Ще си призная, че когато попаднах на този текст, подходих

Ще си призная, че когато попаднах на този текст, подходих със песимизъм. Един мъж щеше да ми приказва за любовта и за какво не оцелява. Ще прозвучи сексистко, само че постоянно съм си мислила, че сходни разбори са по-скоро наше, женско предимство. Е, дадох си сметка, че бъркам. Размишленията на Анкуш Бахугуна не просто ме впечатлиха. Докоснаха нещо в мен. Видях доста от грешките си, които даже не осъзнавах, че съм правила през годините. И че не преставам да правя… Прочетете текста и кажете какво мислите. Ние ли убиваме любовта??

„ Защо през днешния ден е толкоз мъчно да имаме постоянни връзки? Защо постоянно се проваляме, макар че се стараем толкоз мощно? Защо хората внезапно станахме толкоз неспособни да поддържаме жива любовта? Забравихме ли какво в действителност значи да обичаш? Или още по-лошо – забравихме ли какво е любовта?

Не сме готови. Не сме готови за жертвите, за компромисите, за безрезервната обич.

Не сме подготвени да влагаме всичко, което е належащо, с цел да проработи една връзка. Искаме всичко да е елементарно. Предаваме се прекомерно бързо. Най-малкото затруднение ни събаря на земята. Не разрешаваме на любовта ни да пораства. Отказваме се от нея, без да й дадем никакво време.

Не търсим обич. Търсим единствено мощна страст и безредици. Искаме някой, с който да гледаме филми и да се забавляваме, а не някой, който схваща какво споделяме, когато мълчим.

Прекарваме време дружно, само че не сътворяваме мемоари.

Не търсим сътрудник за цялостен живот, а някой, който сега ни кара да се усещаме живи. И когато вълнението от новото отшуми, откриваме, че не сме подготвени да живеем в всекидневието..

Не имаме вяра в хубостта на елементарния живот, тъй като сме прекомерно заслепени от търсенето на завършения. Потапяме се в измисления си свят и не оставяме никакво място за любовта. Не отделяме време да обичаме, нямаме самообладание да се занимаваме с връзката си.

Ние сме заети хора, преследващи материалистични фантазии, и не позволяваме любовта да ни разконцентрира.

За нас връзките са просто нещо, което би трябвало да улеснява живота ни. В противоположен случай не ги желаеме. Търсим мигновено задоволство от всичко, което вършим – от нещата, които публикуваме онлайн, от кариерите, които избираме, от хората, в които се влюбваме.

Искаме зрелостта на връзката, която идва с времето, без да й даваме това време. Искаме прочувствената обязаност, която се ражда с годините, без да сме подготвени да изживеем тези години. Искаме да усещаме, че с другия си принадлежим, въпреки към момента да не се познаваме.

Искаме всичко или нищо. И несъмнено не желаеме да чакаме и да се борим.

Искаме да знаем, че постоянно имаме и други „ варианти ”. Ние сме „ обществени животни ”. Искаме да се срещаме с хора, само че не държим да ги опознаваме. Алчни сме. Искаме да имаме всичко. И всички. Започваме връзка при най-малкото привличане и си тръгваме, сега в който срещнем някой по-привлекателен.

Не желаеме да извадим на повърхността най-хубавото у индивида, с който сме. Искаме той е да е съвършен.

Излизаме с доста хора, само че в действителност не даваме същински късмет на никого. И се усещаме разочаровани от всички.

Технологиите понижиха дистанцията посред ни.

Но нашето физическо наличие се измести от смс-и, гласови известия, чатове, видео диалози.

Вече нямаме такава неoбходимост да прекарваме време дружно. Комуникираме прекалено много онлайн и не ни остава защо да беседваме „ offline ”.

Не имаме вяра, че моногамията е за нас. Не желаеме да „ пуснем корени ”. Дори самата мисъл за това ни плаши. Не можем да си представим, че ще бъдем единствено с един човек до края на живота си. Тръгваме си.

Презираме постоянството. Намираме го за скучно.

Искаме да имаме вяра, че сме „ разнообразни ” от всички останали. Искаме да имаме вяра, че обществените правила не са за нас. Възприемаме се като „ полово освободени ”. Можем да разделим секса от любовта или най-малко си мислим, че можем. Първо си лягаме с някого и по-късно решаваме, че желаеме да го обичаме.

Сексът идва елементарно, верността – не.

„ Да си легнеш с някого ” стана новото „ да се напиеш ”. Правим го, не тъй като обичаме другия, а тъй като желаеме да се почувстваме добре. Това е краткотрайно задоволство, от което имаме потребност.

Сексът отвън връзката към този момент не е табу. Самите ни връзки към този момент не са по този начин елементарни. Има отворени връзки, „ другари, които вършат секс ”, има секс за една нощ, секс без обвързване… Оставихме в действителност малко място за любовта в живота си…

Ние сме практични хора, които се управляват от логиката. Вече не знаем по какъв начин да обичаме бясно.

Не бихме отишли на другия завършек на света, единствено с цел да забележим индивида, който обичаме. И късаме. Защото сме разграничени от огромно разстояние. Без да вършим нищо, с цел да го преодолеем.

Уплашени сме. Страх ни е да се влюбим, боязън ни е да се отдадем, боязън ни е да не ни наранят, боязън ни е да не разбият сърцата ни. Не позволяваме никого до себе си, нито пък ние пристъпваме напред, предлагайки безусловна обич. Крием се зад стени, които сами сме издигнали.

Търсим любовта, само че бягаме от нея, щом я срещнем.

Просто не можем да понесем бремето й. Не желаеме да сме уязвими. Не желаеме да разкриваме душата си пред никого. Пазим се прекалено много.

Вече не ценим връзките. Не виждаме същинската стойност на индивида до себе си.

Позволяваме на прелестни хора да изоставен живота ни, тъй като си споделяме, че „ в морето има доста риба ”.

Няма нищо на този свят, което не можем да покорим, и все пак, ето ни тук, комплицирани, изгубени, самотни. Изгубили способността си да обичаме същински, безусловно, отдадено. Изгубили най-важното си човешко качество.

Някои го назовават Еволюция… ”