Приспаните мозъци на смартфон поколението
Щом всичко може да бъде открито онлайн, за какво да се мъчим да измисляме нещо сами? Решаването на задания и обстановки става все по-непривично…
Телефоните ни трансформират и всеки самичък би трябвало да реши какъв брой власт ще им даде (снимка: CCO Public Domain)
…Асфалтовият път навлизаше измежду първите хълмове на планината. Седях на задната седалка, подреждах книжата и сегиз-тогиз поглеждах пътя с крайчеца на окото си. По някое време Ваньо забави хода на колата. Не спираше, само че пълзеше постепенно. Погледнах пътя – беше равно, нямаше нищо проблематично на пътя. Насреща ни се задаваше Т-образно кръстовище, на което стояха две жълти табели: едната сочеше наляво и бе написано името на търсеното от нас село, другата сочеше надясно и водеше към някакво друго село. „ Какво има ”, запитах Ваньо. После видях, че се е навел напред и се е вторачил в GPS-а на телефона си. „ Чакай сега…, че не мога да видя добре… тоя ли е пътят… ”, изломоти той, като продължаваше да се взира в картата на телефона си. Буташе я с пръсти. „ Ами вдигни очи и виж, на табелите е написано ”, отговорих. Не чаках, че това ще даде началото на спор: на кое би трябвало да се има вяра, на GPS-а или на табелите.
Тази преживелица от ерата на първите смарт телефони бе трета подред в битието ми, която ме убеди още доста дълго време да избирам „ глупавия ” телефон с копчета пред „ умния ” телефон с огромния екран. Умният телефон незабелязано правеше хората да се държат като… глупци.
На 50 като на 15
Често пътувам с метрото. Когато ходя на прес-събитие, употребявам времето, с цел да чета на смарт телефона си настоящи материали по тематиката, в която ми следва да се потопя. В останалите случаи следя какво се случва в близост. Десетки и стотици лица, наведени надолу. Десетки и стотици погледи, невиждащи околния свят. Бременни и старци стоят прави. Всеки е забил нос в своя смарт телефон. Ако някой падне и почине, дали ще виждат?
Дами на по 50+ години с напрежение мачкат екрана: там се диплят „ диаманти ” или „ топчета ”, които сръчните пръсти разрушават в редички по 3 или повече. Виртуалните облаги въртят броячите като уред на таксиметрова кола с „ помпа ”. Тук-там някоя дама не бори топчетата, а чете за „ лек, който отстранява всички болки в ставите ”. По-младите – и те концентрирано борят екрана. Някои пишат, а други трепят виртуалния зложелател в някоя „ пуцаница ” (как се споделяше, май „ first-person shooter ”).
Какво става в главите на хората?
„ Телефоните ни трансформират ”, показа ми преди време един доктор. „ Трябва да сготвиш, отваряш Гугъл и вадиш рецепта. Трябва ти стихотворение за привет – отваряш Google… ”.
Все по-често не мислим със личната си глава – търсим на открито, чакаме някъде да го има написано, измислено, нарисувано. Търсачки и тагове ни „ улесняват ”, до момента в който личните ни мозъци заспиват. Изкуственият разсъдък ни води за носа все напред и напред към тематики, които може даже да не сме подозирали. Ликуваме с илюзорното чувство за откривателство.
Всеки е забил нос в своя смарт телефон. Ако някой падне и почине, дали ще го виждат? (снимка: CCO Public Domain)
Не с всички е по този начин, би споделил някой. Факт е, познавам такива хора, които и след ерата на всеобщата „ гугълизация ” не се потопиха в огромното виртуално море, с цел да заместят интелектуалното напрягане с шаблонизирано творчество от Мрежата. Но тези са шепа хора.
Технологиите убиват творчеството
Не е мое изобретение – мрежата прави по този начин, че убива творчеството у хората. От потреблението на емотикони и „ емоджи ” вместо думи, до разпространяването на авансово дефинирани функционалности, най-често във тип на стилизирани изображения, които да показват нашите визии – харесване, нехаресване, натъжаване, яд, които ни икономисват личното изложение на страстите – тези средства ни вършат мързеливи.
Все по-мързеливи сме да изкажем със лични думи чувствата си, от ден на ден ни мързи да изписваме думи, от ден на ден ни мързи да отговорим някому с нещо съответно, комай ни мързи и да мислим.
Защо се случва по този начин
Според някои психолози, повода е в увличащото търсене на занимания и развлечения. С развиването на технологиите индивидите развиват все по-настойчиво предпочитание да се разсейват – филми, музика, игри…
Собствената мисъл бива „ паркирана ” за сметка на къпането в морето на развлечението. Убиваме скуката и заравяме проблемите под пълен слой външни занимания. Жертваме личната си мисъл, с цел да сме непрекъснато забавлявани от непознати „ произведения ”.
Едно наскоро огласено изследване за дребните заеми бе посочило, че тези дребни заеми се харчат най-вече за три неща – тв приемници, дивани и смартфони…
И не е единствено до заниманието. Щом всичко може да бъде открито онлайн, за какво да се мъчим да измисляме нещо сами? Решаването на задания и обстановки става все по-непривично.
Е, и в този момент какво?
Технологиите няма да изчезнат, няма и да спрат да се развиват. Би било хубаво, в случай че по-голяма част от нас ги употребяват мъдро. Същата тази информация, която ни залива и нерядко приспива мозъците, може да бъде употребена и за противоположното – за „ мозъчна гимнастика ”.
