Поколението на 90-те години на миналия век е заклещено между

Поколението на 90-те години на предишния век е заклещено сред „ желая всичко “ и „ не знам какво желая, само че ще го имам “- травмирано, белязано, и постоянно готово за смяна, само че не и за гражданска война – не е срещало водачи и не има вяра на никого, по този начин социолозите и психолозите обобщават това, което ги дефинира.

Децата на 90-те не просто мечтаят за друг живот от този на родителите си – те го реализират. Но в това време постоянно чакат капан, не се доверяват на света към тях. Какво е направило децата на 90-те години такива и с какво са се сблъсквали на другите стадии от израстването си? Защо са склони да отсрочват и за какво като че ли парадоксално не бързат да „ пораснат “? Нека разберем какво им пречи да изградят благополучен живот и къде се крие коренът на тяхното безпокойствие.

Родените и израсналите в страните от някогашния соц лагер, България и Русия през 90-те години на 20 век, се отличават от общоприетата последователност на поколенията (бейби бумъри, поколенията X, Y, Z, алфа). Те са претърпели друг опит, доста друг от този на „ западния свят “. Станали са очевидци на перестройката и разпадането на Съюз на съветските социалистически републики, които са оставили незаличими белези и са формирали неповторими черти и настройки, които ги отличават от другите генерации.

Какво се случва с едно дете през 90-те?

 

Детството през 90-те години на предишния век напълно не е нехайно и щастливо. Родителите, живели до оня миг под опеката на страна и илюзорната сигурност, губят работата си и не могат да обезпечат на фамилиите си даже съществени битови неща. Децата израстват в фамилии, които са изгубили освен приходите и спестяванията си, а достолепието си – в едно домакинство живеят няколко генерации. Дори тези, които са подходили отговорно към развъждането на децата си и прозорливо са икономисали избрана сума, с цел да обезпечат всичко належащо, не са могли да чакат скока на цените и другите последствия от разпадането на соц идеалите. Децата се раждат в беднотия и неустановеност.

Чуват от родителите си или от други възрастни, че не може да се има вяра на банките или на страната, защото по-голямата част от популацията към този момент е ограбено от тях.

Едно е несъмнено – от най-ранна детска възраст поколението на 90-те години на 20 век живее в нестабилна и изменяща се страна, в хаос и рецесия.

Хроника на перестройката: Какво се случва в някогашния соц лагер през 90-те

 

Това е времето на огромната смяна, преход от планова към пазарна стопанска система. Кризисните времена постоянно са съпроводени с безпорядък, неустойчивост, загуба на непоклатимост и неустановеност за бъдещето. Хората, израснали с полезностите на предвидимостта и сигурността, губят своя свят, нормалния си метод на живот и са принудени да се приспособяват към една изцяло непозната и неразбираема пазарна стопанска система. Процъфтява престъпността, властта е нестабилна. Това е време освен на стопански и политически разтърсвания, само че и на трус в морала на хората, загубата на смисъл и бъдеще.

Социалистическият блок се разпада, стопанската система се срутва. Недостиг на артикули, опашки, беднотия – това е всекидневието на милиони.

Върху руините на остарялата система се появяват  така наречен „ челноки “ (на руски) – нова класа, която се пробва да оцелее и да печели пари, препродавайки контрабандни артикули от чужбина. Политиците оферират решения, само че концепциите им наподобяват жестоки и нереалистични. Безпомощността на управляващите подхранва омразата към предишното и нажежава ситуацията.

По това време мнозина отпътуват в чужбина, някои просперират, други се пробват да живеят по този начин, като че ли нищо не се е случило… Но остарелият свят окончателно е липсващ.

Адаптивните качества, които 10 години по-рано не са били толкоз значими, внезапно се трансформират в нужда за оцеляване. Продуктивните способи за адаптиране обаче не са налични за всички, мъчно е да се устои на страха от бъдещето, оставайки в действителността, изключително без опит.

Кризите от 2008 година и 2014 година

 

2008 година е значим интервал за децата от 90-те години, които навършват пълноправие и приключват учебно заведение. Този стадий от живота по предписание е въодушевяващ и окуражаващ…но за поколението на 90-те години напълно не е по този начин.

Ако някой успее да стартира бизнес, вземайки заем в „ непозната валута “, скоро  банкрутира, защото цената на $ е скочила внезапно и изплащането на заема става невероятно. Веднага откакто децата от 90-те години на предишния век доближават възрастта, в която могат да работят и да печелят пари, рецесията потапя всеки порив.

Преди да се научи да живее независимо и като зряло, поколението на 90-те се сблъсква със съществени проблеми, които няма по какъв начин да  реши. Мнозина губят фантазиите си за реализация, за добра специалност, и избират просто да работят – каквото и да е  – „ розовите очила “ са изхвърлени.

6 години по-късно, през 2014-а, идва нова рецесия. Реалните приходи на мнозина понижават, което е даже по-лошо от невъзможността да се печели през 2008 година, тъй като в този момент детето от 90-те години би трябвало да изхранва освен себе си, само че и фамилията си.

