Чистата любов не се губи
Семенцата тънат в тъмнината преди да пристигна слънчевият лъч. Дали си мислят, че там долу в почвата е краят?
Да тъгуваш по нещо, което не си имал, тъй като си вярвал, че ти принадлежи е неуместно, само че напълно действително.
Реално е, тъй като доста хора го вършат. Ние не знаем какво ни „ принадлежи “. Всъщност принадлежността дефинираме неумишлено най-често… принадлежим на кръг хора, страна, специалност, жанр, семейство.
Но ние не принадлежим на тези неща и не сме техни принадлежности. Това са просто фактори в нашето развиване, с които, в случай че сме почтени, би трябвало да бъдем подготвени да се разделим без драма. Вместо това приличаме на гъсто лепило, което е полепнало по всичко това.
Често каквото и да ни сервира идващият кадър (и най-суровите изпитания), идва идващият ден и отново си цялостен.
Личността се фрагментира, когато се разпръсва към притежанието на неща, обожанието на хора, неуместни, даже налудничави хрумвания какво тя би трябвало да бъде, какво би трябвало да придобие и от къде й би трябвало самопризнание, с цел да знае, че съществува.
Казват ни по име, само че даже и името е непознато. Например, че са ме кръстили Светлина не значи, че грея непрекъснато за всички хора, че би трябвало все да съм „ позитивна, блага и добра “.
Светлината отмества мрака, прави място, отваря пространство, само че единствено по себе си нищо не „ прави “. Тя е просто там, живителна и в същността й стои Животът. Но аз не съм единствено светлина, звездички и наслада.
Непотребно е, непълноценно е да си подобен. Човек би трябвало да отдаде респект и към тъмните кътчета, към мрака в себе си, към местата, в които още въздухът не е влезнал, с цел да сътвори, да проектира, да отвори.
Парченцата на личността се събират като от огромен пъзел с години, до момента в който се капсулираш и схванеш, че всичко е нетрайно, неточно е да до наричаш твое или да очакваш да е твое.
Дори, когато си вършим дарове постоянно споделяме: „ желаех да е нещо, което ще остане, а не просто ще го употребиш. “ Дори и това е заблуда. Поетичното в мен твърди, че единствено любовта е безконечна.
Вечна, тъй като в никакъв случай, но в никакъв случай чистата обич не се губи. Тя не е била нито в стомаха, нито на което и да е друго „ място “.
Тя е като водопад, който тече и след това си има посока – има места, през които би трябвало да мине, да стигне, да трансформира.
Любовта е развой, само че ние вършим процеса правосъден. Теглим и мерим кой какъв брой е дал, взел, какъв брой виновност е изпитал.
Колкото повече виновност си изпитал на разлъка, толкоз повече си обичал. В тези парадокси имаме вяра. А оня, който не изпитва виновност, че не е пожертвал себе си за хрумвания, в които не има вяра? Какво толкоз неприятно е сторил? Че си е тръгнал по пътя, че е траял, че не е останал като лишей – със собственик, само че без цел в някакви връзки.
Има и едно друго изказване. Не единствено любовта е безконечна. (сега стана „ ужасно “) Вечни са и дейностите ни. И бездействията ни.
И всяко нещо, всяка дума има отпечатък върху холограмата, в която живеем. Знаем ли, евентуално има отзив и от другата страна на холограмата.
За нас е на практика невероятно да осъзнаем в цялост ехото на своите дейности и бездействия, тъй като ние не ставаме очевидци на всичко, което се поражда или изражда от тях.
Ние започваме да мислим в дълбочина за това, когато сме били надълбоко, надълбоко ранени, до степен съвсем невъзможна за оцеляване.
Тогава придобива смисъл това, което влагаме в живота, в холограмата, в думите, в страстите си. Тогава последните стават сложни и комплицирани, а това ни приканва да внесем разсъдливост и в тях.
Те не са наши шефове, те не диктуват и не командват, не обричат и не са безкрайни. Те минават, в случай че преминат мислите, които са ги породили. Какво утешение настава, когато разберем, че първо не всички мисли са „ наши “.
Запознах се с едно момиче потънало в боязън от мислите си, тя не разбираше по какъв начин е допустимо да има тези натрапчиви, страшни мисли от самото начало. Казах й нещо напълно просто.
Казах й, че в действителност мислите й не са „ истина “. Те са просто част от едно море с дълбоки тежки гъсти води без О2 на дъното, има едно приблизително състояние с леко полюшване и от горната страна са едни бурни щастливи талази, които се оправят най-добре, тъй като им е леко.
Ние с антенките си долавяме от тези талази и от време на време просто плуваме в доста мътните, безкислородни, задушливи вълни-мисли.
Но те просто не са същински, те не са ни присъщи, те са подбудени от целокупното общество около нас, което е неособено грижливо към мислите си и която станция хване менталното радиото, нея слуша.
Не е хубаво да слушаме всяка своя мисъл. Не всяка е същинска, не всяка е наша, не всяка е добра.
Един ден преди време, откакто дълго време не се справях с мислите си и средата ми не помагаше за противоположното, просто си помислих, че всички тези умотворения и нелепости не са същински.
Не знам дали някое ангелско създание ме е треснало с нещо от невидимия свят, само че това беше едно грандиозно звучно „ Еврика “ в душата ми и се освободих от голямото задължение да се упреквам за неположителните си мисли!
Да, няма смисъл. Защото отговорността е обща. Моето мозъче и неврони споделят с твоите, с неговите, с техните, с вашите.
Тъй че отговорността за по този начин низвергнатата „ негативност “ е групова, а способността да поемеш друга посока във висините на мислите си изначално персонална. Семенцата тънат в тъмнината преди да пристигна слънчевият лъч. Дали си мислят, че там долу в почвата е краят?
Никога не е краят. Няма край. Има безчет доста изглеждащи като начало моменти и безчет доста изглеждащи като край моменти.
По някаква неуместна, само че потвърдена причина запомняме началото и краят, комфортно забравяме всичко по средата, забравяме развиването и нелогично съдим себе си съгласно това кои си представяме, че сме.
………………………………………………………………………………………………………………………
създател: Светлина Трифонова
Още от Светлина
можете да намерите на svetlina.org
