Силвия Лозева: Агресивният дебат доказа нуждата от “Истанбулската конвенция
Силвия Лозева живее в Пърт, Австралия от над 10 години. Тя преподава в най-големия университет в западната част на страната и е ангажирана с голям брой акции за пълноправие и предварителна защита на домашното принуждение. Потърсихме коментара й за настоящата тематика, обвързвана с Истанбулската спогодба, тъй като тя е професионално обвързвана с въпроса като магистър по “Социално проучване на пола ”. Каузата за нея е и персонална - самата тя е жертва на домашно принуждение в предишното.
Живееш в Пърт, Австралия. Успяваш ли да проследиш полемиките в България по отношение на Истанбулската спогодба?
Следя ги доста от близко. Аз бях в България за към 6 седмици по празниците, само че като че ли постоянно се случва, когато се прибера, да има някоя тематика, която да ме изкара на улицата. Въпросът с Истанбулската спогодба за мен има от една страна персонален темперамент, тъй като аз самата съм била жертва на домашно принуждение в интервал от 10 години, а и професионален, тъй като по-късно приключих магистратура в Софийския университет в специалността “Социални проучвания на пола ”.
Тази компетентност на британски се споделя “Gender Studies ”. Дума “ gender ” закупи централна роля в публичния дискурс в България в последните седмици, като че ли сме изгубени в превода.
Да, тази компетентност е изместила обществените науки за дамите. Всъщност в целия свят към този момент се приказва за gender – метода, по който обществото възприема една жена или един мъж и упованията към тях. Тези упования в някои случаи биват наслагвани със стотици години.
Един от причините срещу Истанбулската спогодба е, че съществуването на думата “gender ”, както е дефинирана в документа, постепенно, само че несъмнено ще докара до смяна на Конституцията, въвеждане на трети пол, легализирането на еднополовите бракове. Ще се случи ли това съгласно теб като разследване от одобрение?
Това не е по този начин. Да се одобри Конвенцията е нещо главно и належащо. Става въпрос за правата на хората да бъдат предпазени от принуждение. Аз съм срещу насилието, без значение от какво е предизвикано - дали са обществено построени функции, полова принадлежност, няма значение. Това си упоменато още в “Всеобща декларация за правата на индивида ”, която е призната от Организация на обединените нации преди 70 години. Тя подсигурява тези права на всички хора без значение от пол, възраст, етническа принадлежност, полова ориентировка, политически убеждения, език, неработоспособност. Но ние считаме по-скоро, че правата се отнасят за нас, само че не и за другите. Темата за “gender ” е изцяло обособена от тематиката за насилието. Когато приказваме за насилието, тематиката е доста по-обширна и доста повече е нужно от една Конвенция. Трябва да се обезпечат средства за инфраструктура, домове за такива дами, обществени акции.
Обществени групи се оповестиха и срещу това, че в Конвенцията е упомената отбрана на всички, без значение от пола и половата еднаквост, т.е. получател не са единствено дамите.
Насилието на по-силни групи от обществото над по-слабите не е някакъв феномен. Нека си напомним за 80-те хиляди дами, оповестени за вещици и изгорени на клада. Или преследването на евреи и други малцинствени групи. В Истанбул да вземем за пример, 23-годишна транссексуална жена беше брутално намушкана с нож, пребита, изнасилена и изгорена без никаква причина, като се изключи че е по-различна от останалите. На такова принуждение е подложена освен тя, само че и доста хора, единствено тъй като не се вписват в нечии правила. До момента за това брутално ликвидиране в Истанбул няма арестувани. Така че паралелно с акция за елиминиране на насилието над дами, би трябвало да върви и друга акция, с цел да се разбере за какво избрани групи от обществото имат характерни нужни, свързани със отбрана на техните права. Както са законите за обществено слабите, за пенсионерите.
Общественото разискване по Конвенцията, както в Аулата на Софийския университет, по този начин и в медиите, беше придружено от доста вербална експанзия и тежки квалификации. Как си обясняваш това?
Според мен това е израз на битката на една просвета, да я назовем патриархална просвета, за превъзходство. Когато губиш дебата, ти би трябвало по-силен глас, по-агресивно държание. В подобен тип изложение на мнение виждаме потребността от Истанбулската спогодба.
Друг мотив срещу е, че Истанбулската спогодба не ни би трябвало, тъй като насилието е закононарушение по Наказателния кодекс и тя няма да способства с нищо.
