Синдром на Турет - Науката зад тиковете, мръсните думи и социалните заблуди
Синдромът на Турет постоянно е измежду най-погрешно разбираните неврологични положения, тъй като в известната просвета се свежда само до неконтролируемо изричане на нецензурни думи. Този облик е освен неакуратен, само че и надълбоко неправдив към хората, които живеят с това разстройство, тъй като свежда комплицирано неврологично положение до карикатурен облик, който няма нищо общо с ежедневната действителност на множеството наранени.
Именно против сходно опростяване застава и индивидът, дал името си на синдрома. Това се случва в края на XIX век, когато френският невролог Жорж Жил дьо ла Турет, възпитаник на Жан-Мартен Шарко (основоположник на актуалната клинична неврология) и част от зараждащата се тогава френска неврологична школа, разказва група пациенти с присъща композиция от двигателни и вокални тикове. Той не " открива " нова болест в актуалния смисъл на думата, а разпознава, че тези прояви не са волеви, а са резултат от характерен неврологичен механизъм.
Когато Турет разгласява наблюденията си, механизмът зад тези признаци към момента е неразбираем, а здравната и обществената среда за хората с сходни прояви е мощно лимитирана от тогавашните показа. Тиковете и неволевите придвижвания най-често се поясняват като форма на раздразнителност, морална уязвимост или нервност - понятия, които носят тежък обществен и психически товар. Поставянето на тези прояви в границите на неврологията не трансформира незабавно живота на пациентите, само че слага началото на развой, в който признаците последователно получават биологично пояснение и се изваждат от сферата на виновността и персоналната отговорност.
Днес механизмите зад синдрома на Турет са доста по-добре разбрани, само че публичното усещане се трансформира доста по-бавно. Именно тази разлика сред научното знание и общественото схващане е повода тематиката да остава настояща и през днешния ден. И въпреки стигмата да не изчезва, се появява възможността човек да бъде следен и разказан, а не осъждан. В този смисъл " откритието " на синдрома не носи неотложно облекчение, само че слага началото на една друга психическа рамка, в която страданието получава име, а името - пояснение.
Какво съставляват тиковете и на какво се дължат
Внезапни, повтарящи се, неволеви придвижвания, звуци или думи, които човек мъчно може да потисне. Това стои в основата на синдрома. Тези прояви се появяват постоянно по един и същи метод, със сходна периодичност и в избрани обстановки. Повечето хора със синдрома усещат авансово, че тикът следва. Описват го като вътрешно напрежение или дискомфорт, който краткотрайно се облекчава, откакто той се прояви.
Именно тук се крие парадоксът на положението: индивидът е изцяло умишлен и осъзнава какво се случва, само че контролът върху придвижването или звука не е цялостен. Това ясно го отличава от психологичните разстройства, при които липсва сдържаност или контакт с действителността. Още повече, в следствие излиза наяве, че при синдрома на Турет става дума за необикновен метод, по който мозъкът контролира импулсите още от ранна възраст, по тази причина и той се преглежда като положение, обвързвано с развиването на нервната система, а не като добит психологичен проблем. Това изяснява и за какво синдромът на Турет нормално стартира в детска възраст, най-често между 5 и 10 години. При доста хора признаците отслабват и стават по-лесни за управление в края на пубертета или в ранната зрелост.
Какво се случва в мозъка на хората със синдром на Турет
Съвременната просвета свързва синдрома на Турет с нарушена регулация в мрежите сред базалните ганглии, мозъчната кора и таламуса. Това са все структури, виновни за планирането, задържането и фината конфигурация на придвижванията. В естествени условия тези мрежи работят като система за асортимент като " вземат решение " кои импулси да доближат до деяние и кои да бъдат потиснати още в зародиш.
Ключова роля в този развой играят невротрансмитерите, и то най-вече допаминът. Той взе участие във " филтрирането " и усилването на двигателните сигнали. При синдрома на Турет този филтър не работи оптимално, по тази причина и мозъкът не съумява изцяло да потисне импулси, които при други хора остават незабележими. В резултат те " пробиват " под формата на тикове.
Това изяснява и за какво признаците постоянно се усилват при напрежение, отмалялост или мощна централизация. Когато мозъкът е под стрес или натоварване, потенциалът му да задържа нежелани импулси понижава. Обратно, в моменти на разпределяне или при занимания, които ангажират вниманието по структуриран метод, тиковете могат краткотрайно да отслабнат.
Важно е да се подчертае, че тези процеси не отразяват свръхактивен мозък или систематичен недостатък, а по-скоро показват друг баланс в системите за надзор. Именно по тази причина при доста хора със синдром на Турет признаците се трансформират във времето и могат да бъдат повлияни както от средата, по този начин и от метода, по който мозъкът се развива и приспособява.
