Шефът на Агенцията за хората с увреждания Минчо Коралски, пред „Труд“: Вкарахме се в притчата за слона и слепците
Скоро ще се окръглят 30 дни, откогато майки на деца с увреждания стачкуват в палатков лагер пред Народното събрание. Дали да продължат да се бунтуват на жълтите павета, или да се прибират към този момент по домовете си и да чакат отвоюваното от тях ново законодателство? Какво ги поучава специалистът Минчо Коралски? Той е освен шеф на държавната организация, призвана да отстоява правата им– той е и един от тях, тъй като е прикрепен на инвалидна количка от години насам.
– Чухте ли, господин Коралски, онази протестираща майка, която изплака: „ Дано детето ми да почине преди мен! Ако аз умра преди него, ще остане единствено като куче… “
– Чух.
– А какъв брой тъга имаше в очите й, видяхте ли?
– В моята работа, за жалост мъчителните гледки са всекидневие. Дълго робувахме на парадигмата, че индивидът с увреждане би трябвало да бъде прикрит, в общежитие отвън града да вземем за пример, обществото да не го вижда. После пък – на демократичното схващане за по-малко страна, в която всеки се избавя самичък, а обществените услуги са отживялост, от която се нуждаят малцинства. Протестът на майките трябваше да се случи, с цел да се отвори кутията на Пандора и да се видят проблемите на стотици хиляди хора – тия хора, на които не може да им се върне това, което им е лишила природата, само че може да се компенсира посредством здравни, просветителни грижи и налична среда. Този митинг изигра ролята си. В резултат на него се състоя Национален съвет за хората с увреждания, където обширно бяха разисквани проблемите им и бе взето решение те да се осъществяват в Закон за обществените услуги. Вярно е това, което споделят протестиращите – че 30 година за тях не е правено нищо. Но също по този начин е правилно, че тази година интензивно се работи по законодателство, с което да се приложат у нас постулатите на интернационалната Конвенция за правата на хората с увреждания. Така че следва митингите да се заменят с неотложна работа по проектозакона, който до юли би трябвало да е подготвен.
– Говорите за Закона за обществените услуги, а не за прочулия се Закон за персоналната помощ на Мая Манолова?
– Да, за него приказвам, той е рамков закон. Личната помощ – от персонални асистенти е единствено една от услугите за хората с увреждания. Те са над 600 000. И се нуждаят от поддръжката на разнообразни институции – обществени, здравни, просветителни, спортни, културни и други Оказва се, че ресурсът, който би трябвало да се задели за тях, съществено надвишава настоящия от към 160 млн. лева Тези пари явно не се разпределят по най-хубавия метод и с отчитане на самостоятелните потребности на нуждаещите се. Проблемът е сложен. Част от него е, че рейтингът на обществените служащи се намали, падна условието за висше обучение при назначението им, а отттам и качеството на услугите. Малко са искащите за непрестижна работа със заплата, близка до минималната. Сега е влиятелно да се работи в колцентър – една заплата там е равна на 4-5 в обществената система. Но моят опит демонстрира, че няма магическо решение за тия неща. И няма по какъв начин с един закон – пък бил той и предложен от омбудсмана, да се оправи ситуацията на 16% от популацията у нас. Нужен е пакет закони, по тази причина се приготвя и нов Закон за хората с увреждания, и Закон за здравната експертиза, който също горещо се дебатира.
– „ Резилът на страната е, че хората с увреждания умират от апетит “, сподели друга майка от палатковия лагер. Преувеличава ли тя, съгласно вас?
– Като знам страданията на тия хора, аз бих сложил преди всичко от тях не глада, а изолацията. Като живеят затворено, несгодите им остават скрити и от техните доброжелатели. Пенсиите им са към 150 лева след нарастването. С тия пари мъчно може да оцелее човек, който има повече потребности – от медикаменти, хигиенични консумативи и други И той действително е наказан на гладно битие. Държавата би трябвало да поддържа развитата в предишното услуга „ Социален патронаж “, която в този момент се възражда – всичко ново е добре забравено остаряло. Тя подсигурява най-малко храна, медицински грижи и разчистване на дома.
– При моята съседка, болна на легло, идва всеки ден жена от патронажа и й оставя канчета с обяд. Ако се одобри закона на омбудмана, тази жена ще стои при нея всеки ден по няколко часа. Или бъркам?
