Сигурен съм, че ако някоя държава, дори и остров Науру

Сигурен съм, че в случай че някоя страна, даже и остров Науру в случай че щете, ни разгласи война, вътрешният ни министър ще си не помни очилата, ще му спре химикалката и ще излезе в болнични. Ще остави страната в ръцете на секретарката, дамата от ксерокса и момчето от защитата. А те, бъдете сигурни, ще се оправят по-добре тъй като ще гледат да свършат някаква работа, а не да внимават. Така в типичния си странен жанр анализаторът Емил Йотовски категоризира оправянето с черезвичайни обстановки у нас от страна на държавните служби. В коментар, озаглавен „ История за танк, министър и народ “ Йотовски недоволства против безхаберието  и неналичието на самодейност за ащитата на българските ползи.

 публикува целия текст без редакторска интервенция

История за танк, министър и народ
Тази седмица бяхме очевидци на нещо тъпо, само че и показателно. Пред очите ни се изви грациозния министерски танц на страхливостта. Нещо като танц със саби, само че без саби. Като европейско по яздене на дървени кончета. Като интензивен йога курс за мъже в следродилна меланхолия. Можеше ли всичко това, което трябваше да изслушаме да е било някаква свръх висша форма на дипломация? Защото несъмнено не изглеждаше по този начин.
Въпросите, които се раждат в неувредения от политкоректности мозък са два. Защо човек с такива качества заема подобен пост? И втория: Този човек български министър ли е или израелски юрист? Защото в случай че е второто от повече въпроси няма смисъл.
Отговорът на първото запитване е явен – Той е там тъй като е комплициран. Не звучи доста героично, само че пък е извънредно комфортно. Сложен е не с цел да прави работа, а да внимава. И той внимава. Старателно внимава. Толкова е предан на вниманието да внимава, че незабелязано пресича всички червени линии на поносимостта.

Всъщност в България огромна част от значимите длъжности са заети от хора, които не си правят работата, а внимават.

Внимават какво споделят, какво вършат и най-много внимават да не стават проблеми. За тях най-добре е когато нищо да не става, тъй като когато нищо не става и проблеми не стават. Това са тези шефове, които изпращат на най-важните събрания свои представители. Които бавят да подпишат документи и ги отбутват на заместниците си, тъй като са си не запомнили очилата или им е спряла химикалката.
Сигурен съм, че в случай че някоя страна, даже и остров Науру в случай че щете, ни разгласи война, вътрешният ни министър ще си не помни очилата, ще му спре химикалката и ще излезе в болнични. Ще остави страната в ръцете на секретарката, дамата от ксерокса и момчето от защитата. А те, бъдете сигурни, ще се оправят по-добре тъй като ще гледат да свършат някаква работа, а не да внимават.

Колкото до неналичието на чувство за правдивост – ми няма! Преди това би трябвало да има осъзнаване за националната принадлежност и схващане кой си и какъв пост заемаш.

Явно в тайните тезиси на властта има закон, който гласи, че заемането на виновна позиция е изцяло недопустимо и води до мигновено премахване от служба. Докато безхарактерността и нелепостта са въпрос на пояснение и са допустими до момента в който станат изцяло публично непоносими. След което следва преквалифициране.

Както и да е. Министерската тарантела на страха към този момент я гледахме.

На разкайване и оставка не разчитайте. Нашето момче е мъртво. Какво може да реши една оставка? (Това към този момент сте го чували, нали?) Роднините му ще скърбят. Министерството ще изпрати длъжностен венец. На израелците им е през танка. Те в случай че за всеки погубен граждански стартират да се извиняват би трябвало да прекарат идващите хиляда години единствено в извинения. Всъщност, какво сме се задълбали толкоз? Все едно е заложена националната ни чест? Хайде да не ровим повече, че току виж един министър си загуби работата. Ще стане незает, тъй като какво друго ще върви да работи с тези качества?

Позицията в този коментар отразява персоналното мнение на създателя и може да се различава от тази на SafeNews