Седя си днес и си мисля за тези героични хора,

Седя си през днешния ден и си мисля за тези героични хора, които прекарват цялостен един живот – от люлката до гроба – физически лимитирани, премазани, изпитващи непрекъсната болежка и гняв към основателя, който ги е направил такива, и все пак съумяват да погледнат отвисоко на персоналната си драма, да й се надсмеят, да се разграничат от нея и да живеят доста по-пълноценно и по-смислено от доста “нормални. ”

Нашият воин през днешния ден е безусловно подобен воин, а дамата до него – даже два пъти по̀ героиня, тъй като макар провокациите, които съставлява съжителството с човек с недъзи и макар потребността му да има за държанка освен поезията, само че и други дами, тя прекарва 35 години компактно до него – като негов негова брачна половинка, майка на децата му и негов персонален помощник.

Това е историята на двама души, влюбени в словото и един в различен – може би най-четеният актуален български стихотворец, Дамян Дамянов, и Надежда Захариева – също поетеса, прозаик и текстописец.

Може и да не сте чували за Станко Михайлов, стихотворец, артист, сценарист и депутат, и това не е кой знае какъв пропуск. Обаче за нашия воин той е бил изключително значим човек в живота му, тъй като е бил най-хубавият му другар. Двамата се срещат за първи път през 1964-а, когато Станко занася в редакцията на “Народна юноша ” свои стихове, с цел да ги “погледне ” тогавашният книжовен съветник на вестника, а точно Дамян Дамянов. С времето двамата си стават толкоз близки, че са непрекъснато дружно.

Станко се трансформира в изповедник на поета, който обаче, макар инвалидизиращото го заболяване, не му пречи да търси обич и интимна непосредственост с представителките на противоположния пол. Често Дамян споделя на приятеля си, че в мислите му непрекъснато е една, много по-възрастна от него жена, в която се влюбва още като 19-годишен студент по българска лингвистика в Софийския университет.

Така и не можел да я не помни, макар че била омъжена и нямало късмет да се съберат. Не мога, братко, вайкал се той,  не мога да престана да я искам. “Иде ми да отида при нея и да й кажа, че ми е студено и желая да се гушна при нея. ” Изобщо била бомба жена – от остарялата аристокрация, фина и начетена, “с обноски и красиви лафове, ” както я разказва.

Обаче освен тази матрона занимава мислите на мъчително сензитивния Дамян денонощно. В спомените си за нея той преплита и разкази за една друга негова обич – нея обаче желаел единствено скотски, до момента в който другата обичал по всеки вероятен метод.

И таман когато Станко почвал да се обърква в лабиринта на Дамяновите любовни усеща, един ден през 1962 година на вратата на кабинета му почукала бъдещата му брачна половинка и майка на трите му деца.

Неведнъж злонамерени люде са упреквали Надежда Захариева, че се е омъжила едвам 20-годишна за “сакатия ” стихотворец само поради славата, парите му и тънката сметка, че ще я издигне в писателските среди като свое протеже. Надежда обаче в никакъв случай не е обръщала внимание на сходни обвинявания. Единственото пояснение за избора си на сътрудник в живота прави в романа си “Тя и тримата ” (2003), поставяйки следната имитация в устата на героинята си: “Омъжих се по въображение. ”

Но да се върнем в оня ден преди съвсем шест десетилетия, когато на прага на Дамяновия кабинет застава едно върлинесто и едва девойче – начинаеща поетеса от оскъдно, многодетно семейство, което идва от родния Сандански в София,  не с цел да счупи веригите на задушаващия провинциализъм, а за търси сантиментални прекарвания.

Само че доста бързо животът в столицата я разочарова. 18-годишната романтичка търси духовно обединение, а вместо това все попада на мъже, които не ги интересува нищо друго с изключение на да я вкарат в леглото. Късметът й проработва, когато среща Дамян, тъй като и той се оказва състезател от нейния тим – отчаян от дамите и прясно завършил огромната си обич.