Какво се случи с родителите?

 

Обществото се усеща излъгано и предадено. Родителите, които до наскоро са възпитавали децата си в полезностите на остарелия свят, са изправени пред неразрешимо несъгласие с действителността. Те са предали доверието на своите деца, и самите те към момента се мъчат да осъзнаят и одобряват протичащото се, а се постанова и да го обяснят на наследниците си.

Това е време на надълбоко психическо страдалчество. Нестабилността и несигурността се трансформират в норма, главните стълбове на живота са подкопани.

Ето някои психически аспекти на това, което се случва с хората през 90-те години на 20 век след смяната:

Загуба на еднаквост: Вече няма нищо несъмнено. Животът с неочаквана загуба на принадлежност и убеденост в бъдещето е като да откриеш извънземен свят – невероятно е да се случи с теб, нищо че си подозирал, че все някой, някъде ще се сблъска с нещо непознато.

Равнището на тревога се покачва: рецесията, дефицитите, престъпността, неналичието на пари, провокират голяма паника и боязън. Хората се опасяват за себе си и за околните си – от това с какво да нахранят фамилията до страха за живота и здравето на родственици и другари.

Расте равнището на меланхолия и незаинтересованост: няма никакви вероятности, бъдещето е неразбираемо – това поражда възприятие на безизходност и изтощение. Оттук и цялостната загуба на интерес към живота.

Преосмисляне на полезностите: предходните убеждения към този момент не правят работа, а нови към момента не са образувани. Вчерашните търсени експерти би трябвало да трансформират сферата си на активност, с цел да печелят пари. Хората последователно губят възприятието за общественост и се концентрират върху личните си ползи. Необходимо е да се оцелее, има от ден на ден прагматизъм в връзките, по-малко доверие и общественост.

Въздействието върху душeвността оставя белези както върху възрастните, по този начин и за техните деца. Възрастните са комплицирани и уплашени, пробвайки се да се приспособяват към новия свят, до момента в който младото потомство не вижда никакви ориентири и модели за подражателство пред себе си, не знае по какъв начин би могло да порасне пълноценно, с цел да живее по-добре.

Как пораснаха децата?

 

Поколението на 90-те години е „ дете “ на смяната, където несигурността е норма, където няма опорни точки и ясно бъдеще за нищо. Навлизат в зрелостта с убеждението – не съм скъп и съм незначителен.

Как това се отразява на главните потребности на децата:

Основното доверие в света е подкопано. Родителите са изгубени, не се интересуват от децата си, всички са съсредоточени върху това да изкарат някак си прехраната. Децата се усещат несигурни и в заплаха. Родителите, поради паниките, постоянно се пробват да управляват децата, чувствайки себе си лимитирани.

Сигурността се трансформира в разкош. Много деца израстват в безразличието на възрастните, те нямат сила за възпитанието и развиването на детето. В приложимост са силата и решителността, само че не и грижата за възприятията на околните. Семейните връзки се нарушават под натиска на външните проблеми, фамилиите се разпадат – доста деца възприемат това като изменничество, тъй като прекомерно малко възрастни имат време, само че и знание, да им обяснят какво се случва.

Децата от това време са изложени на задоволително рецесии, с цел да образуват травматични прекарвания.

Как това се отразява на техните личностни характерности и сфери на живот?

Самостоятелност и прагматизъм. Родителите са комплицирани и претърпяват своите разтърсвания. Децата търсят метод да се оправят с ранната зрялост. Много от тях намират работа още в ученическите си години.  От една страна, тя ги учи на самостоятелност, сблъскват се с нуждата да поемат отговорност и да се приспособяват към измененията. От друга страна, към момента незрялата душeвност не е в положение да реши достатъчността на отговорността и в зрелост се появяват проблеми с невъзможността да я споделят и да не поемат повече от вероятното. Формират  настройка за непрекъсната претовареност и перфекционизъм.

Индивидуализъм. Чувството за принадлежност към нещо огромно е като че ли в мъгла – разпадането на един химеричен блян и непредвидените спорове провокират трагични преживявания. Към това се прибавят нерешителност и съмнение: младото потомство е очевидец на краха на идеалите на социализма, на безпомощността на родителите си, на държавното управление (като мощна фигура), които не се интересуват от елементарните хора.

Рационализъм. Наблюдението на безпомощността и тревогата на възрастните ги е научило да подхождат невъзмутимо към решаването на проблеми и да се заемат със комплицирани задания.

Плюсът е, че това дава увереност, убеденост, висока продуктивност. Много от децата на 90-те се стремят към сполучлива кариера и материално благоденствие, не се опасяват да сменят работата си, в случай че новата позиция е с по-привлекателни вероятности. Но се следи друго –  безмилостност към личното им положение, високи психоемоционални разноски за непрекъснато устояване на конкуренцията, паника за времето и пропуснатите благоприятни условия.

