Има ли нужда Русия от спорта на големите постижения?
Сега единствено Бог знае по какъв начин в последна сметка ще завърши казусът на Камила Валиева, както и на целия тим съветски фигуристи и целия щаб на фигурното пързаляне. Пазителите на спортната непорочност (МОК, Световната антидопинг организация, Американската антидопинг асоциация и други) употребяват остарялата техника „ от огън в лед, от лед в огън “. Това разрешава освен да се отстрани избрана прелестната спортистка, само че и да се пречупи волята на цялата общественост за фигурно пързаляне. И защото съветските фигуристки разрушават всички на леда, тогава, с цел да предотвратят това в бъдеще, може и да не бързат. Нека бъде постепенно, само че несъмнено.
На въпросите " Какво стана? Откъде се взе триметазидин (ако се е взел) в пробите на Валиева? " няма явен отговор. Скоро ще се навършат 10 години, откогато съветските спортисти са гневно подслушвани и удряни за действителен или утопичен допинг. Със сигурност по този начин, че и групенфюрерът Мюлер би завидял. В такива условия смелото използуване на препарати е като да се разхождате по “Александерплац” в Будьоновка с парашут, който се влачи зад раменете. Кой има изгода от това брилянтните триумфи на съветската школа по фигурно пързаляне едновременно и навръх Олимпиадата да бъдат разрушени, а фигуристките от победителки се трансформират в презрени новобранци, в случай че не и в нарушители? Американският „ закон на Родченков “ също планува това – освен Бут да седи в американски затвор.
Ясно е, че всичко това е било належащо единствено на щаба, който години наред усърдно водеше своите ученици от победа до победа – няма кой различен.
Разбира се, проверяващите ще възразят, че въпросите " Кому е изгода? " и " Кому е изцяло не в изгода? " приказват единствено за тоталитарното мислене на този, който ги задава. Всъщност руснаците или мислят за облага, или не мислят и в никакъв случай няма да се разбере в каква фаза се намират. Освен това към този момент ни оповестиха, че съветският водач е по едно и също време подъл, като античен дракон, и кьорав, като подземна къртица. Очевидно спортните ръководители са същата композиция. Оттук и самоубийственото решение да се нахрани безусловният любимец на Игрите с триметазидин. Такива сме простаци. Защо да се вземат поради други версии.
Тук няма какво да се чудите. Същата логичност като при Скрипал, КараМурза, Биков, нахлуването в Украйна и впрочем. Работи в един случай, което значи, че ще работи във всеки различен.
Но готовността да се одобри и поддържа всяко обвиняване към личната страна към този момент е толкоз остаряла вест, че даже стана досадна. Трябва да знаят и по кое време да спрат със своето „ хайли-лайкли “.
По-забележителни и по-сериозни са причините на тези, които имат вяра доста малко в „ хайли-лайкли “ само че също толкоз малко имат вяра в теоретичната опция за победа против измамниците. И даже – да назовем нещата с имената им – с професионалните негодници. Защото по какъв начин другояче да назовем тези, които тъпчат в калта надарен млад фигурист?
И поражда въпросът – не може да се каже, че е изцяло неоснователен: „ Ние в действителност ли вярвахме, че избирайки срама (а лишаването от знаме, герб и химн е срамно – ние сме държани под иго), можем да заслужим правилно отношение към себе си? В края на краищата свободна преса (норвежка, канадска и прочее) още преди сюжета с триметазидина, приказва за съветските спортисти по подобен метод, че светиите щяха да почервенеят. Въпреки че нямаше официална причина, единствената причина беше техният състезателен триумф.
Възражението е съществено: доста сполучливите реализатори, изключително не просто сполучливи, само че и доста красиви, послужили за популярност на Русия, опонират на тезата за грубата, профан, прогнила сламена страна. Говорейки на актуален диалект, бяха фактор на мека мощ. И по този начин ядосаха тези, за които цялата мощност на Русия е като бодил в окото.
Независимо дали руснаците са под робство или не, самото неприемане на Русия си остава. И на вятъра се надявахме, че " спортът е мир”. А същоблагородство. Не сме попаднали на такива.