Така и по този начин са се намерили, такива едни неудачници, както бихме споделили в днешно време, та за какво да не се вземат? Навръх новата 64-та Дамян изненадва Надежда с не чак толкоз сантиментално поднесеното предложение: “Абе, положително момиче си, що не се оженим? ”

Можела ли е наивната провинциалистка да се довери на мъж, който, единствено няколко дни преди срещата с нея е молил доверения си другар Станко да намери някаква студентка в квартал “Иван Вазов ”, по която доста си падал?

Явно да, тъй като доста скоро по-късно Дамян споделя на Станко, че нещата с новото момиче отиват на женитба и по тази причина, вместо да търси всякакви засукани студентки по кварталите, по-добре да почне да търси музиканти, кумове и всичко останало, което си би трябвало за една венчавка.

Шест месеца по-късно, на 23 юли, Дамян и вяра си разменят брачни халки и обети.

Така в резюме може да се обобщят съпружеските отговорности на момичето от Сандански през идващите повече от три десетилетия от живота й. Дали е била наясно с какво се захваща, когато споделя заветното “Да ” на един мъж, който не е като другите, не можем да знаем. Знаем обаче сигурно, че от деня на сватбата им до деня на гибелта на Дамянов, Надежда праволинейно и с заслужен за удивление издръжливост ще прави съпружеските си отговорности.

Отначало сътрудниците и приятелите на поета приемат  постъпката й като висша форма на всеотдайност – въпреки всичко не всеки би бил податлив да се обвърже с човек с толкоз съществено и необратимо физическо увреждане. Но с времето хората от близкото им обграждане осъзнават, че за Надежда това не е повинност, не е кръст, който мъкне на гърба си като мъченица. Защото за една обичаща и отдадена жена никой човешки кусур не е наказване. Нито пък билет за парадайса.

Въпреки че сама избира ориста да бъде в сянката на надарения си брачен партньор, Надежда в никакъв случай не дава признаци, че това я принижава като човек и създател. “Сама избрах да бъда в сянка, тъй като той беше доста внимателен човек, ” споделя тя в едно изявление от 2005 година ”Имах възприятието, че всеки комплимент по мой адрес му причиняваше боязън, че ще си навиря носа и ще го изоставя. ”

Тя обаче освен че в никакъв случай не го изоставя, само че и му ражда три деца.

При “нормалните ” мъже нещата постоянно се свеждат до там, че когато им е писнало от фамилния живот или просто когато ги “сърби ”, във всеки един миг могат да си вземат шапката и да си тръгнат. Да се махнат, да отидат при друга жена, да основат за себе си различен живот. Дамян обаче няма тази независимост, тъй като не е ходил самичък от дете. Недъгът му обаче в никой случай не му пречи да жадува и да фантазира за други любови, за еротични и духовни преживявания с други дами, без безусловно да принизява или отхвърля възприятията, която има към брачната половинка си. 

Надежда знае за копнежите му и те не я тормозят ни минимум. Нито го укорява. Дори когато схваща, че негов другар му е помагал да реализира връзки с други дами, водейки го при тях! Тя е практична жена, тя е мъдра жена и й е ясно, че за човек в ситуацията на Дамян му е не просто значимо, а напряко належащо някой различен отвън фамилното легло да му дава самочувствие. Питат я по какъв начин приема обстоятелството, че мъжът й е писал любовни стихове за други дами, а тя споделя, че не й е било прелестно, несъмнено, обаче сцените на ревнивост не влизат в визиите й за почтено държание.

Отстрани видяно, не наподобява, че Дамянов е признателен за живота, който има, и то най-много поради непрекъснатите грижи на жена си, тъй като в автобиграфичната си книга “Таванът. Почти разказ ” (1983) не я показва в изключително добра светлина. Освен това Дамянов постоянно обича да се майтапи, че 23 юли са убити двама български поети – Вапцаров, когато е разстрелян. И Дамянов, когато се е оженил.  Надежда гордо премълчава яда и разочарованието си тогава, само че болката от измяната продължава да разяжда душата й години наред.  Но идва миг, когато същата се пука като абсцес.

