Човещина за жълти стотинки
Шофьор на маршрутка от Перник не пусна в транспортното средство момиче на 14, тъй като му платила за билетче с жълти стотинки. Шефовете били разпоредили да не приема дребни монети – пари, които са в обращение, с които би трябвало да се разплащаш свободно в гражданския оборот. Момичето остава само́ по мрачно, без да може да се прибере у дома.
Ако не са били неин другар и татко му, които я откарват с кола до дома ѝ, бездушието на водача умишлено я оставя в ръцете на провидението, без да му мигне окото. Пиян ли е бил, занапред ще се потвърждава. Истина ли е, че има предписание да не приема дребни монети, също ще се обяснява, въпреки на този стадий фирмата-превозвач да отхвърля това.
Колко би трябвало да си изпразнен от наличие, с цел да постъпиш по подобен метод с дете? Докъде се простира търпението и какъв брой още от горчивия залък можем да преглътнем? Разпадът в отношението ни към останалите е стигнал сериозната си точка. Емпатията ни става все по-чужда, в случай че обещано събитие не ни визира персонално. Подобни случки не трябва да ни оставят безучастни. Никой не е застрахован, че на следващия ден няма да преживее нещо сходно.
Да бъдем унизявани от безсърдечни и нагли хора като че ли към този момент е в реда на нещата. Крепи ни вярата, че е останала някаква страна, която въпреки всичко ще търси отговорност за дейностите на човеци, лишени от съвест, лишени от душа.
Ако в по-голямата си част приказките са тъжни, то е с цел да ни научат да бъдем по-добри. Поуките от тях би трябвало да ни карат да бъдем състрадателни към другите. Като обществени същества ние не можем да съществуваме един без различен. Всички сме свързани, всички желаеме да живеем живот, изпълнен с наслада и вяра, че фантазиите се сбъдват. Но когато оценяваш човещината си на няколко жълти стотинки, нямаш никакъв късмет да проумееш хубостта на живота.
За такива хора и 100 години самотност не стигат.
Поетът Добромир Банев особено за Lupa.bgf
Ако не са били неин другар и татко му, които я откарват с кола до дома ѝ, бездушието на водача умишлено я оставя в ръцете на провидението, без да му мигне окото. Пиян ли е бил, занапред ще се потвърждава. Истина ли е, че има предписание да не приема дребни монети, също ще се обяснява, въпреки на този стадий фирмата-превозвач да отхвърля това.
Колко би трябвало да си изпразнен от наличие, с цел да постъпиш по подобен метод с дете? Докъде се простира търпението и какъв брой още от горчивия залък можем да преглътнем? Разпадът в отношението ни към останалите е стигнал сериозната си точка. Емпатията ни става все по-чужда, в случай че обещано събитие не ни визира персонално. Подобни случки не трябва да ни оставят безучастни. Никой не е застрахован, че на следващия ден няма да преживее нещо сходно.
Да бъдем унизявани от безсърдечни и нагли хора като че ли към този момент е в реда на нещата. Крепи ни вярата, че е останала някаква страна, която въпреки всичко ще търси отговорност за дейностите на човеци, лишени от съвест, лишени от душа.
Ако в по-голямата си част приказките са тъжни, то е с цел да ни научат да бъдем по-добри. Поуките от тях би трябвало да ни карат да бъдем състрадателни към другите. Като обществени същества ние не можем да съществуваме един без различен. Всички сме свързани, всички желаеме да живеем живот, изпълнен с наслада и вяра, че фантазиите се сбъдват. Но когато оценяваш човещината си на няколко жълти стотинки, нямаш никакъв късмет да проумееш хубостта на живота.
За такива хора и 100 години самотност не стигат.
Поетът Добромир Банев особено за Lupa.bgf
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