Кал и небе
Сега към този момент не е значимо, по кое време ще благоволят да ни докарат останалите седем самолета – и един Ф-16 е задоволителен, с цел да придобие нужната пищност парадът на Гергьовден
С това, което великодушно назоваваме „ авиация “, можем да плашим единствено гаргите
Тия дни дочакахме доставката на първия аероплан Ф-16 – от осемте, които купихме и платихме преди повече от пет години. Посрещнахме го като Спасител – единствено дето църковните камбани не биха – който ще ни отърве от всички беди, дето са ни налазили. Макар че от тях няма избавяне и 100 ескадрили да дойдат - и даже в случай че, за по-голяма меродавност, показно бомбардират Граф Игнатиево.
Видимо въодушевен беше министърът на защитата Запрянов – и това, в действителност, не е лошо; в днешните времена по-добре е да имаш за боен министър човек, който елементарно се оставя на страстите си, в сравнение с някой, който мърмори под носа си и пресмята какво сме изгубили от забавянето на доставката. Не ни трябват пресметливи мрънкачи, сополивите са по-подходящи за нас, изключително в случай че не е ясно, защо тъкмо реват.
Между другото, сега се сещам за един остарял боен лаф – „ Ако се оставиш на страстите, неприятните ще завоюват “ - само че не е нужно тъкмо в този момент да се вглеждаме прекомерно в него и да си скапваме празника. Тъй или другояче, мънистото го връчиха на туземците, беше си огромна наслада.
Сега към този момент не е значимо, по кое време ще благоволят да ни докарат останалите седем самолета – и един Ф-16 е задоволителен, с цел да придобие нужната пищност парадът на Гергьовден. За това е целият напън – другояче е ясно, че с това, което великодушно назоваваме „ авиация “, можем да плашим единствено гаргите. И, в последна сметка, надалеч по-мъдро е да си изпипваме парадите, в сравнение с да се разправяме с някой руснак в небето, изключително в случай че е закусил с няколко водки.
А един от деветима наши летци, подготвени да подкарат Ф-16, се радваше, че „ има към този момент на наша почва подобен аероплан “. Някак необичайно закърпи той тази фраза – вместо да каже, че се радва в българското небе най-накрая да има подобен аероплан, който, надяваме се, ще пори просторите, а няма да опознава и да се кипри по „ почвата “ само на авиобазата в Граф Игнатиево.
Но да не придиряме толкоз на индивида – може би вълнението го бе предиздвикало да огледа не нагоре, а надолу, в краката си. Освен това, ние от дълго време и дефинитивно сме пленници на един изцяло разпуснат език, който малките екрани постановат като норма. Непрекъснато чуваме невероятни дивотии, които обаче към този момент не смущават никого. Наскоро един го питаха, дали още веднъж „ ще се качи на кормилото “. И той умерено отвърна, че щял да го направи.
Но, въпреки всичко, за какво не гледаме нагоре към небесата, които би трябвало да се опазят, а се вглеждат в почвата, „ в нашата почва “ – само че въпреки всичко почва. Това не е ли някакъв наследствен табиет, някакъв знак, че може би не е напълно безвредно да гледаш нагоре – най-малкото може да си навехнеш врата. И по какъв начин тогава Урсула ще наложи налудната си концепция за превъоръжаване на Европейски Съюз, в случай че единствения ни почтен аероплан е цъфнал тук за наслада на почвата?
Не ми дава мира тази фраза за „ почвата “. Тя пък елементарно ще ни накара да се сетим, че ние от много време имаме навика да си навираме суратите надолу - а би трябвало да гледаме нагоре, в небето, или напред - в простора, да търсим хоризонта. Всъщност, има ли небосвод някакъв за нещо от нашите работици, каквато и да е тя – откакто и самата дума „ небосвод “ изчезна, въобще не се загатва, като че ли е нещо срамно. Дори допускам, че народецът се терзае от невъзможността да я използва, няма мотив да го прави - и това е нещо, фактически обидно за него. Да изречеш гласно тази дума като че ли е еднакво да извършиш някакво провинение, което няма да ти простят – като това да се взираш в личния си небосвод, да се откриваш в личните си простори. Откъде-накъде ще се звериш в някакъв небосвод, гледай си в краката и в калта, из която шляпаш.
Дори властниците-комуняги, за които през днешния ден непрестанно ни припомнят още по-тъпите им синчета-късни демократи - говореха за петилетки, ломотеха и за нов строй, бяха подготвени да приказват и за други вълшебства, като че ли бяха най-сръчните илюзионисти. Измислиха и думата „ Преход “ - най-фалшивата дума, която въобще не може да изрази позорът и проклятието, скрили се зад нея.
Всъщност, знае ли се кой е бащата на думата „ преход “, кой я пусна в послание? Сега никой към този момент не приказва за тия неща, разправиите са все към днешния ден. Държавата като че ли съществува ден за ден, даже Паметта също се зарежда ден за ден, колкото запомни – толкоз. Постепенно изключиха и Миналото от безсистемно осакатения групов диалог - видя се, че псувните против него провокират само още по-сочни псувни по адрес на настоящите властници.