Ако това бе задоволително, за какво една на всеки три дами страда от принуждение?
Много дами, които години наред са били жертви на домашно принуждение, споделят, че не са виждали излаз от тази обстановка. Ти самата също си била в такава обстановка, по какъв начин се излиза от нея?
Изключително мъчно е. Най-често хората задават въпроса “Ама тя за какво не си тръгне? ”. Много от дамите, които са в сходна връзка, са в доста по-голям риск откакто изоставен тази връзка. Точно тогава сме очевидци на доста смъртни случаи даже. Трудно ми е да приказвам за тази тематика, само че мога да кажа, че това, което ми оказа помощ бяха фамилията, приятелите, само че най-много структури като домове за хора, претърпели такова принуждение. Инфраструктурата и помощта, която страна може да ти окаже, което е един дълъг развой, е от главно значение. Мен ме е серпантина жена в парка, тъй като е видяла, че не наподобявам доста добре или че рева, и ми е давала телефон, на който да се обадя. Жените, които страдат от такова принуждение, са доста мощни. Те вършат всичко допустимо, с цел да оцелеят. Това е въпрос на оцеляване.
С какво се занимаваш в този момент?
В Австралия съм от над 10 години. Преподавам в университета “Къртин ”, който е най-голямата висше образователно заведение в Западна Австралия. Завърших докторантура по “Устойчиво развиване ”, което е и предметът на преподавателската ми активност. Също по този начин съм ангажирана с стратегии за тъждество, обществена правдивост и нравственос. Съвместно с външни сътрудници с аборигенски организации, с White Ribbon подкрепяме обществено слаби и маргинализирани групи в обществото.
“White Ribbon ” е интернационална акция, която започва през 1991 година. Провокирана е от убийството на 14 дами в образователно заведение в Мелбърн две години по-рано. Как ти се включи към плана?
Най-хубавото на White Ribbon, че това е акция водена от мъже за мъже. Всичко стартира с диалози в бара, в съблекалнята. Така уважението измества сексизма и всичко това, което е в основата на насилието и потискането. Кампанията през днешния ден оперира в 80 страни. Говорила съм с тях и да излязат с публична декларация в поддръжка на Истанбулската спогодба, очаквам отговор. В университета, в който работя, най-големия университет в Западна Австралия, взехме решение да поемем самодейността и бъдем водачи в това отношение. Това, което направихме е, че в продължение на 2 години ратифицирахме 15 критерии, с цел да получим признанието на White Ribbon, че нашата институция изцяло поддържа елиминирането на насилието над дами. Например в случай че една жена се намира в сходна обстановка, ние ѝ даваме безграничен брой почивни дни, с цел да се отиде на съд, да откри личен апартамент, каквото е належащо. Всички управителни фрагменти минаха образование, по какъв начин най-добре да реагират и оказват помощ в такива обстановки. Предлагаме даже настаняване в университета. Имаме невероятна организация, която пази университета, само че също по този начин оказва помощ на всеки един човек, в случай че има потребност. Те биха те придружили до колата ти или до вас, даже биха конфигурирали камера пред жилището ти, с цел да се следи кой влиза и кой излиза.
Какви са другите начинания в Австралия, заминаващи се с този проблем?
Една от самодейностите се споделя “Уважение – в този момент и вечно ”. Това е акция срещу полово принуждение в университетите, където има сериозен риск, изключително след консумация на алкохол. Друга акция е “Начерви моите устни ” (от британски “red ” – начерви, произнася се като “read ” – прочети – б.а.). Става въпрос за хетеросексуални мъже, които поставят блестящо алено червило и по този метод изпращат сигнал към другите мъже, че насилието не е методът.
Темата за референдум по отношение на термина “ gender ” и признаването на еднополовите бракове в България беше стартирана от вицепремиера Красимир Каракачанов. Австралия призна тези бракове след референдум през 2017 година. Как протече дебатът там?
През ноември се организира референдум тук, на който се гласуваше по пощата. Решението за него аз намирам за извънредно излишно. Той даже нямаше наложителен темперамент, а струваше 120 милиона на данъкоплатците.
Дебатите по време на акцията, макар опитите да се резервира положителния звук, за мен бяха извънредно нездравословни. Някак си се нарушаваше персоналното пространство на хората от тази общественост, тъй като те трябваше да следят, по какъв начин разнообразни политици си разискват персоналния им живот.
