Ще търпиш, ще търпиш!“, изрече баба ми на излизане от

Ще търпиш, ще търпиш! “, изрече баба ми на излизане от фамилното жилище, поглеждайки майка ми с умерена доза завист и решителност. „ Една жена би трябвало да направи всичко, с цел да резервира фамилията си цяло “. А майка ми, съкрушена и безпомощна, безшумно стоеше на ръба на вратата, леко облегната на ледената рамка, сдържайки сълзите и гнева си.
Тази картина изниква в съзнанието ми десетки години по-късно, носейки ужасяващата тежест на несбъднатата повеля, чупеща оковите на общественото статукво. Образът на пазителката на фамилното огнище и дамата с алената писмен знак на гърдите. Една жена, дръзнала да не одобри нещастието като метод на живот. Една привидно тривиална история, която слага под въпрос смисъла на институцията семейство и неговата роля в обществото.

Никога не съм винила родителите си за развода – бях задоволително зряла и осъзната, с цел да знам, че семейство без съгласие и обич не е семейство. Вътрешно усещах, че нямам нужда от това вечер да се съберем всички на фамилната софра, тъй като напрежението витаеше във въздуха от месеци. Точно в тези тийнейджърски години това
беше желан сюжет – повече внимание и любов като отплата, че благата фамилна идилия бе разрушена на пух и прахуляк.
Но оня облик на майка ми, притихнала на ръба на вратата, не ми даваше мира.

През целия си фамилен живот тя се стараеше да бъде разбираща и да прави взаимни отстъпки. Прекалено доста взаимни отстъпки. Твърде постоянно прощаваше и лека-полека трансформира себе си в сянка. Години по-късно осъзнах, че бях натрупала злоба към нея, без да знам къде се корени тя. Бях станала апатична, внезапна и прекомерно строга, разменяйки облиците на родителя и детето. Бях огорчена. Огорчена, че е сложила себе си на последно място, следвайки обърнатия модел на цели на българската жена – първо детето, след това мъжа и най-после тя (ако остане време).
Докато растях, давах всичко от себе си да бъда тъкмо противоположното – борех се да реализира всичко, за което мечтаех, не правех взаимни отстъпки със себе си и отстоявах правото да бъда „ аз “. Чудесно.

Само че нещо продължаваше да човърка недрата на неспокойната ми душа и да ме кара да диря първоизточника, бактерията, корозивна тази толкоз съкровена връзка сред майка и щерка. Дали не се бях трансформирала в страшилище, изтъкано от упоритости и предпочитание за власт, което не може да разпознае нежността на майчината ласка? Можех ли да спра да упреквам майка си за мекушавия темперамент, за това, че животът мина през нея като валяк, премаза я на земята и тя остана там – без предпочитание и мощ да продължи? Казват, че колкото повече не искаш да приличаш на родителите си, толкоз повече го правиш… Цял живот тези думи ме преследват, дамгосани в съзнанието ми, парализирайки всеки мускул в тялото ми, с ентусиазъм да подцени себе си – с цел да не стана нея.
Хубавото на годините е, че те в действителност те учат. Учат те по какъв начин да приказваш по-тихо, да казваш по-малко и да слушаш повече. Един ден, взирайки се в огледалото, видях облика на майка ми – само че не аналогия, ами създание.

Видях сините очи, които всеки влюбен младеж във випуска й не е можел да не помни, осанката на една смела жена, каквато ме учеше всеки ден аз да бъда, с цел да не позволявам нейните грешки; гордостта на човек, преборил се със лични сили за мястото, на което е; идеалист, за който няма невъзможни фантазии. Видях каква ме направи тя, проектирайки всички неща, които не бе имала опция да даде на себе си. И ми олекна.
Разбрах, че няма от какво да ме е боязън – аз не съм тя. Аз съм всичко това, което тя не е. Защото тя пожела по този начин. Защото даваше и последните си пари, с цел да съм добре облечена, живееше на прага на бедността, с цел да ми даде обучение, което да ми обезпечи добър живот.

Научи ме да слагам себе си преди всичко, тъй като светът е прекомерно нечовечен. Лиши се от годините с мен, с цел да се науча да бъда независима, даде ми и корени, и криле. Подкрепяше ме, когато имах потребност, и постоянно знаех, че тя е там – когато желая да си опиша тъгата си. Винаги съм знаела, че в случай че има един човек на земята, който безусловно да ме обича – това е тя, с всичките й дефекти. Защото кой може да каже, че е съвършен? Ние сме най-големите съдници на хората, в които виждаме нашите дефекти.
Някой ден бих желала и моята щерка да вземе най-хубавото от мен. Да не прави моите неточности, да избере своя път и да търси своето място под небето. Защото аз го направих – видях образеца на самоотвержения родител, който дава, без да желае нищо в подмяна. Без боязън.
Инфо: jenatadnes.com