Шайли: Запомнете моята история, тя е истинска, а не слух. Бягах сред дъжд от куршуми с бебе на ръце от терористите
Шайли Атари е режисьор. омъжена е за режисььор, с който имат бебе на няколко месеца. Зад гърба си имат и десетки филми. Но нито един филм на ужасите не е по този начин ужасяващ като оня, който им се случва в събота заран.
Станах сутринта, с цел да нахраня бебето, споделя тя пред Нова тв.
Изведнъж започнаха да ни бомбардират. Силни детонации. Нещо ненормално. В оня миг попитах мъжа си Ахав дали ще умрем. Той ми сподели не, успойкой се, ще събудиш бебето. Но детонациите бяха все по-близо и усетих, че нещо неприятно ще се случи. Но той ме увери, че няма да умрем през днешния ден, споделя тя.
Малко по-късно чухме гласовете на терористите покрай прозореца ни. Те се смееха, поздравяваха се, насърчаваха се сякаш им предстоеше ваучър. И внезапно отвориха прозореца. Тогава за последно видях мъжа си. Държах бебето в ръце. Сложих нещо остро в джоба си, а в другата ръка държах чук. Мъжът ми ми отвори вратата, с цел да мога да избягам, до момента в който терористите влизаха през прозореца. Бягах с бебето в ръце през градината, само че не можех да крещя за помощ, тъй като ги чувах зад себе си. Те бяха настървени да убият мен и бебето. Стреляха по нас. Това беше Холокоста. Това си мислех, до момента в който бягах под дъжд от патрони, описа тя.
Това се оказва последната заран на Яхав. Той е знаел, че няма по какъв начин всички да оцелеем. Остана в къщата, с цел да можем ние да избягаме, с цел да може да ги задържи. Надявах се да е похитен, само че не. Починал е с отворени очи към небето, разказва Шайли.
Шайли и бебето й намират своето избавление при съседи. Те са моите герои, тъй като ме пуснаха с детето макар риска да доведа терористит и при тях. Когато започнах да викам, че терористи са влезнали вкъщи, съседката ми сподели, че преди малко сестра й е убита. Въпреки своята покруса и макар, че тя има три дребни деца, ме приюти, споделя майката.
След това отидохме в болничното заведение, тъй като бебето имаше потребност от О2. Бяхме изкарали 27 часа без храна и вода. Лекарите споделиха, че детето е толкоз обезводнено, че плаче без сълзи. И тогава си споделих да, тъкмо като мен. И до момента рева без сълзи, разказва Шайли.
Сега живеят двете сами в Тел Авив - надалеч от опожарения си дом. Далеч от всички триумфи, които са имали. Започват си живота от нулата.
Секунда за секунда, минута за минута мисля. Да мисля за час напред ми е прекалено много.. Ще ми се да има мир, който да се задържи. Но тъкмо в този момент не съм оптимист, коментира Шайли.
Моля хората не за пари. Искам хората да знаят, че всичко това е истина. Предайте тази история нататък, дано хората знаят какво се е случило. Защото след време хората ще кажат, че всичко това е било слух, ще отхвърлят, ще приказват, че е пресилено. Но никое човешко творение не би трябвало да коли друго. Не бива да реже телата на хората, на бебетата, да ги отвлича. Нека българите знаят - всичко това се случи. Това е повече от задоволително и е по-важно от каквито и да е пари, разяснява тя.
Станах сутринта, с цел да нахраня бебето, споделя тя пред Нова тв.
Изведнъж започнаха да ни бомбардират. Силни детонации. Нещо ненормално. В оня миг попитах мъжа си Ахав дали ще умрем. Той ми сподели не, успойкой се, ще събудиш бебето. Но детонациите бяха все по-близо и усетих, че нещо неприятно ще се случи. Но той ме увери, че няма да умрем през днешния ден, споделя тя.
Малко по-късно чухме гласовете на терористите покрай прозореца ни. Те се смееха, поздравяваха се, насърчаваха се сякаш им предстоеше ваучър. И внезапно отвориха прозореца. Тогава за последно видях мъжа си. Държах бебето в ръце. Сложих нещо остро в джоба си, а в другата ръка държах чук. Мъжът ми ми отвори вратата, с цел да мога да избягам, до момента в който терористите влизаха през прозореца. Бягах с бебето в ръце през градината, само че не можех да крещя за помощ, тъй като ги чувах зад себе си. Те бяха настървени да убият мен и бебето. Стреляха по нас. Това беше Холокоста. Това си мислех, до момента в който бягах под дъжд от патрони, описа тя.
Това се оказва последната заран на Яхав. Той е знаел, че няма по какъв начин всички да оцелеем. Остана в къщата, с цел да можем ние да избягаме, с цел да може да ги задържи. Надявах се да е похитен, само че не. Починал е с отворени очи към небето, разказва Шайли.
Шайли и бебето й намират своето избавление при съседи. Те са моите герои, тъй като ме пуснаха с детето макар риска да доведа терористит и при тях. Когато започнах да викам, че терористи са влезнали вкъщи, съседката ми сподели, че преди малко сестра й е убита. Въпреки своята покруса и макар, че тя има три дребни деца, ме приюти, споделя майката.
След това отидохме в болничното заведение, тъй като бебето имаше потребност от О2. Бяхме изкарали 27 часа без храна и вода. Лекарите споделиха, че детето е толкоз обезводнено, че плаче без сълзи. И тогава си споделих да, тъкмо като мен. И до момента рева без сълзи, разказва Шайли.
Сега живеят двете сами в Тел Авив - надалеч от опожарения си дом. Далеч от всички триумфи, които са имали. Започват си живота от нулата.
Секунда за секунда, минута за минута мисля. Да мисля за час напред ми е прекалено много.. Ще ми се да има мир, който да се задържи. Но тъкмо в този момент не съм оптимист, коментира Шайли.
Моля хората не за пари. Искам хората да знаят, че всичко това е истина. Предайте тази история нататък, дано хората знаят какво се е случило. Защото след време хората ще кажат, че всичко това е било слух, ще отхвърлят, ще приказват, че е пресилено. Но никое човешко творение не би трябвало да коли друго. Не бива да реже телата на хората, на бебетата, да ги отвлича. Нека българите знаят - всичко това се случи. Това е повече от задоволително и е по-важно от каквито и да е пари, разяснява тя.
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