– Омбудсманът и сътрудниците, които внасят този закон, се базират на член 19 от Конвенцията за правата на хората с увреждания, касаещ правото на самостоятелен живот и избягването на изолацията и сегрегацията. Той гласи, че страната би трябвало да им обезпечи достъп до набор от услуги – в дома им и в обществените заведения, в това число и достъп до персонална помощ. Сама по себе си персоналната помощ не подсигурява самостоятелен живот. Затова Националният съвет реши, че би трябвало да се подсигурява целият набор от услуги.
– Но на тоя съвет майките не реализираха единодушие – нито между тях, нито с ръководещите.
– Една от тези майки сподели: „ Г-жо Манолова, вашето предложение за персонален помощник ни връща 30 година обратно, когато децата ни седяха затворени у дома. Аз 30 година се боря, с цел да може моят 31-годишен наследник да излезе, да иде някъде, да има центрове за хора с увреждания! “ Гласът й трепереше…Очевидно не устоя тезата, че един закон за една услуга ще реши казуса. Не устоя и тезата да създадем в този момент този закон за тази услуга, а след това различен закони за друга. Отделните услуги би трябвало да се дават по общи правила и условия, Законът за обществените услуги ще ги сплоти.
– А тезата за неналичието на пари? Финансовото министерство заяви, че законът „ Манолова “ ще коства над 1 милиарда лева Верни ли са тия сметки?
– По този закон се дава асистентска услуга от 2 до 8 часа на хора от категорията „ с непозната помощ “ – това са заболели хора, с функционален или интелектуален недостиг, които не могат да се самообслужват. Те са 83 000. Омбудсманът вади от тях 5000 души, настанени в институции. Но в този момент тече деинституционализация, целяща те да бъдат върнати в близка до фамилната среда – тъй че в обозримо бъдеще законът ще се отнася и за тях. Като прибавим и децата с увреждания, излиза, че става въпрос за близо 90 000 души с непозната помощ. Ако на всички се дадат асистенти за 8 часа с минимална заплата, ще трябват 667 млн.лв. А законът планува за асистентите 2 минимални работни заплати – значи би трябвало 1 милиард. За съпоставяне: 300 милиона бяха нужни за по-нармални пенсии. И са недофинансирани пътеките за рехабилитация, което също е неволя за тези майки и децата им.
– Но като пристигна асистентът при детето, майката ще иде на работа и ще има пари за рехабилитатор.
– Не става въпрос за това, а за ресурса на страната. Ако 1 милиарда лева са нужни за 1 услуга на 90 000 души от 1-ва група (с 90-100 % увреждания), какъв брой са нужни за всички услуги – обществени, здравни, културни – на всички 600 000 души, в които има хора и от 2-ра група със 70-90%, и от 3-та с 50–70% увреждания? Тия числа сочат дълбочината на казуса. Ако дадем 1 милиарда за една услуга на 1-ва група, което не виждам по какъв начин ще стане, ще се окаже, че за другите пари няма! В закона има дискриминация по степен на увреждане. Между другото, той е закон за хората с увреждания, а не за майките им.
– Но и майките страдат! Така, че изпитват нечовешкото предпочитание децата им да умрат преди тях!
– Знам. И моята майка е от тях. Когато заболяването ме порази, бях на 53 година и в безпомощно положение. И вие сте майка и знаете, че децата ви, наа каквато и възраст да са, за вас са постоянно деца. Майките на хора като мен постоянно остават сами. Грижата за самотните остарели хора също е на държавно управление. А самотните старци са доста у нас, тъй като децата им напущат бедната ни страна.
– Има ли в богатите страни персонални асистенти за болните с увреждания?
– Има да вземем за пример в Норвегия и Швеция. Но с каква продуктивност са те? С каква данъчна система? Въпреки това и там има листа на чакащите за персонални асистенти. И там мъчно се обезпечава запас по тази стратегия.
– А за какво у нас организациите на хората с увреждания се скараха? Колко са те? Какво разделят?
– Те са Неправителствени организации, 20 от тях са национално показани и получават помощ от страната по Закона за интеграция на хората с увреждания. Има критерии за национална представителност и покрие ли ги, всяко Неправителствени организации може да кандидатства. И Майките за деца с увреждания също по този начин.
– Майки, близки до властта, упрекнаха протестиращите, че са платени. Размениха си обиди: „ Соросоиди! “ – „ Храненици на страната “!
