Сега ми обясняват как хлябът бил по-евтин, а доматите –

Сега ми изясняват по какъв начин хлябът бил по-евтин, а доматите – по-червени, само че чувството за несвобода обаче на всички места бе чудовищно, сподели той

Много хора нямат потребност от независимост. Тя им е непотребен подарък. Очакват някой да им основава условия, с цел да се усещат добре. Това сподели в „ Лице в лице “ по бТВ културологът проф. Александър Кьосев, откакто водещата Цветанка Ризова разгласи, че на 1 февруари е редно да отдадем респект на хората, които бяха жертви на комунизма. 

Той показа, че неговият чичо е бил в лагера на гибелта в Белене. „ Концлагерът е машина за безизходност. Много хора са били мачкани и вкарвани в това положение. Единици са тези, които са съумели да оцелеят “, съобщи професорът. 

Имало е талази от самоубийства на някогашни концлагеристи, прибавя той.

Очевидно травматичния спомен ги дебне, разяснява водещата. 

„ Има у тези хора необичайно чувство за виновност за това, че са живи. Казват си „ аз оцелях, само че другите умряха “, изясни културологът.

„ Социализмът се състоеше от разнообразни пластове и имаше обществени ниши. Усещането за несвобода обаче на всички места бе чудовищно. То напрягаше душата на индивида. Сега ми изясняват по какъв начин хлябът бил по-евтин, а доматите – по-червени “, добави той.

Съществува обществен инфантилизъм, който търси уют, престиж, бащинска протекция, майчина милувка и никаква независимост не му е нужна, разяснява професорът. 

Свободата изисква старания, труд, акцентира той.

„ Не мога да схвана за какво има интерес към хан Крум, а не към близкото минало? Защо ханът не е скучен, а за комунизма – е “, посочи Александър Кьосев.
 
„ Омраза, носталгия, подигравка – за мен това са трите метода за отношение към близкото минало. Единият е явен – той беше рожба на 90-те години, когато хората мразеха и желаеха да се махнат от това извънредно време. И когато се роди слоганът „ Кой не скача е ченге “. Другото е една мъчно обяснима носталгия, съпроводена към легенди в обществените мрежи какъв брой хубаво е било “, добави той.

„ Носталгията си е носталгия по младостта, към която се прибавят политически коефициенти. Но най-неприятното е, че третият вид отношение към предишното, който аз съм нарекъл „ подигравка “ – цялата модерна юноша се отнася с подигравка и недоумение към тази проблематика. Писнало им е от тази работа “, посочи културологът. 

„ Вместо да има честен напън от страна на младежите, се случва противоположното. Аз върша лесни систематизирания, не е правилно това за всички, само че в преобладаващите случаи мисля, че е правилно “, добави той.

„ По тематиката (б.а. за комунизма) има доста положителни книги, бяха направени изложения, филми, има и проучвания върху целия този интервал, архивите са отворени, всичко е документирано. Информационни източници има и то в обилие, само че същински интерес към това няма. Младите не се интересуват “, съобщи професорът. 

„ Когато минеш през персоналната история, виждаш комунизма по друг метод. Аз обичах моя чичо Кольо извънредно доста. Че е бил концлагерист обаче разбрах доста късно. Вкъщи за това се мълчеше. По-късно аз особено го разпитвах, той сподели напълно малко. Беше потресаващо каква жизненост носеше в себе си този човек и какъв брой разнообразни занимания имаше като пенсионер, какъв брой пътуваше. Беше страховит човек “, прибавя той.

Нашите лагери са били по-леки, не са имали подобен вид индустриално заличаване, както газовите камери, сподели още Кьосев.