Към това се прибавя и все по-нарастващата известност на преценката, че времето на интернационалния огромен спорт е отминало. Че би трябвало да се върнем към положението преди 1952 година, когато страната ни не участваше в игрите (и даже в интернационалните първенства), само че имаше спартакиади и всеобщо физкултурно придвижване Което във връзка с здравето е доста по-полезно от спорта на огромните достижения. И когато се появят всевъзможни Световни антидопинг организации и Родченковци, причините, че е време да се отдалечим от злото и да насърчим спортистите, наподобяват още по-убедителни.
Може би олимпийското придвижване в действителност е изживяло своето. Но предлагането за затръшване на вратата повдига въпроса: схващат ли последователите на плюенето, че измененията, които оферират, ще бъдат необратими? Или, във всеки случай, доста сложни за превръщане.
Спортната промишленост (въпреки обстоятелството, че дейната възраст на един състезател е кратка) има много дълъг цикъл. Тук можете да сравните казуса даже с построяването на въоръжените сили, даже със съществуването на мостри на културата (Болшой театър), даже с академичната просвета. Както и с високотехнологичните промишлености, като галактическата, военно-промишления комплекс, авиационната промишленост, автомобилната промишленост, машиностроенето. Затръшването на вратата е къс развой. Възстановяването е доста мъчно и не постоянно е допустимо. Нещо е изгубено вечно.
Една от всеобщите искания към реформаторите от 90-те е точно, че те са били в плен на илюзии: всичко е можело да се изключи безпроблемно – и по-късно, в случай че е належащо, да се включи още веднъж. А школите, традициите, дългият капиталов цикъл, образованието на нови фрагменти не е проблем. И тогава внезапно стана ясно, че това е грижа, и то каква. Да се чупи не е елементарно като да се строи, а по-късно да се строи още веднъж е тежък труд.
Но в случай че разглобим спорта на огромните достижения, с всичките му дефекти и проблеми, ще има същата необратимост. Може би е добре да забравим за интернационалната спортна администрация (и да притиснем и националната) и към този момент да не знаем за съществуването на Световната здравна организация – дано се забавляват между тях. Но като се има поради обстоятелството, че имаме богат опит в разбиването, би било добре, преди да „ да сложим динамита – хайде, драсни “, жестоко да преценим по какъв начин ще бъде след това и дали е допустимо да се върнем обратно, в случай че нещо се случи.
Това е съществено пресмятане, което е най-добре да се направи на мира, а не до момента в който сме афектирани (съвсем оправдано) от професионалните негодници.
Превод: В. Сергеев
На въпросите " Какво стана? Откъде се взе триметазидин (ако се е взел) в пробите на Валиева? " няма явен отговор. Скоро ще се навършат 10 години, откогато съветските спортисти са гневно подслушвани и удряни за действителен или утопичен допинг. Със сигурност по този начин, че и групенфюрерът Мюлер би завидял. В такива условия смелото използуване на препарати е като да се разхождате по “Александерплац” в Будьоновка с парашут, който се влачи зад раменете. Кой има изгода от това брилянтните триумфи на съветската школа по фигурно пързаляне едновременно и навръх Олимпиадата да бъдат разрушени, а фигуристките от победителки се трансформират в презрени новобранци, в случай че не и в нарушители? Американският „ закон на Родченков “ също планува това – освен Бут да седи в американски затвор.
Ясно е, че всичко това е било належащо единствено на щаба, който години наред усърдно водеше своите ученици от победа до победа – няма кой различен.
Разбира се, проверяващите ще възразят, че въпросите " Кому е изгода? " и " Кому е изцяло не в изгода? " приказват единствено за тоталитарното мислене на този, който ги задава. Всъщност руснаците или мислят за облага, или не мислят и в никакъв случай няма да се разбере в каква фаза се намират. Освен това към този момент ни оповестиха, че съветският водач е по едно и също време подъл, като античен дракон, и кьорав, като подземна къртица. Очевидно спортните ръководители са същата композиция. Оттук и самоубийственото решение да се нахрани безусловният любимец на Игрите с триметазидин. Такива сме простаци. Защо да се вземат поради други версии.
Тук няма какво да се чудите. Същата логичност като при Скрипал, КараМурза, Биков, нахлуването в Украйна и впрочем. Работи в един случай, което значи, че ще работи във всеки различен.
