Разговор с моя син на 18-ия му рожден ден
Седни по-близо и не крий от мен
цигарата си с пръстите несръчни
Ти ставаш към този момент мъж от този ден
и моят път от твоя се отлъчва.
Знам, чакаш наслада да ти подаря,
та леки да са първите ти крачки.
Не ще му кажеш през днешния ден „ благодаря ”.
Подаръкът в този момент не е играчка.
С какво да те развеселявам, сине мой?
И през днешния ден денят е сложен като през вчерашния ден.
Все още има в песните ни писък.
Все още във живота има черно.
Сирени още вият и гибелта
след самолетните ята се влачи.
Все още има гладни по света
и някъде сираци още плачат.
По пътищата злобата седи
и завистта във локвите се стича.
Разкаляната лакомия още бди.
Пази се, сине, демонски притегля.
Охолството ограбва мъдростта
и с подлости убива добрината.
Отровена, умира верността
към хората, основали топлината.
Не в пътя лек ще срещнеш насладата,
а в пътища, които самичък изграждаш.
Знам, скъпа е на всеки младостта,
само че щастието в болката се ражда.
Аз пътищата си прекосих пеш –
все против ветровете, без да мигна.
Съдбата ми крещеше: „ Ще се спреш ”.
Помогнаха ми хората да стигна.
Недей гази в калта за „ доста самун ”.
Човек и с дребен къшей се наяжда.
Недей да коленичиш като слаб
пред всяка локва в страшната си жадност.
Ще бъдеш, синко, същински благополучен,
когато спреш, запъхтян от отмалялост.
И бързай, постоянно няма да си жив.
Животът се живее сред хора.
Стани човек от огън и от плът.
Не спри, където въздухът те души.
От стъпките в неравния си път
самичък ехото да можеш да послушаш.
До рев да стигнат мъжките очи,
даже сърцето младо да изстине,
върви по този начин, че следа да проличава,
по дирите ти други да преминат.
Автор незнаен