Не всички ругаят: митовете към синдрома на Турет
Една от най-устойчивите заблуди, свързани със синдрома на Турет, е че той неизбежно включва несъзнателно изричане на нецензурни думи. Т.нар. копролалия в действителност се среща при дребен % от хората със синдрома, само че точно тя господства в обществения облик на положението. Фиксацията върху този необичаен и краен признак изкривява разбирането за синдрома и поддържа обществената стигма, като засенчва надалеч по-честите и по-незабележими прояви. В реалност при множеството хора тиковете се показват с ускорено намигване, покачване на плещи, изкашляне, подсмърчане или повторение на звуци - прояви, които рядко притеглят внимание, в случай че не се поясняват неправилно.
Друг необятно публикуван мит е, че тиковете могат да бъдат прекъснати с повече самоконтрол. Макар някои хора със синдрома краткотрайно да съумяват да ги подтиснат, това става за сметка на доста вътрешно напрежение, което рано или късно намира израз. Именно тази опция за кратковременно задържане постоянно подвежда близките да възприемат признаците като волево държание, а не като неврологичен феномен.
Както към този момент споменахме, синдромът на Турет постоянно неправилно се слага и в категорията на психологичните разстройства. Това е още една неправилност, която води до стигматизация. Хората със синдрома резервират цялостна осъзнатост и сдържаност към положението си. Те знаят какво се случва, само че не разполагат с цялостен надзор върху деянията му. Разликата сред това и психологичните болести е основна, само че постоянно се подценява в обществения диалог.
Съществува и визията, че синдромът на Турет се утежнява с времето. А в действителност данните демонстрират тъкмо противоположното. Това не значи, че положението изчезва, а че мозъкът последователно намира по-добър баланс в контрола на импулсите.
Защо са значими тези неправилни настройки? Защото те оформят метода, по който обществото реагира на хората с този синдром - постоянно с недоумение, боязън или насмешка. А при положение, при което напрежението и вниманието могат да усилят признаците, обществената среда се трансформира не просто във декор, а в деен фактор.
Има ли лекуване синдромът на Турет?
Лечението на синдрома на Турет не цели " премахване " на тиковете, а възстановяване на качеството на живот. Той не може да се излекува в класическия смисъл на думата, тъй като не съставлява заболяване с една-единствена причина и не е недостатък, който може да бъде отхвърлен.
При доста хора тиковете са леки и не изискват медикаментозно лекуване, изключително когато средата е подкрепяща и напрежението е следено. Когато признаците са изразени или обществено ограничаващи, се употребяват поведенчески лечения и, при потребност, лекарства, които повлияват невротрансмитерните системи. Важна част от " лекуването " остава разбирането както от страна на пациента, по този начин и на близките, тъй като осведомената среда постоянно има по-силен резултат от всяка терапия. При този синдром разбирането понижава напрежението, до момента в който напрежението усилва тиковете.
Именно против сходно опростяване застава и индивидът, дал името си на синдрома. Това се случва в края на XIX век, когато френският невролог Жорж Жил дьо ла Турет, възпитаник на Жан-Мартен Шарко (основоположник на актуалната клинична неврология) и част от зараждащата се тогава френска неврологична школа, разказва група пациенти с присъща композиция от двигателни и вокални тикове. Той не " открива " нова болест в актуалния смисъл на думата, а разпознава, че тези прояви не са волеви, а са резултат от характерен неврологичен механизъм.
Когато Турет разгласява наблюденията си, механизмът зад тези признаци към момента е неразбираем, а здравната и обществената среда за хората с сходни прояви е мощно лимитирана от тогавашните показа. Тиковете и неволевите придвижвания най-често се поясняват като форма на раздразнителност, морална уязвимост или нервност - понятия, които носят тежък обществен и психически товар. Поставянето на тези прояви в границите на неврологията не трансформира незабавно живота на пациентите, само че слага началото на развой, в който признаците последователно получават биологично пояснение и се изваждат от сферата на виновността и персоналната отговорност.
Днес механизмите зад синдрома на Турет са доста по-добре разбрани, само че публичното усещане се трансформира доста по-бавно. Именно тази разлика сред научното знание и общественото схващане е повода тематиката да остава настояща и през днешния ден. И въпреки стигмата да не изчезва, се появява възможността човек да бъде следен и разказан, а не осъждан. В този смисъл " откритието " на синдрома не носи неотложно облекчение, само че слага началото на една друга психическа рамка, в която страданието получава име, а името - пояснение.
Какво съставляват тиковете и на какво се дължат
Внезапни, повтарящи се, неволеви придвижвания, звуци или думи, които човек мъчно може да потисне. Това стои в основата на синдрома. Тези прояви се появяват постоянно по един и същи метод, със сходна периодичност и в избрани обстановки. Повечето хора със синдрома усещат авансово, че тикът следва. Описват го като вътрешно напрежение или дискомфорт, който краткотрайно се облекчава, откакто той се прояви.
