Работя като чистачка в Испания и взимам 10 евро на час. Защо да се прибирам в България
Силвия е една от многочислената войска от българки, които чистят къщите или се грижат за възрастни в Западна Европа. Прокудени са или тъй като нямат работа, или тъй като им заплащат прекомерно малко и задълженията се трупат… А би трябвало да оказват помощ и на родители и близки… Затова, стискат зъби и работят против 10 евра на час. Мъчно им е за България – за близки и другари, за обичаните места в родния град, за природата, само че това са носталгични мемоари, мъчително възобновявани по време на късите отпуски през лятото… Идват и още веднъж се връщат… Силвия, за която ви описваме, е имала щастливо детство и през разум не и е минавало, че на 27 години ще се окаже в Испания да чисти къщи.
Получава над 1000 евра на месец и живее в коперация, заобиколена с прелестни палми и доста зеленина.
Работи от рано заран до късно вечер, ангажирана с почистването на няколко къщи,
където чисти, мие чинии, глади…
Работата не е лека, тъй като жилищата в Испания са доста по-мръсни от тези в България,
а испанките имат ужасно раздут дрешник от облекла.
Свободно време денем на практика не й остава…
Клиентите на Силвия са от разнообразни съсловия, само че заплащането е еднообразно – по 10 евро на час, до момента в който за същата работа испанките получават доста повече; може би по тази причина българските са желани – едно, на тях заплащат доста по-малко и второ, множеството от тях работят съзнателно и може да им се има доверие. Така е и при Силвия, към която се отнасят добре, с нищо не показвайки, че тя е на по-ниско публично стъпало; освен това, не се месят в работата й и я оставят да провежда нещата сама. За двете години в Испания Силвия не е икономисала доста, само че животът там й харесва повече от алтернативата да се върне в България: усеща се уверена и живее обикновено – по този начин, както желае.
Стандартът в Испания й разрешава да отдели един ден седмично единствено за себе си – да стане малко по-късно, да релаксира, да отиде на фризьор… Не е виждала родителите си от 2 години, само че те не й се сърдят, даже насърчават и брат й да замине…
Наясно са, че живота там е спретнат, законите се съблюдават, има сигурност, неща, за които огромна част от сънародниците в България могат единствено да мечтаят… Разбира се, Силвия не може да не помни родината си и мисли за нея постоянно;
от време на време скрито си поплаква – има толкоз неща, които й липсват, та даже и въздуха… Но един път напуснала България е осъзнала, че, макар плюсовете и минусите на емигрантския живот, нейните деца ще бъдат испанчета, както, евентуално, и техните деца… Така е, прокудените от България младежи са прекалено много и наклонността не е техният брой да намалява…