В последна сметка обаче, 80% отидоха до пощата и 61% от тях поддържаха еднополовите бракове. И това сътвори едно огромно чувство за общественост, положителна и обединена към правилата на тъждество. Един подобен спор в България също ще се случи, само че не е в този момент времето съгласно мен. Особено откакто видях какво се случи около Истанбулската спогодба.
Според скорошно проучване на " Галъп Интернешънъл " 350 хиляди българи декларират, че за тях мъжът е в правото си да удари пестник на жена си. Случаите на домашно принуждение надвишават това число. Каква е обстановката в Австралия?
Трудно е да се дефинира какво е принуждение – дали то е единствено физическо или обидите също са принуждение, изземването и управлението на всички финансови средства също може да е тип принуждение. Това, което ми дава вяра тук са бъдещите генерации. Участвала съм в образования, в които събираме деца на 5-6 години. Например, споделяме на едно момче да стартира да се доближава към момиче, в един миг момичето би трябвало да каже “Спри! ”. Така разбираме какъв е периметърът на персонално пространство, който не е редно да се нарушава. Когато момчетата от ранна възраст научават това, след години ще е по-трудно за тях да нарушават това пространство.
“Феминизъм ” е един термин, който също основава голям брой полемики. Каква е неговата роля в тази тенденция?
Понятието за обществено конструиран пол не е ново, както и феминизма. Всеки един човек, където и да се намира по правата за жена-мъж и каквито и да са обществените му функции, има идентични права. Ролята на дамата да вземем за пример да се грижи за децата, дома и възрастните е обществено построена. Нейната роля е тъкмо толкоз обществено моделирана, колкото и на мъжа. Феминизмът се бори със стандартите. Жените са нямали право на глас, на бракоразвод, на работа, след това на равно възнаграждение. Има три етапи на феминизма – първата е правото на глас, втората на работа и равно възнаграждение, а през днешния ден има доста форми, сред които даже постоянно няма единодушие. Но в генезиса си това е правото на всеки да упражнява волята, труда и свободата си без да бъде угнетяван и насилван поради този избор.
А до каква степен се е стигнало съгласно теб в тази битка за равни права?
Това се случва доста постепенно. Има статистики, които го потвърждават. Всяка година нашият университет като всяка друга обществена институция дава данни за разликата сред заплащанията сред мъже и дами и равнопоставеността по други критерии. Прогресът е муден, в случай че вървим с тези крачки, ще ни отнеме още сред 100 и 200 години, с цел да реализираме пълноправие. Но триумфи има. Ратификацията на интернационалните документи не значи нищо, в случай че не се подхващат стъпки по-късно.
Живееш в Пърт, Австралия. Успяваш ли да проследиш полемиките в България по отношение на Истанбулската спогодба?
Следя ги доста от близко. Аз бях в България за към 6 седмици по празниците, само че като че ли постоянно се случва, когато се прибера, да има някоя тематика, която да ме изкара на улицата. Въпросът с Истанбулската спогодба за мен има от една страна персонален темперамент, тъй като аз самата съм била жертва на домашно принуждение в интервал от 10 години, а и професионален, тъй като по-късно приключих магистратура в Софийския университет в специалността “Социални проучвания на пола ”.
Тази компетентност на британски се споделя “Gender Studies ”. Дума “ gender ” закупи централна роля в публичния дискурс в България в последните седмици, като че ли сме изгубени в превода.
Да, тази компетентност е изместила обществените науки за дамите. Всъщност в целия свят към този момент се приказва за gender – метода, по който обществото възприема една жена или един мъж и упованията към тях. Тези упования в някои случаи биват наслагвани със стотици години.
Един от причините срещу Истанбулската спогодба е, че съществуването на думата “gender ”, както е дефинирана в документа, постепенно, само че несъмнено ще докара до смяна на Конституцията, въвеждане на трети пол, легализирането на еднополовите бракове. Ще се случи ли това съгласно теб като разследване от одобрение?
Това не е по този начин. Да се одобри Конвенцията е нещо главно и належащо. Става въпрос за правата на хората да бъдат предпазени от принуждение. Аз съм срещу насилието, без значение от какво е предизвикано - дали са обществено построени функции, полова принадлежност, няма значение. Това си упоменато още в “Всеобща декларация за правата на индивида ”, която е призната от Организация на обединените нации преди 70 години. Тя подсигурява тези права на всички хора без значение от пол, възраст, етническа принадлежност, полова ориентировка, политически убеждения, език, неработоспособност. Но ние считаме по-скоро, че правата се отнасят за нас, само че не и за другите. Темата за “gender ” е изцяло обособена от тематиката за насилието. Когато приказваме за насилието, тематиката е доста по-обширна и доста повече е нужно от една Конвенция. Трябва да се обезпечат средства за инфраструктура, домове за такива дами, обществени акции.
