Шедьовърът Ахинора“ на художника от 5-те лева стана на 100

Шедьовърът „ Ахинора “ на художника от 5-те лв. стана на 100 години! Тълпи от хора, с цел да я зърнат. Макар ликът на художника Иван Милев да стои към този момент от повече от 15 години на банкнотите от 5 лв., за множеството българи името му остава незнайно или неясно. Малцина знаят за международния шедьовър на Иван Милев „ Ахинора “. Картината събра невиждано голям брой от хора, които просто желаят да я зърнат от близко. Ето какво споделя Тома Биков и до какви размишления за културата в България доближи той:

Емблематичната картина „ Ахинора “ на Иван Милев събра стотици ценители на изобразителното изкуство, които препълниха Софийската градска изложба, с цел да я видят.

Картината е рисувана преди съвсем 100 години и рядко напуща Казанлък, където се съхранява, тъй като е сензитивна към температурни въздействия.

Отбелязвам това събитие не толкоз поради картината, колкото поради големия интерес към нея от страна на публиката. Този интерес идва на фона на дежурните интелектуални недоволства, че културата е занемарена, че обществото не се интересува от нея и нейното значение е със затихващи функционалности.

Събитието в Софийската градска изложба е образец за тъкмо противоположното – че към изкуството не просто има интерес, само че и този интерес е ориентиран към високото изкуство, стига то да бъде показано по подобаващ метод. И това е един от многото образци.

Клишето, че ползата към изкуството спада, се роди през 90-те години на предишния век, когато галериите, театрите, оперите и музеите в действителност бяха празни. Това факсимиле закупи толкоз огромна тежест, че инерцията му продължава и до през днешния ден, когато неналичието на интерес към избрана културна продукция се оправдава с нихилизма на публиката, а не с минусите на своите създатели.

Само преди две седмици се стигна до физически конфликти поради пиеса от Бърнард Шоу в Народния спектакъл, което също приказва за важен интерес към изкуството и за визията за неговата значителност в обществото.

Към този факт би трябвало да прибавим, че театралните салони са цялостни и това не е единствено софийски феномен.

В същото време всяка година на панаира на книгата в София могат да бъдат видени шатрите на десетки издателства, които не се употребяват с държавно финансиране, а съществуват само поради хората, които купуват книги.

Периодът, в който книжарниците бяха затваряни, с цел да се трансфорат в кафенета, завърши от дълго време. Днес книжарниците са цялостни с хора, а някои от тях са част от вериги, които обгръщат цялата страна.

Имаме и писатели като Георги Господинов и Милен Русков, които записват значими тиражи и всяко тяхно произведение е същинско събитие.

Едва ли ще ми стигне мястото, с цел да изброя всички модерни български културни обстоятелства, които провокират интереса на публиката. Той заслужава особено внимание както от хората, които се занимават с изкуство, по този начин и от страната.

Когато приказвам за културни обстоятелства, имам поради не деянията на халтура, субкултура и шоубизнес, които по този начин или другояче се употребяват с интереса на публиката, а на проявленията на високото изкуство.

Може би е време да престанем да мислим по какъв начин да вкараме хората в залите, галериите и музеите (те към този момент са там), а да се фокусираме върху качеството, което ще видят вътре. То зависи и от държавната политика, която има ангажимент към огромна част от културната инфраструктура.

От години, подвластна на клишето за слабия интерес към изкуството, страната отделя средства, с цел да цялостни с количество аудитория културните институти. Почти цялата система за финансиране на културата е построена на този количествен принцип, в който качеството е без значение. Това е наклонност, която имаше логичност във времената, когато културата фактически не предизвикваше важен интерес измежду публиката.

Днес обаче обстановката е радикално друга и в случай че този количествен метод продължи, то ползата на българската аудитория към българската просвета би могъл да бъде привършен. В същото време и хората, които се занимават с изкуство и просвета, би трябвало да си дадат сметка, че с интереса на публиката се усилват и условията към тях самите.

Българските музеи, театри, опери, филхармонии и галерии са част от общото европейско културно пространство и би трябвало да се съизмерават с него. Когато българското кино изчезна за към 20 години след 1990, ползата към киното като културен феномен не спря, а просто се реалокира в посока отвън България.

По същия метод публиката, която има потребност от качествена културна продукция през днешния ден, би могла доста елементарно да реалокира интереса си основно към културни творби, които са създадени отвън България. По този метод би била изпусната опцията за надграждане на личната ни еднаквост.

Когато се приказва за просвета, създадена отвън България, би трябвало да мислим и за излаза на български културни обстоятелства в чужбина. Такъв има от известно време, само че сигурно това не е артикул на задоволително добре осмислена и целенасочена държавна политика.

Възможностите, които Европейски Съюз дава за културно взаимоотношение, са безбройни и българските създатели биха могли да се възползват от тях, стига да бъдат на подобаващото равнище, с цел да го вършат. Това още веднъж значи произвеждане на качествени и истински културни събития. Защото този вид политика е единствената опция България да усъвършенства облика си в Европа, който не е по никакъв начин добър.

Дали нуждата от сходна културна политика ще бъде осъзната, е въпрос, насочен най-много към създателите и страната. Защото публиката явно е подготвена за това.

Автор: Тома Биков

Източник: bgart.bg