Миналото се оказа рисково за тях, какво да приказваме тогава за Бъдещето - тази дума също е изхвърлена от езика им. За тях Истината като че ли е стаена само в днешната тиня, която газим - по тази причина суратите надолу, търсете истината там! Дори не са в положение някак да го обговорят Бъдещето, въпреки и с фалша на бруталните неистини.
Сега се лигавят край самолета, който ни подметнаха след пет години на свенливи упования – такива са днешните български наслади. Непосилно е за властниците ни Бъдещето да бъде провидяно, въпреки и в някаква незначителна степен – а и това не се поставя за анемични потребители като тях. Те се хранят ден за ден със залци от Настоящето, до които съумеят да се доберат. Но и най-едрите залци не са в положение да открият смисъла на протичащото се. Колкото са наясно с някакъв смисъл ония особено подготвени свине, които търсят и откриват доста ценените и пословично скъпи трюфели.
Интересно, когато не са толкоз приповдигнати и са отвън желания от тях прикрехнат режим, дали екзалтираните посрещачи на Ф-16 биха си признали, че ние, в действителност, сме прошляците на НАТО? Предани до безбожие – което обаче няма да ни разреши да преглътнем горчивия факт, че предаността не ни обезпечава никакво преимущество. Ако съпоставим въоръжеността на страната ни с тази на Гърция, примерно, дали ще имаме куража да се запитаме, за какво сме се докарали до ролята на въодушевени прошляци? И за какво Алианса не се тревожи от нашето изтощение, което, значително, самичък продуцира. Резултат на съмнение ли е това – или на нещо още по-неприятно?
Ако решим още повече да усложним картината, може да се запитаме и друго: дали българските властници от 89-а година насам умишлено не са поддържали армията ни в това положение. И последният дурак от НАТО знае, че голият възторг въобще не е задоволителен, с цел да участваме в някой спор като руско-украинския – ние с изключение на гвардейският оркестър и марша „ Велик е нашият боец “ друго на разположение нямаме. Е, от няколко дни се надуваме и с един Ф-16, който обаче е вперил взор в „ българската почва “.
Една черна догадка: комфортни ли сме да ни трансфорат в „ хазаин “ на някакъв предстоящ, преднамерено провокиран спор - при нашата овча лоялност и непремерено гостолюбие това не трябва да се изключва. Имаме красива земя – и все ще се откри някой да се „ пошегува “ като съветския поет-дисидент, нобеловия лауреат Бродски: „ Най-добрият аспект към Москва на мръкване е от кабината на бомбардировач! “
Имаме и фукливи военни песнички, както и един Ф-16, който все ще разплаква от трогване висшите ни военни, даже в случай че не мръдне от калта.
С това, което великодушно назоваваме „ авиация “, можем да плашим единствено гаргите
Тия дни дочакахме доставката на първия аероплан Ф-16 – от осемте, които купихме и платихме преди повече от пет години. Посрещнахме го като Спасител – единствено дето църковните камбани не биха – който ще ни отърве от всички беди, дето са ни налазили. Макар че от тях няма избавяне и 100 ескадрили да дойдат - и даже в случай че, за по-голяма меродавност, показно бомбардират Граф Игнатиево.
Видимо въодушевен беше министърът на защитата Запрянов – и това, в действителност, не е лошо; в днешните времена по-добре е да имаш за боен министър човек, който елементарно се оставя на страстите си, в сравнение с някой, който мърмори под носа си и пресмята какво сме изгубили от забавянето на доставката. Не ни трябват пресметливи мрънкачи, сополивите са по-подходящи за нас, изключително в случай че не е ясно, защо тъкмо реват.
Между другото, сега се сещам за един остарял боен лаф – „ Ако се оставиш на страстите, неприятните ще завоюват “ - само че не е нужно тъкмо в този момент да се вглеждаме прекомерно в него и да си скапваме празника. Тъй или другояче, мънистото го връчиха на туземците, беше си огромна наслада.
Сега към този момент не е значимо, по кое време ще благоволят да ни докарат останалите седем самолета – и един Ф-16 е задоволителен, с цел да придобие нужната пищност парадът на Гергьовден. За това е целият напън – другояче е ясно, че с това, което великодушно назоваваме „ авиация “, можем да плашим единствено гаргите. И, в последна сметка, надалеч по-мъдро е да си изпипваме парадите, в сравнение с да се разправяме с някой руснак в небето, изключително в случай че е закусил с няколко водки.
А един от деветима наши летци, подготвени да подкарат Ф-16, се радваше, че „ има към този момент на наша почва подобен аероплан “. Някак необичайно закърпи той тази фраза – вместо да каже, че се радва в българското небе най-накрая да има подобен аероплан, който, надяваме се, ще пори просторите, а няма да опознава и да се кипри по „ почвата “ само на авиобазата в Граф Игнатиево.
Но да не придиряме толкоз на индивида – може би вълнението го бе предиздвикало да огледа не нагоре, а надолу, в краката си. Освен това, ние от дълго време и дефинитивно сме пленници на един изцяло разпуснат език, който малките екрани постановат като норма. Непрекъснато чуваме невероятни дивотии, които обаче към този момент не смущават никого. Наскоро един го питаха, дали още веднъж „ ще се качи на кормилото “. И той умерено отвърна, че щял да го направи.