Именно тук се крие парадоксът на положението: индивидът е изцяло умишлен и осъзнава какво се случва, само че контролът върху придвижването или звука не е цялостен. Това ясно го отличава от психологичните разстройства, при които липсва сдържаност или контакт с действителността. Още повече, в следствие излиза наяве, че при синдрома на Турет става дума за необикновен метод, по който мозъкът контролира импулсите още от ранна възраст, по тази причина и той се преглежда като положение, обвързвано с развиването на нервната система, а не като добит психологичен проблем. Това изяснява и за какво синдромът на Турет нормално стартира в детска възраст, най-често между 5 и 10 години. При доста хора признаците отслабват и стават по-лесни за управление в края на пубертета или в ранната зрелост.
Какво се случва в мозъка на хората със синдром на Турет
Съвременната просвета свързва синдрома на Турет с нарушена регулация в мрежите сред базалните ганглии, мозъчната кора и таламуса. Това са все структури, виновни за планирането, задържането и фината конфигурация на придвижванията. В естествени условия тези мрежи работят като система за асортимент като " вземат решение " кои импулси да доближат до деяние и кои да бъдат потиснати още в зародиш.
Ключова роля в този развой играят невротрансмитерите, и то най-вече допаминът. Той взе участие във " филтрирането " и усилването на двигателните сигнали. При синдрома на Турет този филтър не работи оптимално, по тази причина и мозъкът не съумява изцяло да потисне импулси, които при други хора остават незабележими. В резултат те " пробиват " под формата на тикове.
Това изяснява и за какво признаците постоянно се усилват при напрежение, отмалялост или мощна централизация. Когато мозъкът е под стрес или натоварване, потенциалът му да задържа нежелани импулси понижава. Обратно, в моменти на разпределяне или при занимания, които ангажират вниманието по структуриран метод, тиковете могат краткотрайно да отслабнат.
Важно е да се подчертае, че тези процеси не отразяват свръхактивен мозък или систематичен недостатък, а по-скоро показват друг баланс в системите за надзор. Именно по тази причина при доста хора със синдром на Турет признаците се трансформират във времето и могат да бъдат повлияни както от средата, по този начин и от метода, по който мозъкът се развива и приспособява.
Не всички ругаят: митовете към синдрома на Турет
Една от най-устойчивите заблуди, свързани със синдрома на Турет, е че той неизбежно включва несъзнателно изричане на нецензурни думи. Т.нар. копролалия в действителност се среща при дребен % от хората със синдрома, само че точно тя господства в обществения облик на положението. Фиксацията върху този необичаен и краен признак изкривява разбирането за синдрома и поддържа обществената стигма, като засенчва надалеч по-честите и по-незабележими прояви. В реалност при множеството хора тиковете се показват с ускорено намигване, покачване на плещи, изкашляне, подсмърчане или повторение на звуци - прояви, които рядко притеглят внимание, в случай че не се поясняват неправилно.
Друг необятно публикуван мит е, че тиковете могат да бъдат прекъснати с повече самоконтрол. Макар някои хора със синдрома краткотрайно да съумяват да ги подтиснат, това става за сметка на доста вътрешно напрежение, което рано или късно намира израз. Именно тази опция за кратковременно задържане постоянно подвежда близките да възприемат признаците като волево държание, а не като неврологичен феномен.
Както към този момент споменахме, синдромът на Турет постоянно неправилно се слага и в категорията на психологичните разстройства. Това е още една неправилност, която води до стигматизация. Хората със синдрома резервират цялостна осъзнатост и сдържаност към положението си. Те знаят какво се случва, само че не разполагат с цялостен надзор върху деянията му. Разликата сред това и психологичните болести е основна, само че постоянно се подценява в обществения диалог.
Съществува и визията, че синдромът на Турет се утежнява с времето. А в действителност данните демонстрират тъкмо противоположното. Това не значи, че положението изчезва, а че мозъкът последователно намира по-добър баланс в контрола на импулсите.
Защо са значими тези неправилни настройки? Защото те оформят метода, по който обществото реагира на хората с този синдром - постоянно с недоумение, боязън или насмешка. А при положение, при което напрежението и вниманието могат да усилят признаците, обществената среда се трансформира не просто във декор, а в деен фактор.
Има ли лекуване синдромът на Турет?
Лечението на синдрома на Турет не цели " премахване " на тиковете, а възстановяване на качеството на живот. Той не може да се излекува в класическия смисъл на думата, тъй като не съставлява заболяване с една-единствена причина и не е недостатък, който може да бъде отхвърлен.
При доста хора тиковете са леки и не изискват медикаментозно лекуване, изключително когато средата е подкрепяща и напрежението е следено. Когато признаците са изразени или обществено ограничаващи, се употребяват поведенчески лечения и, при потребност, лекарства, които повлияват невротрансмитерните системи. Важна част от " лекуването " остава разбирането както от страна на пациента, по този начин и на близките, тъй като осведомената среда постоянно има по-силен резултат от всяка терапия. При този синдром разбирането понижава напрежението, до момента в който напрежението усилва тиковете.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