– В България постоянно експертният диалог се заменя с персонални квалификации. Резултатът е скръбен. Нито едните, нито другите извинявам.
– Управляващите ли ги скараха?
– Оставете организациите с дрязгите им настрани. Гражданите са свободни да показват мнение и да се сдружават. Важното е, че страната още няма отговор на какво може да разчита индивидът с увреждане, когато майка му почине, какви са възможностите му да води естествен живот.
– Президентът на КТ „ Подкрепа “ Манолов провокира гнева на протестиращите, като сподели: „ Престанете да разхождате по улиците тези нещастни деца! “ Той им изиска опрощение по-късно. Но дали го получи? Не разбрах.
– Няма да го получи. Настроенията станаха полюсни. И обидите валят. Майките към омбудсмана и самият той си разрешиха да нарекат всички, които не харесват закона за персоналната помощ „ представители на статуквото, които не желаят нищо да се промени “. Нарекоха по този начин освен работодатели, синдикалисти, адвокати, а и майката, която 30 година прави центрове за хора с увреждания по с персонални пари и по стратегии, без да чака от страната.
– Премиерът одобри оставката на обществения министър, а след това му я върна, като призна, че разчита майките с тениски „ Системата ни убива “ да му се махнат от главата. Но те за какво не му се махнаха?
– Лоша връзка. У майките беше основано усещане след среща с министъра, че законът ще се одобри до дни. Махането на министъра им се стори бойкот. Но на Националния съвет се видя, че законът не дава отговор на условията на българското законодателство. Че по него за една услуга би трябвало да се сътвори цяла институция, съизмерима със Социално подкрепяне. И други недоработени неща…
– Какво си помислихте, като научихте за зам.- министърката на обществените грижи, която летяла до Съединени американски щати с билет за 16 000 лева, да управлява конференция за хората с увреждания?
– Аз 40 години работя в тази област и знам, че заповед на министъра за командиравка не се разисква, още повече, когато е, с цел да се показа България в Организация на обединените нации.
– От Цветан Цветанов научаваме, че зам.- министърката се връща на работа, единствено че в екипа на вицепремиера Симеонов, а не на същото място.
– Трябва да ви кажа, че специалистите в обществената политика са на сериозния най-малко и загубата на всеки един не е добре за страната.
– Със закон прекръстиха инвалидите на „ хора с увреждания “. Тази промяна на името усъвършенства ли им самочувствието?
– В България всички схващат от непознати езици и някой през 2005 година сподели, че „ неработоспособен “ значи „ недействителен “. Всъщност „ валидис “ и „ инвалидис “ – значи здрав и нездравословен. Загубихме се в превода, записахме в закона „ хора с увреждания “. Не знам военноинвалидите по какъв начин ще ги назовем. А и думата „ повреден “ е натоварена с отрицателно значение. Заменят я с „ хора с лимитирани благоприятни условия “, само че то пък ще рече непълноценни…А основното е друго – в конституцията написа, че тези хора се употребяват с особена протекция. И ние макар, че сме най-бедната страна, с най-лоша здравна система, най-лоши условия на живот и най-ниски приходи, би трябвало да се погрижим за тях. Да излезем от онази индийска алегория за слепците и слона, в която се вкарахме!
– Не я знам?
– Показали на неколцина слепци един слон и ги попитали какво е той. Единият го хванал за крайници и споделил: Слонът е боабаб. Вторият го хванал за опашката: Не е бобаб, а метла. Третият – за хобота: Глупости, това е змия. Четвъртият – за ухото: Това е листо, бе, простаци! Та и ние по този начин. Някой се хвана за персоналния помощник и сподели: това е казусът. А казусът е огромен. За да го забележим в целокупност, би трябвало да отделим страстите от разсъдъка. Да не припадаме от всяка човешка драма. Да съобразим желанията си с опциите на страната. В фамилията е по този начин: баща желае да ми купи колело, само че различен път, в този момент няма по какъв начин. Ние желаеме прочувствено за нашите хора с увреждания това, което има в най-богатите страни. Не че не може да стане. Но в настояването да стане още в този момент има ли разсъдък?
