Украйна, Русия и ние по средата. Не е лесно
Ще ви предложа два любопитни обстоятелството, които постоянно не се знаят или се не помнят. Но ще стартира с трети.
Ето го третият: документалният филм „ Навални “ завоюва Оскар посред Холивуд. При това напълно справедливо. Продукцията е интернационална, режисьор е канадецът Даниел Роер, само че главният мотор на кино лентата е работата на български проверяващ публицист, въпреки и работещ отвън България. „ Навални “ и Христо Грозев са мотив за наша национална горделивост. Дотук добре, мисля аз.
В същото време доста украински политици и публицисти откровено се възмутиха от премията. Според тях Алексей Навални не е оня „ добър “ руснак, за какъвто е представян по света. Украинците имат съображение да се нервират: съгласно националиста Навални полуостров Крим е „ абсолютно съветски “ и да се върне току-тъй на Украйна е неприемливо. Това е неприятно, мисля аз.
Обаче Навални е най-яркият антипутинист от години насам, по тази причина и лежи в съветска каторга. Освен това е изрично срещу войната. На негова страна съм, мисля си аз.
Михайло Подоляк (съветник на украинския президент) пък се обиди обществено, че Академия „ Оскар “ не позволи на президента Зеленски да се обърне персонално към света по време на церемонията по връчването на премиите. Прав е Подоляк, споделям си аз.
И до момента в който се чудя кой е по-прав в разногласието към един филм, си давам сметка, че на българския народ му е още по-трудно, въпреки и не тъкмо във връзка с документалното кино.
Да заемеш страна от време на време е объркващо. Особено като не знаеш Факт 1: че по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) половината от войската на Руската империя е формирана от… украинци. Това е напълно обикновено – за какво да се транспортират сибиряци, петербургци и алтайци до Балкана, откакто Украйна е наоколо. Като прибавим и че в царската войска са взели участие поляци, финландци и румънци, става малко комплицирано да се каже кой тъкмо ни е освободил.
От друга страна Факт 2: в така наречен Съветска войска (която ни окупира и за чийто монумент по този начин и не можем да се разберем даже на локално ниво) е имало доста, доста украинци. „ Трети украински фронт “ – по този начин се назовават частите, нахлули в България през септември 1944 година В този случай България е жертвата. Тя губи своята самостоятелност и заплаща милиарди репарации на Съюз на съветските социалистически републики (в това число и на Украинската ССР), без да е водила война против него. Самите украинци заобикалят тематиката, тъй като националната им горделивост не се въздига от съучастието с руснаците.
Днес нещата са ясни… за мен. Както и за множеството естествени българи. Но явно не за всички.
Кървавата експанзия, която кремълският деспот стартира против суверенна страна, е налудничава. Войната на Путин е подла и античовешка, тя би трябвало да бъде спряна. Как? Не и с нелепата позиция на българския президент Румен Радев: Русия е агресор, ние сме за Украйна, само че няма да й дадем оръжия, с цел да свърши по-скоро войната. По-голям парадокс оферират единствено от искрено пропутинската партия, нарекла се „ Възраждане “. Те непосредствено афишират Украйна за отговорна и то с думи, копирани от арсенала на кремълските пропагандисти Соловьов, Скабеева, Симонян.
Но войната е събитие, което раздрусва човешкия морал и го подлага на тествания. Понякога моралът устоя, от време на време не съумява. По предписание (писано и неписано) всеки човек би трябвало да е на страната на жертвата. И при започване на експанзията в Украйна бях стъписан от реакцията на много българи, които някак си се зарадваха. Викаха като на мач в интерес на Русия, а мой комшия даже си облепи джипа с големи оранжево-черни букви Z – явно в символ на несломима обич към…
Към кого по-точно? Към Дядо Иван? Към Фьодор Достоевски? Към учен Сахаров или? А за какво не към украинците Гогол и Шевченко, те по-малко ли са заслужили? Ето това се запитах, откакто овладях първичните си страсти към съседа.
После се отхвърлих да го мисля тъкмо него – в първите дни на войната той безстрашно се развяваше с джипа си по улиците, а като събереше приятели на маса, крещяха „ Ахмат мощ! “ и на всеослушание си разказваха по какъв начин „ пичовете на Кадиров “ до „ ден-два, ей ся “ ще смачкат клетите хохли. Очаквах да си пускат за декор някакви остарели съветски маршове или най-малко „ Любэ “, само че те озвучаваха махалата с най-обикновена българска чалга.
