От всички изкуства за нас най-важно е киното - казва Ленин. А д...
Сега е времето за документиране на войната и е належащо, тъй като след време документалното кино ще е може би единственият източник на истината и историята, от който ще пият нашите потомци.
Извинявайте, че ще изтъквам Ленин, само че това е показателно, защото всичкото изкуство комунистите употребиха за агитация, по тази причина в този подтекст неговото изречение за киното звучи заплашително: “От всички изкуства за нас най-важно е киното ”. Те знаеха, че аудиовизуалният артикул е най-въздействащия на индивида, защото обгръща и слуха, и зрението, и образното мислене, влияе на мозъка и на душата.
И в този подтекст доста е значимо кой ще е първи. Първото слово постоянно е по-силно. Трябва да се фиксира и демонстрира истината, до момента в който още никой не сподели лъжата. Който първи каже, той поема самодейността в света, той води.
Имам какво да ви кажа за киното – и като режисьорка, и като директорка на кинофестивал, и като публицист, който доста следи тематиката. Последните събития демонстрират какъв брой е значима тя.
Ще ви посоча единствено няколко обстоятелства. А вие си правете изводите.
2022 година май месец за първи път с идваме със специфична прожекция на изцяло етнографски филми за културата на Украйна, не с филми за войната. Защо ли?
Защото разбрах, че първо българското общество има потребност. Тъй като ме питаха доста глупави въпроси, в това число и публицисти, разбрах, че България нищо не знае за Украйна, като се изключи че е руска република и че с русия имат “същата просвета, език, вяра и изобщо са приятелски нации ”.
След прожекциите най-голямата премия за мен беше провиждането на феновете: “! В България също както в Украйна имаме подобен фолклор, това е същото, а това е просто еднообразно! ”.
Тогава феновете схванаха, че имат
2023 година, украинският кинофестивал ОКО е за първи път изцяло в България, подсещам, изработен извънредно с дарения на дейното гражданско общество на България. За откриването готвим огромна зала и украински филм за войната. Някои хора се присмиват, някои същински се вълнуват за нас, казвайки: “Няма да съберете такава огромна зала, ще е празна, ще е позор, недейте; след формалната част всички ще се размахат, никой няма остане за кино лентата ”. Филмът на откриването бе “Живот на лимита ” на режисьора Павло Пелешок, който събра към 600 индивида. А залата бе разчетена за 500. Нищо. Събрахме се. И то все дейни хора – публични и културни дейци, публицисти, политици, депутати и дори министърът на защитата проф. Тодор Тагарев.
Всички доседяха до края! А като свърши кино лентата и започнаха титрите, можеше да се чуе по какъв начин лети мухата. Всички стояха и не мръдваха. От потрес феновете не знаеха какво да вършат. А сетне и за коктейла останаха, обсъждаха и не желаеха да си отиват… може би тъй като ги беше боязън да останат с мислите си и послевкуса от кино лентата.
Тези, които не имаха вяра че ще напълним залата, се извиниха след всичко.
Когато показвахме няколко дни по-късно, в София, отново в границите на кинофестивала ОКО, (това беше премиера в България, и той още не беше взел Оскар), залата беше претъпкана. Налагаше се да туряме столчета по края. Всички плакаха. До един. Някой – с глас. Имаше обаче хора, които не устояха и просто се махнаха на петата минута, с опрощение, че им стана неприятно. Както помните, филмът стартира със гибел на дете в фрагмента.
Имаше и доста други украински филми за войната (за какво друго да снимат украинците и защо друго да демонстрираме?), които събираха най-повече хора. А това е удостоверение, че българите, дейното гражданско общество, имат потребност от истината и знание за Украйна.
Също по този начин съвсем незабавно след окупацията на Мариупол в София руснаците показаха филм за Азовстал в съветския дом, макар митингите на същото общество. Руснаците бързо фабрикуват пропагандните филми. За такива неща имат доста пари. Напипаха обстановката, получи им се. Защо да не продължат?
Напомням – съвсем незабавно след нашествието, наред със другите наказания, бяха взети ограничения и в културната среда – европейските кинофестивали да не позволяват съветски филми и режисьори. И макар съпротивата на някои “борци ” за друга позиция, решението съвсем постоянно се спазваше. Първото време. А сетне руснаците под един или различен тип пробутваха “гласът ” си и пропагандното си кино, изключително тези, които останаха без работа в страната заради тоталитарния путински режим и цензурата. Уж опозиционери, само че като ги разбуташ – доста постоянно същите имперци и шовинисти.