Всеки самичък би трябвало да реши дали ще разреши умният му телефон да го направи простак – или в противен случай.
Телефоните ни трансформират и всеки самичък би трябвало да реши какъв брой власт ще им даде (снимка: CCO Public Domain)
…Асфалтовият път навлизаше измежду първите хълмове на планината. Седях на задната седалка, подреждах книжата и сегиз-тогиз поглеждах пътя с крайчеца на окото си. По някое време Ваньо забави хода на колата. Не спираше, само че пълзеше постепенно. Погледнах пътя – беше равно, нямаше нищо проблематично на пътя. Насреща ни се задаваше Т-образно кръстовище, на което стояха две жълти табели: едната сочеше наляво и бе написано името на търсеното от нас село, другата сочеше надясно и водеше към някакво друго село. „ Какво има ”, запитах Ваньо. После видях, че се е навел напред и се е вторачил в GPS-а на телефона си. „ Чакай сега…, че не мога да видя добре… тоя ли е пътят… ”, изломоти той, като продължаваше да се взира в картата на телефона си. Буташе я с пръсти. „ Ами вдигни очи и виж, на табелите е написано ”, отговорих. Не чаках, че това ще даде началото на спор: на кое би трябвало да се има вяра, на GPS-а или на табелите.
Тази преживелица от ерата на първите смарт телефони бе трета подред в битието ми, която ме убеди още доста дълго време да избирам „ глупавия ” телефон с копчета пред „ умния ” телефон с огромния екран. Умният телефон незабелязано правеше хората да се държат като… глупци.
На 50 като на 15
Често пътувам с метрото. Когато ходя на прес-събитие, употребявам времето, с цел да чета на смарт телефона си настоящи материали по тематиката, в която ми следва да се потопя. В останалите случаи следя какво се случва в близост. Десетки и стотици лица, наведени надолу. Десетки и стотици погледи, невиждащи околния свят. Бременни и старци стоят прави. Всеки е забил нос в своя смарт телефон. Ако някой падне и почине, дали ще виждат?
Дами на по 50+ години с напрежение мачкат екрана: там се диплят „ диаманти ” или „ топчета ”, които сръчните пръсти разрушават в редички по 3 или повече. Виртуалните облаги въртят броячите като уред на таксиметрова кола с „ помпа ”. Тук-там някоя дама не бори топчетата, а чете за „ лек, който отстранява всички болки в ставите ”. По-младите – и те концентрирано борят екрана. Някои пишат, а други трепят виртуалния зложелател в някоя „ пуцаница ” (как се споделяше, май „ first-person shooter ”).
Какво става в главите на хората?
„ Телефоните ни трансформират ”, показа ми преди време един доктор. „ Трябва да сготвиш, отваряш Гугъл и вадиш рецепта. Трябва ти стихотворение за привет – отваряш Google… ”.
Все по-често не мислим със личната си глава – търсим на открито, чакаме някъде да го има написано, измислено, нарисувано. Търсачки и тагове ни „ улесняват ”, до момента в който личните ни мозъци заспиват. Изкуственият разсъдък ни води за носа все напред и напред към тематики, които може даже да не сме подозирали. Ликуваме с илюзорното чувство за откривателство.
Всеки е забил нос в своя смарт телефон. Ако някой падне и почине, дали ще го виждат? (снимка: CCO Public Domain)
Не с всички е по този начин, би споделил някой. Факт е, познавам такива хора, които и след ерата на всеобщата „ гугълизация ” не се потопиха в огромното виртуално море, с цел да заместят интелектуалното напрягане с шаблонизирано творчество от Мрежата. Но тези са шепа хора.
Технологиите убиват творчеството
Не е мое изобретение – мрежата прави по този начин, че убива творчеството у хората. От потреблението на емотикони и „ емоджи ” вместо думи, до разпространяването на авансово дефинирани функционалности, най-често във тип на стилизирани изображения, които да показват нашите визии – харесване, нехаресване, натъжаване, яд, които ни икономисват личното изложение на страстите – тези средства ни вършат мързеливи.
Все по-мързеливи сме да изкажем със лични думи чувствата си, от ден на ден ни мързи да изписваме думи, от ден на ден ни мързи да отговорим някому с нещо съответно, комай ни мързи и да мислим.
Защо се случва по този начин
Според някои психолози, повода е в увличащото търсене на занимания и развлечения. С развиването на технологиите индивидите развиват все по-настойчиво предпочитание да се разсейват – филми, музика, игри…
Собствената мисъл бива „ паркирана ” за сметка на къпането в морето на развлечението. Убиваме скуката и заравяме проблемите под пълен слой външни занимания. Жертваме личната си мисъл, с цел да сме непрекъснато забавлявани от непознати „ произведения ”.
Едно наскоро огласено изследване за дребните заеми бе посочило, че тези дребни заеми се харчат най-вече за три неща – тв приемници, дивани и смартфони…
И не е единствено до заниманието. Щом всичко може да бъде открито онлайн, за какво да се мъчим да измисляме нещо сами? Решаването на задания и обстановки става все по-непривично.
Е, и в този момент какво?
Технологиите няма да изчезнат, няма и да спрат да се развиват. Би било хубаво, в случай че по-голяма част от нас ги употребяват мъдро. Същата тази информация, която ни залива и нерядко приспива мозъците, може да бъде употребена и за противоположното – за „ мозъчна гимнастика ”.
Всеки самичък би трябвало да реши дали ще разреши умният му телефон да го направи простак – или в противен случай.
Източник: technews.bg
КОМЕНТАРИ