Варненско село говори на руски и пази казашки традиции
Село Казашко е най-малкото село в Община Варна, само че то пази богата история. В него към момента живеят казашки наследници и се приказва на съветски. Кметицата на селото прави всичко допустимо селото да има съвременен образ, само че и да пази старите казашки обичаи, споделя в репортаж бТВ.
Преди повече от век то е основано от потомци на казаци старообрядци – етнически руснаци, които по религиозни аргументи напущат рамките на Руската империя по времето на Петър Велики. Първоначално избират да устроят фамилиите си по поречието на р. Дунав, други се насочат към Турция. По-късно някои от тях идват в България.
“Пътят ги води на брега на Варненското езеро, мястото им се видяло безшумно, красиво, задоволително отдалечено от огромния град и в същото време са можели да продължат своя главен занаят - рибарството. Дядо Никола споделя по какъв начин на един от островите, в непознато езеро в Турция, е закопано казашко богатство.
Тяхното благосъстояние е в църковните икони, книгите, само че са имали и доста казашки атрибути, които те тръгвайки насам, към България - вземат решение да заровят, а след това да отидат да приберат това имущество.
Следват Първата и Втората международна война и конюнктура в Европа не разрешава те да се върнат до там и това благосъстояние остава заровено някъде там, на остров в Турция”, споделя Гергана Петкова, кмет на село Казашко.
През 1908 година селото е прието с декрет на Фердинанд I за обитаемо място под името " Казашка махала ". По-късно публично то към този момент носи името Казашко. Паша е измежду дребното останали наследници. Нейният дядо бил занаятчия лодкар.
“Единствените лодки, които са известни по цялото наше Черноморие - от Балчик до Созопол. На тези лодки им викаха липованки. Много са красиви. Знам от татко ми една история - чичо бил дребен, под гарата си играе на езерото. Цар Борис, обичал да кара трен. Спира на нашата гара и се спуска. Гледа едно детенце си играе, по какъв начин си що си, къде е татко ти и за ръчичка и го води при дядо”, спомня си Параскева Липолитова-Генова.
Цар Борис доста харесал липованките на дядо Конрад и му поръчал да създаде такава и за него.
“Баща ми имал лична лодка, с нея отишъл в Евксиноград, а мама, баба и дядо - файтонът ги е чакал на гарата. Дядо, като е получил парите и ги разпределил. Татко купува с тях будилник и все ми викаше – това е будилникът от Царя.”, сподели Паша.
И до през днешния ден в последните казашки фамилии се приказва на остарял съветски език. “Нашето село беше доста красиво. Знаете ли това, което беше най-интересно при нас - това са неделните дни. Всички млади, хванати за ръка се събираха, минаваха през цялото село и пееха песни, както във кино лентата " Тихият Дон ". Нали сте гледали по малкия екран, по какъв начин пеейки тихичко, минават около реката, а след това танцуват хора. След това те се прибират у дома. Това към този момент в никакъв случай няма да се повтори…”, съобщи Паша.
“Събота руснаците не работят, имахме си съветски бани. Пали се банята и се къпят и чайникът с винцето, вътре лимона, ябълките, а на другия ден, в случай че е неделя камбаната бие, всички отиват на черква. Нашите староверци са доста чисти, с бялата престилчица, с бялата кърпичка. Нашите майки са ходели с плитки и има специфична шапка.” - споделя Паша.
Като по-млада Паша била лаборант. Днес живее сама, само че има наследник, щерка и внуци, които макар, че живеят в града, идват при нея постоянно и се грижат за нея. Тя в никакъв случай не си е помисляла да напусне България.
“Тук ми е родината, аз България си обичам. Като погледна тук морето, душата ми се изпълва, изключително като учех в Шумен и като пътувах с трен и като наближа и ме лъхне морето, това е към този момент моят край. България си е България. 74 години пребивавам тук. Вълнувам се, децата ми пораснаха тук. Руснаците обичат българите.” - споделя Паша
През 1946 година по-голямата част от казашките фамилии се разселват назад към родината си. В селото заживяват все по-вече българи.
“Дядо ми е един от първите българи, които са се заселили тук в Казашко, в края на 50-е години. Дядо ми е бил един доста безсънен търновец, който ловко е работел с тукашната власт, работил е за благоустройване на селото, за асфалтиране на улиците. Учел е казаците на земеделие, тъй като те са били риболовци и аз освен, че нося и неговото име, само че може би съм наследила неговата борбеност и да не се отхвърлям пред трудностите”, споделя Гергана Петкова, кмет на селото.
Селото към този момент не наподобява по този начин, както в миналото. Няма ги сламените казашки къщи, съвсем не са останали и чисти казашки фамилии. Гергана, обаче се пробва да поддържа Казашко като съвременно българско село, съхранявайки, обаче и културата на казаците.
“Всичко хубаво, което преплитат и двете обичаи и българи, и казаци ни оказват помощ да градим своето бъдеще, тъй като съвсем във всяко едно семейство към този момент има и българи”, разяснява Гергана.
В селото през днешния ден има и учебно заведение, в което най-малките поданици да учат вероучение и съветски език. От 2019г. Казашко е побратимено със село Нахутаевская, намиращо се наоколо до съветския град Новороссийск.
