Кое е по-добре? Да разхождаш голи целулитни бедра или да се мъчиш зверски за един картоф
Скоро се върнах от странствуване до една много комерсиална, само че и също толкоз екзотична дестинация - Дубай. Едно не толкоз богато, само че претъпкано с туристи арабско емирство, което е земя на огромните контрасти. Всички си представяме разкош и искра, когато чуем Дубай, само че истината не е тъкмо такава.
Дубай е и пъклен доста пясък и още повече бетон. Изцяло туристическа дестинация, която се изхранва от мащабите си (понеже там всичко им е “най-голямото в света”, както ни споделя с усмивка и Насир, извънредно благият ни водач.)
Той ни разкри още, че в случай че желаеме да забележим същински благосъстояния и разкош, би трябвало да отидем в Абу Даби. Дубай е бедното емирство, в което има малко нефт, само че доста хора с фотоапарати и още толкоз здания, стигащи до небето, които чакат своята фотография.
Личен списък
Но стига за Дубай, това не е пътепис. В този текст ми се желая да опитам да опиша едно друго комплициране, което претърпях, до момента в който бях там - объркването с дамите и големите разлики, които има сред нас. Защото е същински културен потрес от едната ти страна да върви жена, облечена в никаб, който разрешава да видиш единствено очите ѝ, а от другата ти страна да върви жена с къси панталони и потниче, оставящи малко на въображението.
Това ме накара да се замисля каква проклета бездна има сред нас, дамите, които живеем в разнообразни градове, страни и континенти. И какъв брой елементарно е да стартираме да се съдим една друга, въпреки да сме отговорни единствено за едно нещо - разнообразни сме.
Личен списък
Моето комплициране стартира, когато влязохме в ресторант за бързо хранене и станах очевидец на това по какъв начин жена с никаб яде пържени картофи. За всяко картофче тя трябваше да повдига черния плат пред устните и носа си, с цел да промуши картофа изпод и да успее да си хапне… Пред очите ми оживя сцената от “Сексът и градът”, в която пред Кари Брадшоу се случваше същото нещо, до момента в който с приятелките ѝ бяха в Абу Даби. “Твърде доста старания за един картоф”, помислих си и аз, тъкмо като героинята на Сара Джесика Паркър в сериала.
Признавам си, че ми стана тъжно за тази жена и усилието, което ѝ коства тъпченето с fast food. Започнах да виждам със съчувствие на всяка жена с бурка и никаб, с която се разминавах, само че по-късно започнах да се взирам в чантите, обувките и маникюрът им - тези дами се грижат за себе си и несъмнено схващат от мода, съдейки по дизайнерските им и много скъпи аксесоари.
А очите им - те се смееха, грееха. Определено не даваха тип на потисната жена, която няма право на глас и живее постоянно забулена и нещастна.
След това започнах да се разминавам с доста туристки - европейки, американки. Пълната диаметралност - къси рокли, къси поли, къси панталони, ключици на показ, загатнати гърди, повдигащи сутиени, голи плещи. Свободно ядене на картофки и лица, показващи какви ли не страсти. Тук там се подаваше някой целулит (в което няма нищо лошо), пъпче, презрамка на сутиен, лакирани в алено крачета по джапанки.
Това ме накара да се замисля кое от двете е по-правилното? Кое от двете е по-красивото? Кое от двете е по-женското? По-достойното? Има ли въобще предимство на едното над другото? Трябва ли да има?
И в двата случая дамите държаха мъжете си гордо за ръка. Защото арабският свят към този момент не е това, което беше, както и европейският, прочее. Там дамите стават все по-модерни, все по-щастливи, все по-обгрижвани. Тук пък дамите стартират да получават все по-лошо отношение, въпреки да не са забулени. Може да носиш никаб и да бъдеш най-щастливата и красива жена на света. Можеш да носиш и разголена рокля и да си нещастна, а мъжът ти да те малтретира.