През 1994 година Надежда издава романа си “Смет за сливи ”, в който дава своята версия за брака си. И отмъщава по собствен метод на мъжа си за “Таванът ” и то в границите на едно изречение: “Отношението на Дамян към мен беше от Богородица до развратница. ”

Да, на великия стихотворец му е разрешено да бъде неутолим за самопризнание и обич. Позволено му е да бъде безсрамен. Позволено му е даже да бъде злобен. А на всички към него не им е разрешено да го изоставят. Защото картата на гения и величието постоянно бие тази на дребнавата човешка суетност. Затова и Надежда не си потегля. Въпреки “Таванът ”. Въпреки многочислените кръшвания. Въпреки яростта, подбудена от непобедимата болест, която трансформира всяка обич в ненавист. Дамян постоянно псува Господ, че го е основал подобен. Надежда го упреква за това и споделя, че в случай че има някой, който би трябвало да кълне Бог, това е тя самата. Когато той се самобичува с думите, че няма нищо по-лошо на земята от това да си в неговото тяло, тя отново отвърна: “Има. По-лошото е мен да ме няма. ”

Такава е Надежда – безконечният пазач, застанал до неговото рамо. И не го играе жертва, тъй като знае, че е пратена на този свят, тъй като, както самата тя споделя, “трябвала съм на едно момченце. ”

Когато я питат по какъв начин устоя да съжителства с човек, който освен че е неработоспособен, ами и мъчен темперамент, тя дава отговор умерено и малко: “Аз не устоявам. Аз пребивавам. Това е моят живот. ”

Малко от феновете на поета знаят, че с изключение на от вродения си кусур Дамянов страда от още един, нелечим проблем – липса на самочувствие, че е добър стихотворец. Дали поради комплексите си, че е повреден физически, или поради нещо друго можем единствено да гадаем, само че е реалност, че преди излизането на всяка негова книга кара Надежда да вървят до Рупите, с цел да питат баба Ванга дали книгата ще има триумф. И макар, че всякога пророчицата дава отговор: “Ке има, ” думите й му носят единствено краткотрайно облекчение и успокоение.

Когато през 93-а здравето му се утежнява и би трябвало да постъпи за лекуване във ВМА, Надежда знае, че единственото нещо, което ще му попречи да падне духом е, в случай че види новата си книга отпечатана. Затова се обажда на Иван Гранитски и го пита по кое време ще излезе, тъй като, по този начин и по този начин, Дамян е в болница и сега му би трябвало някаква наслада. Книжното тяло било готово, само че корицата – още не, бил отговорът. Тогава Надежда поръчва да й подвържат няколко екземпляра с подръчни материали и да й ги пратят в болничното заведение. Ефектът е предстоящият: Дамян се посъвзема и когато към този момент може да седи в леглото, написва на една от спонтанните книги: “Наде, извинявай, че съм още жив. Ти си отговорна. Както и за появяването на тази книга. Твой грабител, Дамян. ”

Последните месеци от живота си Дамян Дамянов прекарва прикрепен към легло, закачен към кислороден уред. Въпреки че общуването с него е извънредно затруднено, Надежда въпреки всичко измисля метод да го прави – чрез писменост, написана на парче картон.

Идеалист и идеалист за по-добър свят, радостен и ядосан, правоверен и неверен, на 64-годишна възраст поетът, написал едни от най-красивите любовни и метафизичен стихове в българската литература, издъхва на 6 юни 1999 г. 

В изявление за “Труд ” през 2018 година запитана кои са най-хубавите й общи мемоари, вдовицата Надежда Захариева споделя: “Когато индивидът го няма, всеки спомен, даже неприятният, зазвучава някак прелестно. Просто тъй като индивидът възкръсва. ”