в дълбочината на мисълта на това, което приказва събеседникът му. Следи изявлението дотолкоз, доколкото да е в течение на тематиката, с цел да е в положение след това да показва интелектуалното си предимство.
Но в случай че нарцисистът е задоволително интелигентен, той изкусно прикрива своята психическа същина, като задава подобаващи въпроси на своя събеседник или събеседници. Напълно двулично имитира заинтригуваност по отношение на хората, пред които се изявява. За него те съставляват " Le petit chose " ( " малко нещо " - фр.). Всъщност надълбоко в себе си той ги презира, даже постоянно се гнуси от тях. Нарцисистите обаче се нуждаят от аудитория, с цел да употребяват своята самовлюбеност, изявявайки нарцисизма си.
Това е изключително годно при елитите
По паралели и меридиани. Като изключенията единствено удостоверяват правилото. Тук, на българска територия, образците са не един или два. Още Григор Начович (1845-1920), заемал след Освобождението в Княжество България виновни постове - министър на финансите, министър на външните работи, министър на земеделието, дипломатически сътрудник на България в Цариград и така нататък, написа през 1885 година в своя дневник: " От голтаци човек не може да чака честност и признателност; догдедо им помагаш, добър си, тъй като те експлоатират. Щом престанеш да си в положение да им помагаш, ставаш тоз час неприятен. "
Около 120 години по-късно тогавашният ръководител на Движение за права и свободи Ахмед Доган декларира: " Българският народ не е дорасъл за референдуми. " Безспорно е, че тази антидемократична идея във връзка с държавното ръководство по време на така наречен преход след 10 ноември 1989 година се споделя от преобладаващия брой обединения.
Част от българските политици преглеждат интегралната цялост от своите съграждани, т.е. суверена, като 33-та фигура върху шахматната дъска. Т.е. като фактор, незнайно от кое място появил се, изчезнал в практиката на играта. И с който не могат да бъдат реализирани секрети сделки под масата, както се прави сред представителите на някои нашенски обединения. Затова и му теглят шут и - навън от шахматната дъска. Че нали в случай че 33-тата фигура заеме подобаващото й се място като цар освен на пешките, конете, офицерите и топовете, само че и като цар на двамата царе и двете царици, т.е. като преобладаващ фактор, тогава опциите за облекчаване на нарцисизма стават... пушек да ги няма.
Лошо за самовлюбените персони
Както заключава британският публицист Уилям Хейзлит (1778-1830): " Любовта към свободата е любовта към другите; любовта към властта е любовта към самите нас ".
Това разбиране за разграничаване - в прочут смисъл като кастово разделяне, - на популацията на управници и ръководено " простолюдие " може да бъде открито още в антична Атина. Древногръцкият мъдрец Платон написа в своята " Държава " за " настойниците ", които владеят " царското умеене " за ръководство.
Твърде разнороден по форма е продуктът, учреден върху парадигмата за неспособността на масата (тълпата, народът) да осъществя рационално държание. Продукт, който дефинира за масата позицията на съответен исторически артист по отношение на провъзгласената от елитофилите незаобиколима нужда от характерни умения и надлежно познание за осъществяване на държавното ръководство, каквито само елитите имат. Шън Бухай - политически мъдрец, заемал от 351 до 337 година пр.н.е. длъжността " първи консултант " на владетеля в царството Хан, се е добрал до " прозрението ", че притежаващите висше знание отхвърлят знанието.
Както написа италианският мъдрец Антонио Грамши (1891-1937): " Когато една навалица хора е водена от своя непосреден интерес или попада в плен на провокирана от мимолетни усещания пристрастеност, които са излъчени от уста на уста без никакъв сериозен дух, тази навалица се сплотява, с цел да вземе погрешно общо решение, което подхожда на най-животинските инстинкти. Това наблюдаване е вярно и реалистично, доколкото се отнася до инцидентните тълпи, които се събират сходно на " множеството по време на стихия под сушина " и се състоят от хора, които не носят отговорност във връзка с други хора или по отношение на съответна икономическа действителност - това е деградация, която е аналогична на личностния крах. "
Отвъд Атлантическия океан в новооснованата страна Съединени американски щати, видният политик Джон Адамс (1735-1826), президент на страната в интервала 1797-1801 година, е безапелационен: " Немислимо е в миналото тълпи да ръководят страната или да командват армии. "
Проповядването на
изключителността на елитите
е присъща за древнокитайската просвета. За Конфуций (551-479 година пр.н.е.) откритият ред на нещата - Ли - включва в себе си разлики сред " върховете " и " низините ", сред управниците и ръководените. Според конфуцианския канон народът никога не трябва да бъде оставен самичък на себе си, да бъде оставен без моралното влияние на управниците, с цел да не " се скапе ".
" Аз съм ужасно изтощен да господствам над плебеи ", декларира Фридрих II Велики (1712-1786), крал на Прусия (1740-1786).
Възгледът, че " профанният плебс " безусловно би трябвало да бъде държан надалеч от пултовете на действителното властпроектиране (законопроектите, които според член 87 от българската Конституция, могат да бъдат инициирани единствено от народните представители и от министър-председателя), законотворчеството и властприлагането (изпълнителната и правосъдната сфера), е брониран в главния ни закон. В него липсва член 7, алинея 1 от конституцията от 1871 година: " Народните представители и съветници са виновни и се регистрират пред своите гласоподаватели. Те могат да бъдат отзовавани и преди периода, за който са определени ". Отсъства и член 128: " Съдиите и правосъдните заседатели са изборни. Те могат да бъдат отзовавани и преди периода, за който са определени ".
Блокирани са и всички разновидности, прилагани на места по света, за реализиране на надзор от страна на суверена върху (временно!) трансферирани властови компетенции.
Невъзможността поданството да отдръпва и по време на мандата делегираните от него властови компетенции дава опция за безкрайно боравене (или отвод от прилагане) на власт, което може, въпреки и да е в границите, избрани от закона, да е изцяло във щета на суверена. През това време лицата, заемащи изборни длъжности, получават своите високи хонорари, макар че предизвикват действителни вреди на своя шеф - българския народ.
Какъв абсурд, нали?
Това свръхзаплащане, годно и за трите сфери на властприлагането, има освен своя директен негативен резултат във връзка с ограничавания финансов запас в бюджета за обществени потребности. То е и съблазнителна стръв нагоре по държавната подчиненост да се катерят човеци, за които служенето " на ползу роду " не е измежду техните цели.
Единственото, което не е изцяло изяснено по отношение на камарилата такива лица е какво е съотношението в тяхната мотивация да вършат стремглава кариера в държавния уред сред нарцисизма им и жаждата за материално облагодетелстване. Но фактът, че сходно събитие е действителност, е неоспорима легитимация на морална безнравственост у тези, които са узаконили това състояние, както и още повече у тези, които се употребяват от него.
* Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