Те започнаха да вършат филми под непознато знаме за непознати пари, което е още по-зле, защото тежко ще усетим по какъв начин постепенно ни свариха като жаби. И в случай че към този момент пропагандата се набутва така или другояче, дано да е за техни пари, а не за налозите на Канада, както беше в тази ситуация с “Руские на войне ” на режисьорската Анастасия Трофимова. Търсачите на “хубавите ” руснаци и другата позиция се зарадваха: “Ето, най-сетне ще забележим какво става от другата страна. ” Обаче, очевидната агитация във кино лентата няма по какъв начин да не виждат дори най-слепите. Да не се спирам тук за разбор, дали е по този начин, има ги безчет, потърсете в интернет. Обаче фестивалът, и то в Европа, не видя нищо такова. Не единствено той, а и западната страна Канада, където е най-голямата украинска диаспора, даде пари за този агитационен материал.
Само си представете! Дали ли ни приспаха, дали ли ослепяхме, дали ли постепенно ни свариха? Как мислите?
Канадският медиафонд, съдейки по данните на техния сайт, похарчи на фотоси за “Руснаци на война ” 340 хиляди канадски $ (около 227 хиляди евро). Аз пък и една пета от това не мога да намеря за моя план на документалния филм за войната. И освен аз – стотици украински режисьори са без работа или починаха във войната. Кой ще чуе нашия и техния глас от оня свят?
Кой глас света избира да знае и чува? На жертвата, справедливостта и истината, или на агресора и лъжата?
Тази година на ОКО в София подготвяме повече от 50 филми за Украйна и войната. Имаме огромна поддръжка от Софийската община, от НФЦ, и от. Надяваме се да има и същия интерес към гласа на Украйна, към филмите и към филмовите интензивности на фестивала.
Тези филми се вършиха или от запалянковци, или копродукции, или с цялостно финансиране от извън. Сега има много филми за Украйна и войната, направени напълно от израелски/полски/канадски и други продуцентски къщи. Украйна, за жалост, отбутва културата надалеч в края на опашката за финансиране, което е разбираемо, взимайки поради подтекста и войната, обаче по какъв начин да се бием за мозъците на хората? Как проливайки кръв за териториите да не загубим хората?
За да заглушим пропагандисткия глас на агресора, би трябвало просто нашият да е по-силен. Съответно би трябвало повече финансиране за филми, фото изложения, книги и други културни артикули, които да приказват, убеждават, и допират! И това да е повече от продукцията на врага.
И по този начин аз се запитвам: Ще има ли по какъв начин следващата година да снимаме и продуцираме филми? Ще има ли какво да демонстрираме? Ще има ли още жадна аудитория която да търси истината и светлината?
Украинската българка Тетяна Станева,
Извинявайте, че ще изтъквам Ленин, само че това е показателно, защото всичкото изкуство комунистите употребиха за агитация, по тази причина в този подтекст неговото изречение за киното звучи заплашително: “От всички изкуства за нас най-важно е киното ”. Те знаеха, че аудиовизуалният артикул е най-въздействащия на индивида, защото обгръща и слуха, и зрението, и образното мислене, влияе на мозъка и на душата.
И в този подтекст доста е значимо кой ще е първи. Първото слово постоянно е по-силно. Трябва да се фиксира и демонстрира истината, до момента в който още никой не сподели лъжата. Който първи каже, той поема самодейността в света, той води.
Имам какво да ви кажа за киното – и като режисьорка, и като директорка на кинофестивал, и като публицист, който доста следи тематиката. Последните събития демонстрират какъв брой е значима тя.
Ще ви посоча единствено няколко обстоятелства. А вие си правете изводите.
2022 година май месец за първи път с идваме със специфична прожекция на изцяло етнографски филми за културата на Украйна, не с филми за войната. Защо ли?
Защото разбрах, че първо българското общество има потребност. Тъй като ме питаха доста глупави въпроси, в това число и публицисти, разбрах, че България нищо не знае за Украйна, като се изключи че е руска република и че с русия имат “същата просвета, език, вяра и изобщо са приятелски нации ”.
След прожекциите най-голямата премия за мен беше провиждането на феновете: “! В България също както в Украйна имаме подобен фолклор, това е същото, а това е просто еднообразно! ”.
Тогава феновете схванаха, че имат
2023 година, украинският кинофестивал ОКО е за първи път изцяло в България, подсещам, изработен извънредно с дарения на дейното гражданско общество на България. За откриването готвим огромна зала и украински филм за войната. Някои хора се присмиват, някои същински се вълнуват за нас, казвайки: “Няма да съберете такава огромна зала, ще е празна, ще е позор, недейте; след формалната част всички ще се размахат, никой няма остане за кино лентата ”. Филмът на откриването бе “Живот на лимита ” на режисьора Павло Пелешок, който събра към 600 индивида. А залата бе разчетена за 500. Нищо. Събрахме се. И то все дейни хора – публични и културни дейци, публицисти, политици, депутати и дори министърът на защитата проф. Тодор Тагарев.