Но, въпреки всичко, за какво не гледаме нагоре към небесата, които би трябвало да се опазят, а се вглеждат в почвата, „ в нашата почва “ – само че въпреки всичко почва. Това не е ли някакъв наследствен табиет, някакъв знак, че може би не е напълно безвредно да гледаш нагоре – най-малкото може да си навехнеш врата. И по какъв начин тогава Урсула ще наложи налудната си концепция за превъоръжаване на Европейски Съюз, в случай че единствения ни почтен аероплан е цъфнал тук за наслада на почвата?
Не ми дава мира тази фраза за „ почвата “. Тя пък елементарно ще ни накара да се сетим, че ние от много време имаме навика да си навираме суратите надолу - а би трябвало да гледаме нагоре, в небето, или напред - в простора, да търсим хоризонта. Всъщност, има ли небосвод някакъв за нещо от нашите работици, каквато и да е тя – откакто и самата дума „ небосвод “ изчезна, въобще не се загатва, като че ли е нещо срамно. Дори допускам, че народецът се терзае от невъзможността да я използва, няма мотив да го прави - и това е нещо, фактически обидно за него. Да изречеш гласно тази дума като че ли е еднакво да извършиш някакво провинение, което няма да ти простят – като това да се взираш в личния си небосвод, да се откриваш в личните си простори. Откъде-накъде ще се звериш в някакъв небосвод, гледай си в краката и в калта, из която шляпаш.
Дори властниците-комуняги, за които през днешния ден непрестанно ни припомнят още по-тъпите им синчета-късни демократи - говореха за петилетки, ломотеха и за нов строй, бяха подготвени да приказват и за други вълшебства, като че ли бяха най-сръчните илюзионисти. Измислиха и думата „ Преход “ - най-фалшивата дума, която въобще не може да изрази позорът и проклятието, скрили се зад нея.
Всъщност, знае ли се кой е бащата на думата „ преход “, кой я пусна в послание? Сега никой към този момент не приказва за тия неща, разправиите са все към днешния ден. Държавата като че ли съществува ден за ден, даже Паметта също се зарежда ден за ден, колкото запомни – толкоз. Постепенно изключиха и Миналото от безсистемно осакатения групов диалог - видя се, че псувните против него провокират само още по-сочни псувни по адрес на настоящите властници.
Миналото се оказа рисково за тях, какво да приказваме тогава за Бъдещето - тази дума също е изхвърлена от езика им. За тях Истината като че ли е стаена само в днешната тиня, която газим - по тази причина суратите надолу, търсете истината там! Дори не са в положение някак да го обговорят Бъдещето, въпреки и с фалша на бруталните неистини.
Сега се лигавят край самолета, който ни подметнаха след пет години на свенливи упования – такива са днешните български наслади. Непосилно е за властниците ни Бъдещето да бъде провидяно, въпреки и в някаква незначителна степен – а и това не се поставя за анемични потребители като тях. Те се хранят ден за ден със залци от Настоящето, до които съумеят да се доберат. Но и най-едрите залци не са в положение да открият смисъла на протичащото се. Колкото са наясно с някакъв смисъл ония особено подготвени свине, които търсят и откриват доста ценените и пословично скъпи трюфели.
Интересно, когато не са толкоз приповдигнати и са отвън желания от тях прикрехнат режим, дали екзалтираните посрещачи на Ф-16 биха си признали, че ние, в действителност, сме прошляците на НАТО? Предани до безбожие – което обаче няма да ни разреши да преглътнем горчивия факт, че предаността не ни обезпечава никакво преимущество. Ако съпоставим въоръжеността на страната ни с тази на Гърция, примерно, дали ще имаме куража да се запитаме, за какво сме се докарали до ролята на въодушевени прошляци? И за какво Алианса не се тревожи от нашето изтощение, което, значително, самичък продуцира. Резултат на съмнение ли е това – или на нещо още по-неприятно?
Ако решим още повече да усложним картината, може да се запитаме и друго: дали българските властници от 89-а година насам умишлено не са поддържали армията ни в това положение. И последният дурак от НАТО знае, че голият възторг въобще не е задоволителен, с цел да участваме в някой спор като руско-украинския – ние с изключение на гвардейският оркестър и марша „ Велик е нашият боец “ друго на разположение нямаме. Е, от няколко дни се надуваме и с един Ф-16, който обаче е вперил взор в „ българската почва “.
Една черна догадка: комфортни ли сме да ни трансфорат в „ хазаин “ на някакъв предстоящ, преднамерено провокиран спор - при нашата овча лоялност и непремерено гостолюбие това не трябва да се изключва. Имаме красива земя – и все ще се откри някой да се „ пошегува “ като съветския поет-дисидент, нобеловия лауреат Бродски: „ Най-добрият аспект към Москва на мръкване е от кабината на бомбардировач! “
Имаме и фукливи военни песнички, както и един Ф-16, който все ще разплаква от трогване висшите ни военни, даже в случай че не мръдне от калта.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