Сериозен професор: Преклонената главица на Бойко - сабя не я сече
Ще развия една имитация на Арман Бабикян. В трите си мандата Бойко Борисов ни се явява в три разнообразни функции. В първия той беше вътрешен министър, ловеше нарушители и наказваше. Във втория го играеше министър на строителството, непретенциозно сравняван със строителя хан Омуртаг. В настоящия трети той е на първо място външен министър, угрижен за международните каузи и леко дистанциран от дребнавите ни локални проблеми.
Този трети ипостас на водача непрестанно се разисква и - в случай че би трябвало да сложим ръка на сърцето - буди утвърждение и отляво и отдясно, и от власт и от съпротива. То и предходните два бяха по този начин измислени, че да се харесват, само че се чуваха въпреки всичко едни писъци тук-таме - къде поради незаслужено притиснати съперници, къде поради отклонени по някакъв метод европари. За външната политика обаче консенсусът е оптимален в нашенските действителности, където всекидневно господства кавгата.
Церемониални жестове
Вземете акцента върху присъединението на Западните Балкани, от които пиарите ловко насочваха вниманието върху скъпата на сърцата ни Македония. Има ли нещо по-умилително от това да окажеш помощ на дребното братче, преглъщайки обидите? Ясно ни е, че България не може да направи доста, с цел да убързи приемането на Скопие в Европейски Съюз. Затова пък сполучливо множи жестовете на церемониалната политика, като взаимно поклонение пред монументи и сключване на контракт за добросъседство. Церемониите са за това - да създават консенсус.
Защо по този начин малко приказваме за доста по-напредналата в договарянията Сърбия? Дали е тъй като тя ни е обичаен противник в този район? Как ще реагираме да вземем за пример на напълно прясната опасност от страна на Русия, че щяла да прелети със самолетите си нашата територия да оказва помощ на православните братя в Косово? („ Ще смъкна ли самолетите ни България? “, подиграват се от Кремъл) Трудна тематика, несъответствуваща за външната ни политика.
Ротационният дюшеш
Ротационното председателство на Европейски Съюз сервира прелестна опция да станем значими без да вършим нищо изключително. Е, като изключим промяната на плочките и измитането пред НДК, несъмнено. Ротационен дюшеш: идва ти редът да си значим, да покажеш рози, кукери и туристически рекламни клипове. Повече от година ни обработваха с това какви тъкмо политики сме намислили и какъв брой значими за България проблеми ще слагаме, след това лека бавно стана ясно, че тази работа с председателството е техническа и е нямало за какво да чакаме нещо изключително - дори било непристойно таман домакинът да преследва свои ползи на такава среща, трябвало да умее да дава думата на другите, те да изразят позициите си. Хватката се състои в незабележима замяна във времето на ТВ-говорителите – едните енергично мислят, че би трябвало да имаме политики, другите са чели книги, където пишат какво тъкмо прави ротационният ръководител.
Нещо сходно беше срещата във Варна сред Ердоган и европейските водачи, домакинствана от господин Борисов. Значението ѝ е, несъмнено, огромно, тъй като хвърли мост сред сътрудници, които се бяха докарали до там да не могат да си приказват. И, несъмнено, консенсусно отлично за господин Борисов, съумял да я провежда – заприказва се дори за влизане в историята. И въпреки всичко дайте да се замислим какво тъкмо направи допустимо това таман ние да сме в ролята на неутралния терен? Дали не е това, че нямаме своя ясна и кардинална политика във връзка с проблемите с Турция? Връщаме хипотетични гюленисти, нямаме мнение за военната интервенция на Анкара в Сирия, не се изричаме по тематики като човешки права, задържаме с години взаимосвързаните проблеми на тракийските бежанци и на прогонените при Възродителния развой. Да, националпопулистите обичайно разгарят омразата към всичко турско, само че тя си остава за вътрешна приложимост даже в този момент, когато са в държавното управление. От друга страна обаче не сме и същински покровител на Турция – не поддържаме нейното присъединение към Европейски Съюз, каквито позиции нормално имат прилежащи страни, стремящи се да не бъдат външна граница на Съюза, не се чува на практика нищо за нашето съюзничество в НАТО. Нито на единия стол, нито на другия.