Ето за какво е хубаво да загърбим предразсъдъците както към дамите на другите континенти, по този начин и към самите нас. Имаме правото да ядем картофките си както пожелаем (по сложния или по лесния начин), както и имаме правото да демонстрираме тъкмо толкоз кожа, колкото ни се желае! И сме красиви и забавни точно поради това, което ни плаши една в друга - разликите.
Дубай е и пъклен доста пясък и още повече бетон. Изцяло туристическа дестинация, която се изхранва от мащабите си (понеже там всичко им е “най-голямото в света”, както ни споделя с усмивка и Насир, извънредно благият ни водач.)
Той ни разкри още, че в случай че желаеме да забележим същински благосъстояния и разкош, би трябвало да отидем в Абу Даби. Дубай е бедното емирство, в което има малко нефт, само че доста хора с фотоапарати и още толкоз здания, стигащи до небето, които чакат своята фотография.
Личен списък Но стига за Дубай, това не е пътепис. В този текст ми се желая да опитам да опиша едно друго комплициране, което претърпях, до момента в който бях там - объркването с дамите и големите разлики, които има сред нас. Защото е същински културен потрес от едната ти страна да върви жена, облечена в никаб, който разрешава да видиш единствено очите ѝ, а от другата ти страна да върви жена с къси панталони и потниче, оставящи малко на въображението.
Това ме накара да се замисля каква проклета бездна има сред нас, дамите, които живеем в разнообразни градове, страни и континенти. И какъв брой елементарно е да стартираме да се съдим една друга, въпреки да сме отговорни единствено за едно нещо - разнообразни сме.
Личен списък Моето комплициране стартира, когато влязохме в ресторант за бързо хранене и станах очевидец на това по какъв начин жена с никаб яде пържени картофи. За всяко картофче тя трябваше да повдига черния плат пред устните и носа си, с цел да промуши картофа изпод и да успее да си хапне… Пред очите ми оживя сцената от “Сексът и градът”, в която пред Кари Брадшоу се случваше същото нещо, до момента в който с приятелките ѝ бяха в Абу Даби. “Твърде доста старания за един картоф”, помислих си и аз, тъкмо като героинята на Сара Джесика Паркър в сериала.
Признавам си, че ми стана тъжно за тази жена и усилието, което ѝ коства тъпченето с fast food. Започнах да виждам със съчувствие на всяка жена с бурка и никаб, с която се разминавах, само че по-късно започнах да се взирам в чантите, обувките и маникюрът им - тези дами се грижат за себе си и несъмнено схващат от мода, съдейки по дизайнерските им и много скъпи аксесоари.
А очите им - те се смееха, грееха. Определено не даваха тип на потисната жена, която няма право на глас и живее постоянно забулена и нещастна.
След това започнах да се разминавам с доста туристки - европейки, американки. Пълната диаметралност - къси рокли, къси поли, къси панталони, ключици на показ, загатнати гърди, повдигащи сутиени, голи плещи. Свободно ядене на картофки и лица, показващи какви ли не страсти. Тук там се подаваше някой целулит (в което няма нищо лошо), пъпче, презрамка на сутиен, лакирани в алено крачета по джапанки.
Това ме накара да се замисля кое от двете е по-правилното? Кое от двете е по-красивото? Кое от двете е по-женското? По-достойното? Има ли въобще предимство на едното над другото? Трябва ли да има?
И в двата случая дамите държаха мъжете си гордо за ръка. Защото арабският свят към този момент не е това, което беше, както и европейският, прочее. Там дамите стават все по-модерни, все по-щастливи, все по-обгрижвани. Тук пък дамите стартират да получават все по-лошо отношение, въпреки да не са забулени. Може да носиш никаб и да бъдеш най-щастливата и красива жена на света. Можеш да носиш и разголена рокля и да си нещастна, а мъжът ти да те малтретира.
Ето за какво е хубаво да загърбим предразсъдъците както към дамите на другите континенти, по този начин и към самите нас. Имаме правото да ядем картофките си както пожелаем (по сложния или по лесния начин), както и имаме правото да демонстрираме тъкмо толкоз кожа, колкото ни се желае! И сме красиви и забавни точно поради това, което ни плаши една в друга - разликите.
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