Имаше нещо сбъркано в цялата работа, по тази причина стопирах да им обръщам внимание. Още повече, че времето течеше, украинците се оказаха по-корави от предстоящото, чеченците на Кадиров снимаха няколко глуповат тик-тока и се скриха в тила, а моят съсед отиде за няколко дни в Гърция и като се върна, на джипа му нямаше нито Z-ки, нито нищо – очевидно някой грък го беше посъветвал нещо.
Замислих се за други хора – мои инцидентни фейсбук познати, които също симпатизираха на руснаците, въпреки и не толкоз лумпенски. Защо го правеха? Искрена обич към освободителя? Навик да се навеждаш пред по-силния? Или заради набитите в главите ни клишета от времето на комунизма, когато съветските ракети летяха най-далече, съветският щангист вдигаше най-тежкото, съветският солдат беше най-непобедимият, съветската водка – най-яката, а съветското джудже – най-високото джудже на света. Вероятно от всичко по малко.
Всъщност любовта към Русия не е нещо неприятно. Лошото е любовта към Путин и неговата кървава клика. Ако обичаш руснаците, не може да обичаш деспот, който ги хвърля в мръсна война, а те гинат като кучета, без даже да знаят за какво. (Говоря за естествените руснаци, не за изродите от Буча, Ирпин, Лиман, Мариупол – за тях би трябвало обособен разбор.)
На 24 февруари 2022 кремълският водач разгласи „ Специална военна интервенция “, а оповестената цел беше да „ демилитаризира “ и „ денацифицира “ самостоятелната страна Украйна. Какво реализира? Целият свят назовава руснаците „ рашисти “, а украинската войска е най-силната войска в Европа. Сега Путин хвърля живи хора в месомелачката, с цел да опази личната си власт и личния си живот.
До последния миг пропагандистите му и той самият лъжеха най-безобразно, че нямат никакво желание да атакуват. Затова, когато нахлуха, цивилизованият свят се стресна не нашега. И мигновено застана ясно и изрично на страната на жертвата Украйна. При това надалеч преди да откри (с откровена изненада), че украинците освен няма да се предадат, ами и ще победят разпасаната, нестимулирана съветска войска.
Цивилизованият свят е явен. Колко е цивилизована България – това е въпросът. Отговорът, притеснявам се, няма да е по никакъв начин прелестен. Нищо, че и на двете воюващи страни ние сме им дали писменостите.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Ето го третият: документалният филм „ Навални “ завоюва Оскар посред Холивуд. При това напълно справедливо. Продукцията е интернационална, режисьор е канадецът Даниел Роер, само че главният мотор на кино лентата е работата на български проверяващ публицист, въпреки и работещ отвън България. „ Навални “ и Христо Грозев са мотив за наша национална горделивост. Дотук добре, мисля аз.
В същото време доста украински политици и публицисти откровено се възмутиха от премията. Според тях Алексей Навални не е оня „ добър “ руснак, за какъвто е представян по света. Украинците имат съображение да се нервират: съгласно националиста Навални полуостров Крим е „ абсолютно съветски “ и да се върне току-тъй на Украйна е неприемливо. Това е неприятно, мисля аз.
Обаче Навални е най-яркият антипутинист от години насам, по тази причина и лежи в съветска каторга. Освен това е изрично срещу войната. На негова страна съм, мисля си аз.
Михайло Подоляк (съветник на украинския президент) пък се обиди обществено, че Академия „ Оскар “ не позволи на президента Зеленски да се обърне персонално към света по време на церемонията по връчването на премиите. Прав е Подоляк, споделям си аз.
И до момента в който се чудя кой е по-прав в разногласието към един филм, си давам сметка, че на българския народ му е още по-трудно, въпреки и не тъкмо във връзка с документалното кино.
Да заемеш страна от време на време е объркващо. Особено като не знаеш Факт 1: че по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) половината от войската на Руската империя е формирана от… украинци. Това е напълно обикновено – за какво да се транспортират сибиряци, петербургци и алтайци до Балкана, откакто Украйна е наоколо. Като прибавим и че в царската войска са взели участие поляци, финландци и румънци, става малко комплицирано да се каже кой тъкмо ни е освободил.
От друга страна Факт 2: в така наречен Съветска войска (която ни окупира и за чийто монумент по този начин и не можем да се разберем даже на локално ниво) е имало доста, доста украинци. „ Трети украински фронт “ – по този начин се назовават частите, нахлули в България през септември 1944 година В този случай България е жертвата. Тя губи своята самостоятелност и заплаща милиарди репарации на Съюз на съветските социалистически републики (в това число и на Украинската ССР), без да е водила война против него. Самите украинци заобикалят тематиката, тъй като националната им горделивост не се въздига от съучастието с руснаците.