Обществени групи се оповестиха и срещу това, че в Конвенцията е упомената отбрана на всички, без значение от пола и половата еднаквост, т.е. получател не са единствено дамите.
Насилието на по-силни групи от обществото над по-слабите не е някакъв феномен. Нека си напомним за 80-те хиляди дами, оповестени за вещици и изгорени на клада. Или преследването на евреи и други малцинствени групи. В Истанбул да вземем за пример, 23-годишна транссексуална жена беше брутално намушкана с нож, пребита, изнасилена и изгорена без никаква причина, като се изключи че е по-различна от останалите. На такова принуждение е подложена освен тя, само че и доста хора, единствено тъй като не се вписват в нечии правила. До момента за това брутално ликвидиране в Истанбул няма арестувани. Така че паралелно с акция за елиминиране на насилието над дами, би трябвало да върви и друга акция, с цел да се разбере за какво избрани групи от обществото имат характерни нужни, свързани със отбрана на техните права. Както са законите за обществено слабите, за пенсионерите.
Общественото разискване по Конвенцията, както в Аулата на Софийския университет, по този начин и в медиите, беше придружено от доста вербална експанзия и тежки квалификации. Как си обясняваш това?
Според мен това е израз на битката на една просвета, да я назовем патриархална просвета, за превъзходство. Когато губиш дебата, ти би трябвало по-силен глас, по-агресивно държание. В подобен тип изложение на мнение виждаме потребността от Истанбулската спогодба.
Друг мотив срещу е, че Истанбулската спогодба не ни би трябвало, тъй като насилието е закононарушение по Наказателния кодекс и тя няма да способства с нищо.
Ако това бе задоволително, за какво една на всеки три дами страда от принуждение?
Много дами, които години наред са били жертви на домашно принуждение, споделят, че не са виждали излаз от тази обстановка. Ти самата също си била в такава обстановка, по какъв начин се излиза от нея?
Изключително мъчно е. Най-често хората задават въпроса “Ама тя за какво не си тръгне? ”. Много от дамите, които са в сходна връзка, са в доста по-голям риск откакто изоставен тази връзка. Точно тогава сме очевидци на доста смъртни случаи даже. Трудно ми е да приказвам за тази тематика, само че мога да кажа, че това, което ми оказа помощ бяха фамилията, приятелите, само че най-много структури като домове за хора, претърпели такова принуждение. Инфраструктурата и помощта, която страна може да ти окаже, което е един дълъг развой, е от главно значение. Мен ме е серпантина жена в парка, тъй като е видяла, че не наподобявам доста добре или че рева, и ми е давала телефон, на който да се обадя. Жените, които страдат от такова принуждение, са доста мощни. Те вършат всичко допустимо, с цел да оцелеят. Това е въпрос на оцеляване.
С какво се занимаваш в този момент?
В Австралия съм от над 10 години. Преподавам в университета “Къртин ”, който е най-голямата висше образователно заведение в Западна Австралия. Завърших докторантура по “Устойчиво развиване ”, което е и предметът на преподавателската ми активност. Също по този начин съм ангажирана с стратегии за тъждество, обществена правдивост и нравственос. Съвместно с външни сътрудници с аборигенски организации, с White Ribbon подкрепяме обществено слаби и маргинализирани групи в обществото.
“White Ribbon ” е интернационална акция, която започва през 1991 година. Провокирана е от убийството на 14 дами в образователно заведение в Мелбърн две години по-рано. Как ти се включи към плана?
Най-хубавото на White Ribbon, че това е акция водена от мъже за мъже. Всичко стартира с диалози в бара, в съблекалнята. Така уважението измества сексизма и всичко това, което е в основата на насилието и потискането. Кампанията през днешния ден оперира в 80 страни. Говорила съм с тях и да излязат с публична декларация в поддръжка на Истанбулската спогодба, очаквам отговор. В университета, в който работя, най-големия университет в Западна Австралия, взехме решение да поемем самодейността и бъдем водачи в това отношение. Това, което направихме е, че в продължение на 2 години ратифицирахме 15 критерии, с цел да получим признанието на White Ribbon, че нашата институция изцяло поддържа елиминирането на насилието над дами. Например в случай че една жена се намира в сходна обстановка, ние ѝ даваме безграничен брой почивни дни, с цел да се отиде на съд, да откри личен апартамент, каквото е належащо. Всички управителни фрагменти минаха образование, по какъв начин най-добре да реагират и оказват помощ в такива обстановки. Предлагаме даже настаняване в университета. Имаме невероятна организация, която пази университета, само че също по този начин оказва помощ на всеки един човек, в случай че има потребност. Те биха те придружили до колата ти или до вас, даже биха конфигурирали камера пред жилището ти, с цел да се следи кой влиза и кой излиза.