Нашият посетител
Минчо Коралски е роден през 1951 година в София. Завършил право в СУ. Работил е като финансов инспектор, основен експерт и ръководител на „ Държавно публично обезпечаване “, зам.- началник на Комитета по труда и обществената активност, зам.-министър на труда и обществените грижи в кабинетите на А. Луканов, Д. Попов и Ф. Димитров (1990-1993), народен представител в 37-то Народно събрание (1994 –1995) и обществен министър в държавното управление на Виденов (1996-1997). От 2006 година е изпълнителен шеф на Агенцията за хората с увреждания.
– Чухте ли, господин Коралски, онази протестираща майка, която изплака: „ Дано детето ми да почине преди мен! Ако аз умра преди него, ще остане единствено като куче… “
– Чух.
– А какъв брой тъга имаше в очите й, видяхте ли?
– В моята работа, за жалост мъчителните гледки са всекидневие. Дълго робувахме на парадигмата, че индивидът с увреждане би трябвало да бъде прикрит, в общежитие отвън града да вземем за пример, обществото да не го вижда. После пък – на демократичното схващане за по-малко страна, в която всеки се избавя самичък, а обществените услуги са отживялост, от която се нуждаят малцинства. Протестът на майките трябваше да се случи, с цел да се отвори кутията на Пандора и да се видят проблемите на стотици хиляди хора – тия хора, на които не може да им се върне това, което им е лишила природата, само че може да се компенсира посредством здравни, просветителни грижи и налична среда. Този митинг изигра ролята си. В резултат на него се състоя Национален съвет за хората с увреждания, където обширно бяха разисквани проблемите им и бе взето решение те да се осъществяват в Закон за обществените услуги. Вярно е това, което споделят протестиращите – че 30 година за тях не е правено нищо. Но също по този начин е правилно, че тази година интензивно се работи по законодателство, с което да се приложат у нас постулатите на интернационалната Конвенция за правата на хората с увреждания. Така че следва митингите да се заменят с неотложна работа по проектозакона, който до юли би трябвало да е подготвен.
– Говорите за Закона за обществените услуги, а не за прочулия се Закон за персоналната помощ на Мая Манолова?
– Да, за него приказвам, той е рамков закон. Личната помощ – от персонални асистенти е единствено една от услугите за хората с увреждания. Те са над 600 000. И се нуждаят от поддръжката на разнообразни институции – обществени, здравни, просветителни, спортни, културни и други Оказва се, че ресурсът, който би трябвало да се задели за тях, съществено надвишава настоящия от към 160 млн. лева Тези пари явно не се разпределят по най-хубавия метод и с отчитане на самостоятелните потребности на нуждаещите се. Проблемът е сложен. Част от него е, че рейтингът на обществените служащи се намали, падна условието за висше обучение при назначението им, а отттам и качеството на услугите. Малко са искащите за непрестижна работа със заплата, близка до минималната. Сега е влиятелно да се работи в колцентър – една заплата там е равна на 4-5 в обществената система. Но моят опит демонстрира, че няма магическо решение за тия неща. И няма по какъв начин с един закон – пък бил той и предложен от омбудсмана, да се оправи ситуацията на 16% от популацията у нас. Нужен е пакет закони, по тази причина се приготвя и нов Закон за хората с увреждания, и Закон за здравната експертиза, който също горещо се дебатира.
– „ Резилът на страната е, че хората с увреждания умират от апетит “, сподели друга майка от палатковия лагер. Преувеличава ли тя, съгласно вас?
– Като знам страданията на тия хора, аз бих сложил преди всичко от тях не глада, а изолацията. Като живеят затворено, несгодите им остават скрити и от техните доброжелатели. Пенсиите им са към 150 лева след нарастването. С тия пари мъчно може да оцелее човек, който има повече потребности – от медикаменти, хигиенични консумативи и други И той действително е наказан на гладно битие. Държавата би трябвало да поддържа развитата в предишното услуга „ Социален патронаж “, която в този момент се възражда – всичко ново е добре забравено остаряло. Тя подсигурява най-малко храна, медицински грижи и разчистване на дома.
– При моята съседка, болна на легло, идва всеки ден жена от патронажа и й оставя канчета с обяд. Ако се одобри закона на омбудмана, тази жена ще стои при нея всеки ден по няколко часа. Или бъркам?
– Омбудсманът и сътрудниците, които внасят този закон, се базират на член 19 от Конвенцията за правата на хората с увреждания, касаещ правото на самостоятелен живот и избягването на изолацията и сегрегацията. Той гласи, че страната би трябвало да им обезпечи достъп до набор от услуги – в дома им и в обществените заведения, в това число и достъп до персонална помощ. Сама по себе си персоналната помощ не подсигурява самостоятелен живот. Затова Националният съвет реши, че би трябвало да се подсигурява целият набор от услуги.