Днес нещата са ясни… за мен. Както и за множеството естествени българи. Но явно не за всички.
Кървавата експанзия, която кремълският деспот стартира против суверенна страна, е налудничава. Войната на Путин е подла и античовешка, тя би трябвало да бъде спряна. Как? Не и с нелепата позиция на българския президент Румен Радев: Русия е агресор, ние сме за Украйна, само че няма да й дадем оръжия, с цел да свърши по-скоро войната. По-голям парадокс оферират единствено от искрено пропутинската партия, нарекла се „ Възраждане “. Те непосредствено афишират Украйна за отговорна и то с думи, копирани от арсенала на кремълските пропагандисти Соловьов, Скабеева, Симонян.
Но войната е събитие, което раздрусва човешкия морал и го подлага на тествания. Понякога моралът устоя, от време на време не съумява. По предписание (писано и неписано) всеки човек би трябвало да е на страната на жертвата. И при започване на експанзията в Украйна бях стъписан от реакцията на много българи, които някак си се зарадваха. Викаха като на мач в интерес на Русия, а мой комшия даже си облепи джипа с големи оранжево-черни букви Z – явно в символ на несломима обич към…
Към кого по-точно? Към Дядо Иван? Към Фьодор Достоевски? Към учен Сахаров или? А за какво не към украинците Гогол и Шевченко, те по-малко ли са заслужили? Ето това се запитах, откакто овладях първичните си страсти към съседа.
После се отхвърлих да го мисля тъкмо него – в първите дни на войната той безстрашно се развяваше с джипа си по улиците, а като събереше приятели на маса, крещяха „ Ахмат мощ! “ и на всеослушание си разказваха по какъв начин „ пичовете на Кадиров “ до „ ден-два, ей ся “ ще смачкат клетите хохли. Очаквах да си пускат за декор някакви остарели съветски маршове или най-малко „ Любэ “, само че те озвучаваха махалата с най-обикновена българска чалга.
Имаше нещо сбъркано в цялата работа, по тази причина стопирах да им обръщам внимание. Още повече, че времето течеше, украинците се оказаха по-корави от предстоящото, чеченците на Кадиров снимаха няколко глуповат тик-тока и се скриха в тила, а моят съсед отиде за няколко дни в Гърция и като се върна, на джипа му нямаше нито Z-ки, нито нищо – очевидно някой грък го беше посъветвал нещо.
Замислих се за други хора – мои инцидентни фейсбук познати, които също симпатизираха на руснаците, въпреки и не толкоз лумпенски. Защо го правеха? Искрена обич към освободителя? Навик да се навеждаш пред по-силния? Или заради набитите в главите ни клишета от времето на комунизма, когато съветските ракети летяха най-далече, съветският щангист вдигаше най-тежкото, съветският солдат беше най-непобедимият, съветската водка – най-яката, а съветското джудже – най-високото джудже на света. Вероятно от всичко по малко.
Всъщност любовта към Русия не е нещо неприятно. Лошото е любовта към Путин и неговата кървава клика. Ако обичаш руснаците, не може да обичаш деспот, който ги хвърля в мръсна война, а те гинат като кучета, без даже да знаят за какво. (Говоря за естествените руснаци, не за изродите от Буча, Ирпин, Лиман, Мариупол – за тях би трябвало обособен разбор.)
На 24 февруари 2022 кремълският водач разгласи „ Специална военна интервенция “, а оповестената цел беше да „ демилитаризира “ и „ денацифицира “ самостоятелната страна Украйна. Какво реализира? Целият свят назовава руснаците „ рашисти “, а украинската войска е най-силната войска в Европа. Сега Путин хвърля живи хора в месомелачката, с цел да опази личната си власт и личния си живот.
До последния миг пропагандистите му и той самият лъжеха най-безобразно, че нямат никакво желание да атакуват. Затова, когато нахлуха, цивилизованият свят се стресна не нашега. И мигновено застана ясно и изрично на страната на жертвата Украйна. При това надалеч преди да откри (с откровена изненада), че украинците освен няма да се предадат, ами и ще победят разпасаната, нестимулирана съветска войска.
Цивилизованият свят е явен. Колко е цивилизована България – това е въпросът. Отговорът, притеснявам се, няма да е по никакъв начин прелестен. Нищо, че и на двете воюващи страни ние сме им дали писменостите.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