"Приземяване...,снишаване "
В този ред на мисли ще си дадете сметка за какво външната политика се трансформира в новия, най-успешен запас на ръководството ни: просто ние особена външна политика нямаме - нито имаме ресурса за това, нито волята. И тъй като всички добре осъзнаваме действителностите, радваме се, че в интернационален проект България гледа да не шава много-много, съгласно неувяхващата мъдрост на индивида от народа Тодор Живков, подложен на напън от Горбачов: "Приземяване, приземяване... Другари, ние взехме решение да изчакаме да забележим и най-сетне, в случай че би трябвало, ще се преустройваме...Ето по този начин ще се огледаме, ще се поснижиме да мине тая стихия, след това ще забележим какво ще правиме. "
Какво вършим по случая Скрипал? Ами поснижаваме се. Трябва да сме солидарни със Запада, от който подвластен. От друга страна подвластен и от съветски капитали, притискат ни електорално наши вътрешни проруски партии. Вижте алтернативата: в едната посока имаме серията от съветски експанзии, които Москва цинично отхвърля – анексията на Крим, убийството на Литвиненко, свалянето на малайзийския пътнически аероплан, оповестеното от Путин предизборно нуклеарно превъоръжаване; от другата страна отвръщат с аргумента „ а вие за какво биете негрите “ - акцентират лъжливия мотив за иракската война, нападението против Либия, мистериозно обвързвано с финансирането на президентската акция на Саркози, неналичието на доказателства по атентата против папата.
Всичко това са политически съображения, а не юридически. Въпросът е на кого вярваш и на чия страна заставаш, не какво тъкмо споделя някакъв арбитър (впрочем не съществува световно правораздаване, нали сме наясно).
Западните неистини провокират следствия на публицисти и съпротива, в последна сметка истината съвсем постоянно става ясно и това коства кариерата на политици като Блеър, да вземем за пример. Руската е монументално безмълвие, антизападно единение, отказване до дъно, с цел да не стигаме до неразгадани убийства, като това на журналистката Политковская или опозиционера Немцов. На света остава да реши кое е по-убедително.
"Преклонена главица саба не я сече "
Нашата позиция е да поизчакаме, да се поогледаме, да забележим кое повече ни изнася. Не гоним дипломати, но може би ще изгоним. Спазваме глобите, наложени над Русия, но ще работим за тяхното повдигане. Обиждаме се от всякакви съветски изявления, но в същото време развяваме съветски байряци. Министър Захариева споделя едно, проруският съдружен сътрудник – напълно друго... Ето от кое място идва известността на господин Борисов в ролята на външен министър: уловил е българските упования в областта на външната политика. Ако може да не взимаме страна, да минимизираме позицията си до някои ритуални жестове и да си караме както досега. Защото живковото „ приземяване “ е вид на поговорката „ преклонена главица сабя не я сече “.
Най-доброто на интернационалната сцена е това, че е надалеч - въздига естетически водача, като в същото време отклонява вниманието от прозаичните проблеми на политическото ежедневие.
Ивайло Дичев, Дойче веле
Този трети ипостас на водача непрестанно се разисква и - в случай че би трябвало да сложим ръка на сърцето - буди утвърждение и отляво и отдясно, и от власт и от съпротива. То и предходните два бяха по този начин измислени, че да се харесват, само че се чуваха въпреки всичко едни писъци тук-таме - къде поради незаслужено притиснати съперници, къде поради отклонени по някакъв метод европари. За външната политика обаче консенсусът е оптимален в нашенските действителности, където всекидневно господства кавгата.
Церемониални жестове
Вземете акцента върху присъединението на Западните Балкани, от които пиарите ловко насочваха вниманието върху скъпата на сърцата ни Македония. Има ли нещо по-умилително от това да окажеш помощ на дребното братче, преглъщайки обидите? Ясно ни е, че България не може да направи доста, с цел да убързи приемането на Скопие в Европейски Съюз. Затова пък сполучливо множи жестовете на церемониалната политика, като взаимно поклонение пред монументи и сключване на контракт за добросъседство. Церемониите са за това - да създават консенсус.
Защо по този начин малко приказваме за доста по-напредналата в договарянията Сърбия? Дали е тъй като тя ни е обичаен противник в този район? Как ще реагираме да вземем за пример на напълно прясната опасност от страна на Русия, че щяла да прелети със самолетите си нашата територия да оказва помощ на православните братя в Косово? („ Ще смъкна ли самолетите ни България? “, подиграват се от Кремъл) Трудна тематика, несъответствуваща за външната ни политика.
Ротационният дюшеш
Ротационното председателство на Европейски Съюз сервира прелестна опция да станем значими без да вършим нищо изключително. Е, като изключим промяната на плочките и измитането пред НДК, несъмнено. Ротационен дюшеш: идва ти редът да си значим, да покажеш рози, кукери и туристически рекламни клипове. Повече от година ни обработваха с това какви тъкмо политики сме намислили и какъв брой значими за България проблеми ще слагаме, след това лека бавно стана ясно, че тази работа с председателството е техническа и е нямало за какво да чакаме нещо изключително - дори било непристойно таман домакинът да преследва свои ползи на такава среща, трябвало да умее да дава думата на другите, те да изразят позициите си. Хватката се състои в незабележима замяна във времето на ТВ-говорителите – едните енергично мислят, че би трябвало да имаме политики, другите са чели книги, където пишат какво тъкмо прави ротационният ръководител.