Но готовността да се одобри и поддържа всяко обвиняване към личната страна към този момент е толкоз остаряла вест, че даже стана досадна. Трябва да знаят и по кое време да спрат със своето „ хайли-лайкли “.
По-забележителни и по-сериозни са причините на тези, които имат вяра доста малко в „ хайли-лайкли “ само че също толкоз малко имат вяра в теоретичната опция за победа против измамниците. И даже – да назовем нещата с имената им – с професионалните негодници. Защото по какъв начин другояче да назовем тези, които тъпчат в калта надарен млад фигурист?
И поражда въпросът – не може да се каже, че е изцяло неоснователен: „ Ние в действителност ли вярвахме, че избирайки срама (а лишаването от знаме, герб и химн е срамно – ние сме държани под иго), можем да заслужим правилно отношение към себе си? В края на краищата свободна преса (норвежка, канадска и прочее) още преди сюжета с триметазидина, приказва за съветските спортисти по подобен метод, че светиите щяха да почервенеят. Въпреки че нямаше официална причина, единствената причина беше техният състезателен триумф.
Възражението е съществено: доста сполучливите реализатори, изключително не просто сполучливи, само че и доста красиви, послужили за популярност на Русия, опонират на тезата за грубата, профан, прогнила сламена страна. Говорейки на актуален диалект, бяха фактор на мека мощ. И по този начин ядосаха тези, за които цялата мощност на Русия е като бодил в окото.
Независимо дали руснаците са под робство или не, самото неприемане на Русия си остава. И на вятъра се надявахме, че " спортът е мир”. А същоблагородство. Не сме попаднали на такива.
Към това се прибавя и все по-нарастващата известност на преценката, че времето на интернационалния огромен спорт е отминало. Че би трябвало да се върнем към положението преди 1952 година, когато страната ни не участваше в игрите (и даже в интернационалните първенства), само че имаше спартакиади и всеобщо физкултурно придвижване Което във връзка с здравето е доста по-полезно от спорта на огромните достижения. И когато се появят всевъзможни Световни антидопинг организации и Родченковци, причините, че е време да се отдалечим от злото и да насърчим спортистите, наподобяват още по-убедителни.
Може би олимпийското придвижване в действителност е изживяло своето. Но предлагането за затръшване на вратата повдига въпроса: схващат ли последователите на плюенето, че измененията, които оферират, ще бъдат необратими? Или, във всеки случай, доста сложни за превръщане.
Спортната промишленост (въпреки обстоятелството, че дейната възраст на един състезател е кратка) има много дълъг цикъл. Тук можете да сравните казуса даже с построяването на въоръжените сили, даже със съществуването на мостри на културата (Болшой театър), даже с академичната просвета. Както и с високотехнологичните промишлености, като галактическата, военно-промишления комплекс, авиационната промишленост, автомобилната промишленост, машиностроенето. Затръшването на вратата е къс развой. Възстановяването е доста мъчно и не постоянно е допустимо. Нещо е изгубено вечно.
Една от всеобщите искания към реформаторите от 90-те е точно, че те са били в плен на илюзии: всичко е можело да се изключи безпроблемно – и по-късно, в случай че е належащо, да се включи още веднъж. А школите, традициите, дългият капиталов цикъл, образованието на нови фрагменти не е проблем. И тогава внезапно стана ясно, че това е грижа, и то каква. Да се чупи не е елементарно като да се строи, а по-късно да се строи още веднъж е тежък труд.
Но в случай че разглобим спорта на огромните достижения, с всичките му дефекти и проблеми, ще има същата необратимост. Може би е добре да забравим за интернационалната спортна администрация (и да притиснем и националната) и към този момент да не знаем за съществуването на Световната здравна организация – дано се забавляват между тях. Но като се има поради обстоятелството, че имаме богат опит в разбиването, би било добре, преди да „ да сложим динамита – хайде, драсни “, жестоко да преценим по какъв начин ще бъде след това и дали е допустимо да се върнем обратно, в случай че нещо се случи.
Това е съществено пресмятане, което е най-добре да се направи на мира, а не до момента в който сме афектирани (съвсем оправдано) от професионалните негодници.
Превод: В. Сергеев
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