“Те в действителност ни оказват помощ да разберем какво е това казачеството, тъй като към днешния ден сме се отдалечили от същинската просвета на тези хора и точно посредством своята работа се пробвам да разпаля огъня в сърцата и паметта на тези поданици. Надявам се това и след мен да продължи и да просъществува”, уточни Гергана.
Преди повече от век то е основано от потомци на казаци старообрядци – етнически руснаци, които по религиозни аргументи напущат рамките на Руската империя по времето на Петър Велики. Първоначално избират да устроят фамилиите си по поречието на р. Дунав, други се насочат към Турция. По-късно някои от тях идват в България.
“Пътят ги води на брега на Варненското езеро, мястото им се видяло безшумно, красиво, задоволително отдалечено от огромния град и в същото време са можели да продължат своя главен занаят - рибарството. Дядо Никола споделя по какъв начин на един от островите, в непознато езеро в Турция, е закопано казашко богатство.
Тяхното благосъстояние е в църковните икони, книгите, само че са имали и доста казашки атрибути, които те тръгвайки насам, към България - вземат решение да заровят, а след това да отидат да приберат това имущество.
Следват Първата и Втората международна война и конюнктура в Европа не разрешава те да се върнат до там и това благосъстояние остава заровено някъде там, на остров в Турция”, споделя Гергана Петкова, кмет на село Казашко.
През 1908 година селото е прието с декрет на Фердинанд I за обитаемо място под името " Казашка махала ". По-късно публично то към този момент носи името Казашко. Паша е измежду дребното останали наследници. Нейният дядо бил занаятчия лодкар.
“Единствените лодки, които са известни по цялото наше Черноморие - от Балчик до Созопол. На тези лодки им викаха липованки. Много са красиви. Знам от татко ми една история - чичо бил дребен, под гарата си играе на езерото. Цар Борис, обичал да кара трен. Спира на нашата гара и се спуска. Гледа едно детенце си играе, по какъв начин си що си, къде е татко ти и за ръчичка и го води при дядо”, спомня си Параскева Липолитова-Генова.
Цар Борис доста харесал липованките на дядо Конрад и му поръчал да създаде такава и за него.
“Баща ми имал лична лодка, с нея отишъл в Евксиноград, а мама, баба и дядо - файтонът ги е чакал на гарата. Дядо, като е получил парите и ги разпределил. Татко купува с тях будилник и все ми викаше – това е будилникът от Царя.”, сподели Паша.
И до през днешния ден в последните казашки фамилии се приказва на остарял съветски език. “Нашето село беше доста красиво. Знаете ли това, което беше най-интересно при нас - това са неделните дни. Всички млади, хванати за ръка се събираха, минаваха през цялото село и пееха песни, както във кино лентата " Тихият Дон ". Нали сте гледали по малкия екран, по какъв начин пеейки тихичко, минават около реката, а след това танцуват хора. След това те се прибират у дома. Това към този момент в никакъв случай няма да се повтори…”, съобщи Паша.
“Събота руснаците не работят, имахме си съветски бани. Пали се банята и се къпят и чайникът с винцето, вътре лимона, ябълките, а на другия ден, в случай че е неделя камбаната бие, всички отиват на черква. Нашите староверци са доста чисти, с бялата престилчица, с бялата кърпичка. Нашите майки са ходели с плитки и има специфична шапка.” - споделя Паша.
Като по-млада Паша била лаборант. Днес живее сама, само че има наследник, щерка и внуци, които макар, че живеят в града, идват при нея постоянно и се грижат за нея. Тя в никакъв случай не си е помисляла да напусне България.
“Тук ми е родината, аз България си обичам. Като погледна тук морето, душата ми се изпълва, изключително като учех в Шумен и като пътувах с трен и като наближа и ме лъхне морето, това е към този момент моят край. България си е България. 74 години пребивавам тук. Вълнувам се, децата ми пораснаха тук. Руснаците обичат българите.” - споделя Паша
През 1946 година по-голямата част от казашките фамилии се разселват назад към родината си. В селото заживяват все по-вече българи.
“Дядо ми е един от първите българи, които са се заселили тук в Казашко, в края на 50-е години. Дядо ми е бил един доста безсънен търновец, който ловко е работел с тукашната власт, работил е за благоустройване на селото, за асфалтиране на улиците. Учел е казаците на земеделие, тъй като те са били риболовци и аз освен, че нося и неговото име, само че може би съм наследила неговата борбеност и да не се отхвърлям пред трудностите”, споделя Гергана Петкова, кмет на селото.
Селото към този момент не наподобява по този начин, както в миналото. Няма ги сламените казашки къщи, съвсем не са останали и чисти казашки фамилии. Гергана, обаче се пробва да поддържа Казашко като съвременно българско село, съхранявайки, обаче и културата на казаците.
“Всичко хубаво, което преплитат и двете обичаи и българи, и казаци ни оказват помощ да градим своето бъдеще, тъй като съвсем във всяко едно семейство към този момент има и българи”, разяснява Гергана.
В селото през днешния ден има и учебно заведение, в което най-малките поданици да учат вероучение и съветски език. От 2019г. Казашко е побратимено със село Нахутаевская, намиращо се наоколо до съветския град Новороссийск.
“Те в действителност ни оказват помощ да разберем какво е това казачеството, тъй като към днешния ден сме се отдалечили от същинската просвета на тези хора и точно посредством своята работа се пробвам да разпаля огъня в сърцата и паметта на тези поданици. Надявам се това и след мен да продължи и да просъществува”, уточни Гергана.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