– Но на тоя съвет майките не реализираха единодушие – нито между тях, нито с ръководещите.
– Една от тези майки сподели: „ Г-жо Манолова, вашето предложение за персонален помощник ни връща 30 година обратно, когато децата ни седяха затворени у дома. Аз 30 година се боря, с цел да може моят 31-годишен наследник да излезе, да иде някъде, да има центрове за хора с увреждания! “ Гласът й трепереше…Очевидно не устоя тезата, че един закон за една услуга ще реши казуса. Не устоя и тезата да създадем в този момент този закон за тази услуга, а след това различен закони за друга. Отделните услуги би трябвало да се дават по общи правила и условия, Законът за обществените услуги ще ги сплоти.
– А тезата за неналичието на пари? Финансовото министерство заяви, че законът „ Манолова “ ще коства над 1 милиарда лева Верни ли са тия сметки?
– По този закон се дава асистентска услуга от 2 до 8 часа на хора от категорията „ с непозната помощ “ – това са заболели хора, с функционален или интелектуален недостиг, които не могат да се самообслужват. Те са 83 000. Омбудсманът вади от тях 5000 души, настанени в институции. Но в този момент тече деинституционализация, целяща те да бъдат върнати в близка до фамилната среда – тъй че в обозримо бъдеще законът ще се отнася и за тях. Като прибавим и децата с увреждания, излиза, че става въпрос за близо 90 000 души с непозната помощ. Ако на всички се дадат асистенти за 8 часа с минимална заплата, ще трябват 667 млн.лв. А законът планува за асистентите 2 минимални работни заплати – значи би трябвало 1 милиард. За съпоставяне: 300 милиона бяха нужни за по-нармални пенсии. И са недофинансирани пътеките за рехабилитация, което също е неволя за тези майки и децата им.
– Но като пристигна асистентът при детето, майката ще иде на работа и ще има пари за рехабилитатор.
– Не става въпрос за това, а за ресурса на страната. Ако 1 милиарда лева са нужни за 1 услуга на 90 000 души от 1-ва група (с 90-100 % увреждания), какъв брой са нужни за всички услуги – обществени, здравни, културни – на всички 600 000 души, в които има хора и от 2-ра група със 70-90%, и от 3-та с 50–70% увреждания? Тия числа сочат дълбочината на казуса. Ако дадем 1 милиарда за една услуга на 1-ва група, което не виждам по какъв начин ще стане, ще се окаже, че за другите пари няма! В закона има дискриминация по степен на увреждане. Между другото, той е закон за хората с увреждания, а не за майките им.
– Но и майките страдат! Така, че изпитват нечовешкото предпочитание децата им да умрат преди тях!
– Знам. И моята майка е от тях. Когато заболяването ме порази, бях на 53 година и в безпомощно положение. И вие сте майка и знаете, че децата ви, наа каквато и възраст да са, за вас са постоянно деца. Майките на хора като мен постоянно остават сами. Грижата за самотните остарели хора също е на държавно управление. А самотните старци са доста у нас, тъй като децата им напущат бедната ни страна.
– Има ли в богатите страни персонални асистенти за болните с увреждания?
– Има да вземем за пример в Норвегия и Швеция. Но с каква продуктивност са те? С каква данъчна система? Въпреки това и там има листа на чакащите за персонални асистенти. И там мъчно се обезпечава запас по тази стратегия.
– А за какво у нас организациите на хората с увреждания се скараха? Колко са те? Какво разделят?
– Те са Неправителствени организации, 20 от тях са национално показани и получават помощ от страната по Закона за интеграция на хората с увреждания. Има критерии за национална представителност и покрие ли ги, всяко Неправителствени организации може да кандидатства. И Майките за деца с увреждания също по този начин.
– Майки, близки до властта, упрекнаха протестиращите, че са платени. Размениха си обиди: „ Соросоиди! “ – „ Храненици на страната “!
– В България постоянно експертният диалог се заменя с персонални квалификации. Резултатът е скръбен. Нито едните, нито другите извинявам.
– Управляващите ли ги скараха?
– Оставете организациите с дрязгите им настрани. Гражданите са свободни да показват мнение и да се сдружават. Важното е, че страната още няма отговор на какво може да разчита индивидът с увреждане, когато майка му почине, какви са възможностите му да води естествен живот.