Емоционална сфера: потребности и стремежи. Във времето, когато децата са се нуждаели от вниманието на възрастните, посредством което се научават да разпознават своите потребности, от тях се е желало да бъдат тихи и да не пречат на възрастните. Мнозина от поколението на 90-те години навлязоха в зрелостта с некадърност да схванат какво в действителност желаят. Слабо развитата сензитивност към техните потребности и стремежи се компенсира от рационализма, само че сигналите от потиснатите страсти не се разпознават, нито пък положението на задоволеност от задоволяването на потребностите.

Първоначално има дефицит и липса, като се стартира с храната и играчките. А по-късно рафтовете на магазините са обсипани с най-различни артикули. И щом тези пораснали деца имат материални благоприятни условия, те се стремят да запълнят недостига, който ги е съпътствал в детството. Купуват си вкусна храна, красиви облекла, занимават се с разнообразни занимания, насищат се на прочувствени събития, било то пътешествия или рискови спортове.

Кариерната реализация нормално се диктува от материални фактори или от послания, получени от родителите, а не от личните стремежи и решения. Мнозина са получили дипломите си, с цел да „ отбележат “, постоянно не са работили нито ден по определената компетентност и се развиват в напълно друга област. Но търсенето на професионална еднаквост може да продължи. Да бъдат непрекъснато търсещи и да се занимават редом със сродни области е норма за поколението на 90-те.

Имат потребност да бъдат приети, а кариерата и достиженията са региона, която е най-ясна за тях. Признанието от родителите им не е било задоволително за тях като деца – родителите са провалени, неефективни

Семейство и взаимоотношения. Поколението на 90-те години е по-свободно в избора си и не се стреми към бързо основаване на семейство. Личната независимост и самостоятелност са значими за тях. Те не бързат да стават родители, защото добре помнят какво е било за техните родители през сложните 90-те. А прагматизмът акцентира, че детето е огромна отговорност, до момента в който рационализмът се пробва да ги защищити от несъразмерни отговорности и ограничавания в личните им стремежи.

За мнозина от тях околните взаимоотношения са нещо, което те не схващат, тъй като не са имали опита да бъдат открити с родителите си. За тях е доста по-лесно да запълнят вътрешната празнина, като се наградят с това, което е налично и което елементарно могат да си обезпечат.

Тогава, когато имат деца, съществува огромен риск да се опитат да им дадат най-хубавото от всичко: да им дадат това, което не са имали, и да ги предпазят от личните си неточности. Това води до свръхпокровителство (ако родителите на децата от 90-те години са били изключени от процеса на образование, те самите се пробват да се включат в този развой колкото е допустимо повече) и израстват нарцистични деца, които имат вяра, че светът им е дебитор.

Не схващат цената на времето, а техните деца-зумъри са привикнали с комфорта и не желаят да се напрягат. Различният житейски опит още веднъж основава спор сред поколенията, което затруднява връзката.

Самостоятелността и прагматизмът развиват в поколението на 90-те години висока продуктивност. Тя е последвана от свръхотговорност и перфекционизъм и непрестанен блян към пари. Това поражда убеждението, че човек би трябвало да работи непрестанно, с цел да реализира благоденствие.

В резултат на това имат натоварени графици, препълнени с „ потребни “ действия, хронична отмалялост и некадърност да се грижат за психическото си богатство

Изглежда, че високата успеваемост и способността да се поема отговорност би трябвало да допринесат за креативно отношение към парите, които е толкоз мъчно да се печелят.

Не, децата от 90-те години постоянно са разточителни,  за един ден могат да похарчат приходите си за удоволствия… те са били толкоз незадоволителни в детството им.

По това време бъдещето е неразбираемо, парите се обезценяват за момент: рецесия след рецесия, всичко може да се промени за един ден. Разбира се, в такава парадигма се образува желанието да се грабне най-малко нещо, до момента в който има опция.

Децата от 90-те години са в действителност доста разнообразни. В техните характерности има специфичност, дължаща се на сложния временен интервал. Израстват във време, в което всичко е бързо и непредсказуемо. Родителите са заети с оцеляването, а детето е оставено единствено на себе си и потопено в личния си свят: възприятията и страстите се считат за уязвимост, тъй като могат да попречат на оцеляването, близостта до родителите се възприема като накърнимост, а сигурността е над всичко.

Те са оживелите, в годините, в които е просто невероятно да си слаб, с цел да не загинеш. Хора, които не се доверяват на системата (банките, държавата), откъдето стартират всички рецесии. Дори и в този момент децата на 90-те години се отнасят с съмнение към всяка държавна самодейност или към всяко изобретение.

Тяхната неотстъпчивост, деловитост, самостоятелност са резултат от живота в неустановеност. Те са се научили да се доверяват единствено на себе си и на личните си сили. И този опит ги е направил по-гъвкави, само че и бързо прегарящи – какъв ли свят ще изградят техните деца?

 

 

Галина Чолакова

Още вести четете в: България, Живот, Коментари, Темите на деня За още настоящи вести: Последвайте ни в Гугъл News