Нещо сходно беше срещата във Варна сред Ердоган и европейските водачи, домакинствана от господин Борисов. Значението ѝ е, несъмнено, огромно, тъй като хвърли мост сред сътрудници, които се бяха докарали до там да не могат да си приказват. И, несъмнено, консенсусно отлично за господин Борисов, съумял да я провежда – заприказва се дори за влизане в историята. И въпреки всичко дайте да се замислим какво тъкмо направи допустимо това таман ние да сме в ролята на неутралния терен? Дали не е това, че нямаме своя ясна и кардинална политика във връзка с проблемите с Турция? Връщаме хипотетични гюленисти, нямаме мнение за военната интервенция на Анкара в Сирия, не се изричаме по тематики като човешки права, задържаме с години взаимосвързаните проблеми на тракийските бежанци и на прогонените при Възродителния развой. Да, националпопулистите обичайно разгарят омразата към всичко турско, само че тя си остава за вътрешна приложимост даже в този момент, когато са в държавното управление. От друга страна обаче не сме и същински покровител на Турция – не поддържаме нейното присъединение към Европейски Съюз, каквито позиции нормално имат прилежащи страни, стремящи се да не бъдат външна граница на Съюза, не се чува на практика нищо за нашето съюзничество в НАТО. Нито на единия стол, нито на другия.
"Приземяване...,снишаване "
В този ред на мисли ще си дадете сметка за какво външната политика се трансформира в новия, най-успешен запас на ръководството ни: просто ние особена външна политика нямаме - нито имаме ресурса за това, нито волята. И тъй като всички добре осъзнаваме действителностите, радваме се, че в интернационален проект България гледа да не шава много-много, съгласно неувяхващата мъдрост на индивида от народа Тодор Живков, подложен на напън от Горбачов: "Приземяване, приземяване... Другари, ние взехме решение да изчакаме да забележим и най-сетне, в случай че би трябвало, ще се преустройваме...Ето по този начин ще се огледаме, ще се поснижиме да мине тая стихия, след това ще забележим какво ще правиме. "
Какво вършим по случая Скрипал? Ами поснижаваме се. Трябва да сме солидарни със Запада, от който подвластен. От друга страна подвластен и от съветски капитали, притискат ни електорално наши вътрешни проруски партии. Вижте алтернативата: в едната посока имаме серията от съветски експанзии, които Москва цинично отхвърля – анексията на Крим, убийството на Литвиненко, свалянето на малайзийския пътнически аероплан, оповестеното от Путин предизборно нуклеарно превъоръжаване; от другата страна отвръщат с аргумента „ а вие за какво биете негрите “ - акцентират лъжливия мотив за иракската война, нападението против Либия, мистериозно обвързвано с финансирането на президентската акция на Саркози, неналичието на доказателства по атентата против папата.
Всичко това са политически съображения, а не юридически. Въпросът е на кого вярваш и на чия страна заставаш, не какво тъкмо споделя някакъв арбитър (впрочем не съществува световно правораздаване, нали сме наясно).
Западните неистини провокират следствия на публицисти и съпротива, в последна сметка истината съвсем постоянно става ясно и това коства кариерата на политици като Блеър, да вземем за пример. Руската е монументално безмълвие, антизападно единение, отказване до дъно, с цел да не стигаме до неразгадани убийства, като това на журналистката Политковская или опозиционера Немцов. На света остава да реши кое е по-убедително.
"Преклонена главица саба не я сече "
Нашата позиция е да поизчакаме, да се поогледаме, да забележим кое повече ни изнася. Не гоним дипломати, но може би ще изгоним. Спазваме глобите, наложени над Русия, но ще работим за тяхното повдигане. Обиждаме се от всякакви съветски изявления, но в същото време развяваме съветски байряци. Министър Захариева споделя едно, проруският съдружен сътрудник – напълно друго... Ето от кое място идва известността на господин Борисов в ролята на външен министър: уловил е българските упования в областта на външната политика. Ако може да не взимаме страна, да минимизираме позицията си до някои ритуални жестове и да си караме както досега. Защото живковото „ приземяване “ е вид на поговорката „ преклонена главица сабя не я сече “.
Най-доброто на интернационалната сцена е това, че е надалеч - въздига естетически водача, като в същото време отклонява вниманието от прозаичните проблеми на политическото ежедневие.
Ивайло Дичев, Дойче веле
Източник: bnews.bg
КОМЕНТАРИ