Всички доседяха до края! А като свърши кино лентата и започнаха титрите, можеше да се чуе по какъв начин лети мухата. Всички стояха и не мръдваха. От потрес феновете не знаеха какво да вършат. А сетне и за коктейла останаха, обсъждаха и не желаеха да си отиват… може би тъй като ги беше боязън да останат с мислите си и послевкуса от кино лентата.
Тези, които не имаха вяра че ще напълним залата, се извиниха след всичко.
Когато показвахме няколко дни по-късно, в София, отново в границите на кинофестивала ОКО, (това беше премиера в България, и той още не беше взел Оскар), залата беше претъпкана. Налагаше се да туряме столчета по края. Всички плакаха. До един. Някой – с глас. Имаше обаче хора, които не устояха и просто се махнаха на петата минута, с опрощение, че им стана неприятно. Както помните, филмът стартира със гибел на дете в фрагмента.
Имаше и доста други украински филми за войната (за какво друго да снимат украинците и защо друго да демонстрираме?), които събираха най-повече хора. А това е удостоверение, че българите, дейното гражданско общество, имат потребност от истината и знание за Украйна.
Също по този начин съвсем незабавно след окупацията на Мариупол в София руснаците показаха филм за Азовстал в съветския дом, макар митингите на същото общество. Руснаците бързо фабрикуват пропагандните филми. За такива неща имат доста пари. Напипаха обстановката, получи им се. Защо да не продължат?
Напомням – съвсем незабавно след нашествието, наред със другите наказания, бяха взети ограничения и в културната среда – европейските кинофестивали да не позволяват съветски филми и режисьори. И макар съпротивата на някои “борци ” за друга позиция, решението съвсем постоянно се спазваше. Първото време. А сетне руснаците под един или различен тип пробутваха “гласът ” си и пропагандното си кино, изключително тези, които останаха без работа в страната заради тоталитарния путински режим и цензурата. Уж опозиционери, само че като ги разбуташ – доста постоянно същите имперци и шовинисти.
Те започнаха да вършат филми под непознато знаме за непознати пари, което е още по-зле, защото тежко ще усетим по какъв начин постепенно ни свариха като жаби. И в случай че към този момент пропагандата се набутва така или другояче, дано да е за техни пари, а не за налозите на Канада, както беше в тази ситуация с “Руские на войне ” на режисьорската Анастасия Трофимова. Търсачите на “хубавите ” руснаци и другата позиция се зарадваха: “Ето, най-сетне ще забележим какво става от другата страна. ” Обаче, очевидната агитация във кино лентата няма по какъв начин да не виждат дори най-слепите. Да не се спирам тук за разбор, дали е по този начин, има ги безчет, потърсете в интернет. Обаче фестивалът, и то в Европа, не видя нищо такова. Не единствено той, а и западната страна Канада, където е най-голямата украинска диаспора, даде пари за този агитационен материал.
Само си представете! Дали ли ни приспаха, дали ли ослепяхме, дали ли постепенно ни свариха? Как мислите?
Канадският медиафонд, съдейки по данните на техния сайт, похарчи на фотоси за “Руснаци на война ” 340 хиляди канадски $ (около 227 хиляди евро). Аз пък и една пета от това не мога да намеря за моя план на документалния филм за войната. И освен аз – стотици украински режисьори са без работа или починаха във войната. Кой ще чуе нашия и техния глас от оня свят?
Кой глас света избира да знае и чува? На жертвата, справедливостта и истината, или на агресора и лъжата?
Тази година на ОКО в София подготвяме повече от 50 филми за Украйна и войната. Имаме огромна поддръжка от Софийската община, от НФЦ, и от. Надяваме се да има и същия интерес към гласа на Украйна, към филмите и към филмовите интензивности на фестивала.
Тези филми се вършиха или от запалянковци, или копродукции, или с цялостно финансиране от извън. Сега има много филми за Украйна и войната, направени напълно от израелски/полски/канадски и други продуцентски къщи. Украйна, за жалост, отбутва културата надалеч в края на опашката за финансиране, което е разбираемо, взимайки поради подтекста и войната, обаче по какъв начин да се бием за мозъците на хората? Как проливайки кръв за териториите да не загубим хората?
За да заглушим пропагандисткия глас на агресора, би трябвало просто нашият да е по-силен. Съответно би трябвало повече финансиране за филми, фото изложения, книги и други културни артикули, които да приказват, убеждават, и допират! И това да е повече от продукцията на врага.
И по този начин аз се запитвам: Ще има ли по какъв начин следващата година да снимаме и продуцираме филми? Ще има ли какво да демонстрираме? Ще има ли още жадна аудитория която да търси истината и светлината?
Украинската българка Тетяна Станева,
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