Какви са другите начинания в Австралия, заминаващи се с този проблем?
Една от самодейностите се споделя “Уважение – в този момент и вечно ”. Това е акция срещу полово принуждение в университетите, където има сериозен риск, изключително след консумация на алкохол. Друга акция е “Начерви моите устни ” (от британски “red ” – начерви, произнася се като “read ” – прочети – б.а.). Става въпрос за хетеросексуални мъже, които поставят блестящо алено червило и по този метод изпращат сигнал към другите мъже, че насилието не е методът.
Темата за референдум по отношение на термина “ gender ” и признаването на еднополовите бракове в България беше стартирана от вицепремиера Красимир Каракачанов. Австралия призна тези бракове след референдум през 2017 година. Как протече дебатът там?
През ноември се организира референдум тук, на който се гласуваше по пощата. Решението за него аз намирам за извънредно излишно. Той даже нямаше наложителен темперамент, а струваше 120 милиона на данъкоплатците.
Дебатите по време на акцията, макар опитите да се резервира положителния звук, за мен бяха извънредно нездравословни. Някак си се нарушаваше персоналното пространство на хората от тази общественост, тъй като те трябваше да следят, по какъв начин разнообразни политици си разискват персоналния им живот.
В последна сметка обаче, 80% отидоха до пощата и 61% от тях поддържаха еднополовите бракове. И това сътвори едно огромно чувство за общественост, положителна и обединена към правилата на тъждество. Един подобен спор в България също ще се случи, само че не е в този момент времето съгласно мен. Особено откакто видях какво се случи около Истанбулската спогодба.
Според скорошно проучване на " Галъп Интернешънъл " 350 хиляди българи декларират, че за тях мъжът е в правото си да удари пестник на жена си. Случаите на домашно принуждение надвишават това число. Каква е обстановката в Австралия?
Трудно е да се дефинира какво е принуждение – дали то е единствено физическо или обидите също са принуждение, изземването и управлението на всички финансови средства също може да е тип принуждение. Това, което ми дава вяра тук са бъдещите генерации. Участвала съм в образования, в които събираме деца на 5-6 години. Например, споделяме на едно момче да стартира да се доближава към момиче, в един миг момичето би трябвало да каже “Спри! ”. Така разбираме какъв е периметърът на персонално пространство, който не е редно да се нарушава. Когато момчетата от ранна възраст научават това, след години ще е по-трудно за тях да нарушават това пространство.
“Феминизъм ” е един термин, който също основава голям брой полемики. Каква е неговата роля в тази тенденция?
Понятието за обществено конструиран пол не е ново, както и феминизма. Всеки един човек, където и да се намира по правата за жена-мъж и каквито и да са обществените му функции, има идентични права. Ролята на дамата да вземем за пример да се грижи за децата, дома и възрастните е обществено построена. Нейната роля е тъкмо толкоз обществено моделирана, колкото и на мъжа. Феминизмът се бори със стандартите. Жените са нямали право на глас, на бракоразвод, на работа, след това на равно възнаграждение. Има три етапи на феминизма – първата е правото на глас, втората на работа и равно възнаграждение, а през днешния ден има доста форми, сред които даже постоянно няма единодушие. Но в генезиса си това е правото на всеки да упражнява волята, труда и свободата си без да бъде угнетяван и насилван поради този избор.
А до каква степен се е стигнало съгласно теб в тази битка за равни права?
Това се случва доста постепенно. Има статистики, които го потвърждават. Всяка година нашият университет като всяка друга обществена институция дава данни за разликата сред заплащанията сред мъже и дами и равнопоставеността по други критерии. Прогресът е муден, в случай че вървим с тези крачки, ще ни отнеме още сред 100 и 200 години, с цел да реализираме пълноправие. Но триумфи има. Ратификацията на интернационалните документи не значи нищо, в случай че не се подхващат стъпки по-късно.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