– Президентът на КТ „ Подкрепа “ Манолов провокира гнева на протестиращите, като сподели: „ Престанете да разхождате по улиците тези нещастни деца! “ Той им изиска опрощение по-късно. Но дали го получи? Не разбрах.
– Няма да го получи. Настроенията станаха полюсни. И обидите валят. Майките към омбудсмана и самият той си разрешиха да нарекат всички, които не харесват закона за персоналната помощ „ представители на статуквото, които не желаят нищо да се промени “. Нарекоха по този начин освен работодатели, синдикалисти, адвокати, а и майката, която 30 година прави центрове за хора с увреждания по с персонални пари и по стратегии, без да чака от страната.
– Премиерът одобри оставката на обществения министър, а след това му я върна, като призна, че разчита майките с тениски „ Системата ни убива “ да му се махнат от главата. Но те за какво не му се махнаха?
– Лоша връзка. У майките беше основано усещане след среща с министъра, че законът ще се одобри до дни. Махането на министъра им се стори бойкот. Но на Националния съвет се видя, че законът не дава отговор на условията на българското законодателство. Че по него за една услуга би трябвало да се сътвори цяла институция, съизмерима със Социално подкрепяне. И други недоработени неща…
– Какво си помислихте, като научихте за зам.- министърката на обществените грижи, която летяла до Съединени американски щати с билет за 16 000 лева, да управлява конференция за хората с увреждания?
– Аз 40 години работя в тази област и знам, че заповед на министъра за командиравка не се разисква, още повече, когато е, с цел да се показа България в Организация на обединените нации.
– От Цветан Цветанов научаваме, че зам.- министърката се връща на работа, единствено че в екипа на вицепремиера Симеонов, а не на същото място.
– Трябва да ви кажа, че специалистите в обществената политика са на сериозния най-малко и загубата на всеки един не е добре за страната.
– Със закон прекръстиха инвалидите на „ хора с увреждания “. Тази промяна на името усъвършенства ли им самочувствието?
– В България всички схващат от непознати езици и някой през 2005 година сподели, че „ неработоспособен “ значи „ недействителен “. Всъщност „ валидис “ и „ инвалидис “ – значи здрав и нездравословен. Загубихме се в превода, записахме в закона „ хора с увреждания “. Не знам военноинвалидите по какъв начин ще ги назовем. А и думата „ повреден “ е натоварена с отрицателно значение. Заменят я с „ хора с лимитирани благоприятни условия “, само че то пък ще рече непълноценни…А основното е друго – в конституцията написа, че тези хора се употребяват с особена протекция. И ние макар, че сме най-бедната страна, с най-лоша здравна система, най-лоши условия на живот и най-ниски приходи, би трябвало да се погрижим за тях. Да излезем от онази индийска алегория за слепците и слона, в която се вкарахме!
– Не я знам?
– Показали на неколцина слепци един слон и ги попитали какво е той. Единият го хванал за крайници и споделил: Слонът е боабаб. Вторият го хванал за опашката: Не е бобаб, а метла. Третият – за хобота: Глупости, това е змия. Четвъртият – за ухото: Това е листо, бе, простаци! Та и ние по този начин. Някой се хвана за персоналния помощник и сподели: това е казусът. А казусът е огромен. За да го забележим в целокупност, би трябвало да отделим страстите от разсъдъка. Да не припадаме от всяка човешка драма. Да съобразим желанията си с опциите на страната. В фамилията е по този начин: баща желае да ми купи колело, само че различен път, в този момент няма по какъв начин. Ние желаеме прочувствено за нашите хора с увреждания това, което има в най-богатите страни. Не че не може да стане. Но в настояването да стане още в този момент има ли разсъдък?
Нашият посетител
Минчо Коралски е роден през 1951 година в София. Завършил право в СУ. Работил е като финансов инспектор, основен експерт и ръководител на „ Държавно публично обезпечаване “, зам.- началник на Комитета по труда и обществената активност, зам.-министър на труда и обществените грижи в кабинетите на А. Луканов, Д. Попов и Ф. Димитров (1990-1993), народен представител в 37-то Народно събрание (1994 –1995) и обществен министър в държавното управление на Виденов (1996-1997). От 2006 година е изпълнителен шеф на Агенцията за хората с увреждания.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