Седнали един до друг в зала на джамията  Масджид Ал

Седнали един до различен в зала на джамията  „ Масджид Ал Нур “ в новозеландския град Крайстчърч, двама мъже се прегърбват от смях. Отстрани наподобяват като остарели другари, които реагират на своя вътрешна смешка.

Под масата обаче коленете на единия от тях - Темел Атачокугу, подскачат нервно, ръцете му треперят, а устата му е пресъхнала.

„ Вече сме опитни. Ако се случи нова терористична офанзива, този път знаем накъде да бягаме “, споделя той, а лекотата в гласа му опонира на тревожните му погледи към вратите и прозорците.

Неговият другар Гамал Фуда се смее в отговор, помагайки за хумора, прикриващ отчаянието в очите на двамата мъже, разяснява Си Ен Ен в собствен репортаж.

Това е първият път от години, в който Атачокугу стъпва още веднъж в джамията „ Масджид Ал Нур “ – един от двата мюсюлмански храма, нападнати в Крайстчърч при терористичен акт на 15 март 2019 година Жертвите тогава са 51 души, най-малкият от тях е единствено на 3 години.

Темел Атачокугу, който е обичащ татко и състезател, е прострелян девет пъти при нападението. Фуда - духовният лидер на джамията, остава без физически пострадвания, откакто се скрива под сцената, от която държи дневната си проповед.

Атачокугу и Фуда не са се виждали през последните пет години. Последно са се видели малко след нападението, защото пострадванията на простреляния мъж и битките му с посттравматичното стресово разстройство го държат настрани. Сега двамата се срещат още веднъж в джамията, споделят си това, което им се е случило след атентата.

Мъжете описват за всеки подробност от нападението през 2019 година – от звука на стъпките на стрелеца, когато влиза, до предсмъртните думи на жертвите му.

В стаята за молебствия те показват петна по земята, където в миналото са лежали умиращите им другари. Атачокугу сяда навръх мястото, където е бил прострелян, и затваря очи.

„ Моят мозък непрекъснато ми споделя да си заставам у дома, да не вървя на никое място, да не бъда измежду хора, да не навестявам джамия. Когато пристъпя в храма, слушам единствено звуците на умиращите хора. Все още чувствам миризмата на барут, макар че към този момент я няма “, споделя мъжът.

„ Смъртта би била по-милосърдна “, добавя още той, само че по-късно си спомня всички аргументи, заради които би трябвало да живее.

Градината му

В градината си Атачокугу се концентрира върху живота, а не върху ужасните мемоари, които го преследват.

Някога той е бил риболовец, първенец по спорт за дилетанти, притежател на магазин за кебап, надарен бояджия и мазач. Но увреждането на нервите и мускулите от стрелбата го оставя отчасти неподвижен.

Той губи известна пъргавина в лявата си ръка и не може да стои или да седи за дълги интервали от време. Усърдната работа към този момент не е допустима, тъй че той разчита на помощта на държавното управление, с цел да свързва двата края.

Но в градината в дома си - скромна градска къща на тиха улица в центъра на Крайстчърч, му дава спомагателен смисъл с цветята, сукулентите, плодовете и зеленчуците, които е засадил.

„ Излизах доста с приятелите си, бях доста деен физически. Пътувах и работих, само че в този момент се разсънвам, дремя, прегледам документите си. Поне имам своя градина “, споделя мъжът.

Атачокугу е построил всичко самичък - от бетонните култивиран кутии до лехите с дървени рамки. Малки гномчета надничат зад растенията.

Светла усмивка, изпъстрена с трапчинки, се появява, когато той показва напъпилите растения. Сред тях са люти чушки, домати, мента, маруля, магданоз.

„ Краставицата ми е увехнала “, споделя тъжно той, а по-късно я обгрижва постепенно и с обич.

Лекарите на Атачокугу поемат грижите за дупките в тялото му, само че счупените елементи на мозъка му не заздравяват елементарно.

Неговото посттравматично стресово разстройство е толкоз изтощително, че той не може да напусне къщата си за дълги интервали от време. Спомените в съзнанието му провокират тежки пристъпи на суматоха.

Мъжът посещава терапевт и приема медикаменти за упорита меланхолия. Хапчетата за сън би трябвало да му оказват помощ да се отпусне, само че той към момента лежи безсънен през нощта, размишлявайки върху детайлите на стрелбата и методите, по които тя е раздрусала живота му.

В най-мрачните си моменти, когато мислите му излизат отвън надзор, той пристъпва в задния си двор и се грижи за своите дръвчета - лимони, грейпфрути и мандарини. Ще минат години, преди да дадат плод, а той ги чака.

Атачокугу  копнее да се почувства още веднъж естествен, само че не знае дали и по кое време ще се случи.

„ Опитвам се, само че когато се усещам добре за ден или две седмици, тогава - пуф, нещо се трансформира и още веднъж се стартирам да се усещам зле. Нямам сили да продължа естествения си живот “, споделя той.

Няма конци или интервенции, които да създадат душата му още веднъж цяла. Подобно на увехналата краставица в градината му - съвсем мъртва, само че постепенно връщаща се към тогавашната си витална форма, Атачокугу знае, че би трябвало да откри метод да напои духа си, да се насочи към светлината и да цъфти, разяснява Си Ен Ен.

Футболът

Спомените на Атачокугу не го нападат, когато е той на футболното игрище.

Само там той към този момент не чува звука на часовника, който тиктака, тиктака, тиктака сред паузите на стрелбата, нито вижда с ъгълчето на окото си сенки на въоръжен мъж в екипировка.

„ Когато играя футбол, не мисля, а когато не мисля, съм благополучен “, споделя Атачокугу, до момента в който завързва връзките на обувките си и подскача от неспокойствие. Преди стрелбата той играе в локален тим. Това за него е избавление още от детството.

След стрелбата Атачокугу е приет в болница повече от месец и се опасява, че в никакъв случай повече няма да играе. Куршумите, които попадат в краката и коленете му, затрудняват ходенето му.

„ Не можех да си показва живота без футбола. Пращящ от здраве, станах некадърен да върша съществени неща. Много пъти се усещам ненужен и обезсърчителен. Не знам по какъв начин да го обясня, само че се чувствам губещ “, споделя мъжът.

Но през идващите няколко часа, тичайки през поле в покрайнините на Крайстчърч, той още веднъж е първенец.

Отборът на Атачокугу се състои от играчи с двигателни проблеми – някои заради пострадвания, други поради възрастта си. Те се срещат един път седмично, с цел да практикуват модифицирана версия на играта, която е безвредна за всички. Веднъж месечно те се състезават с други клубове в цялата страна, а от време на време даже и в интернационален проект.

В тима си мъжът е прочут като занимателен, сърдечен и спортен нападател, а не просто като оживял от стрелбите в джамията в Крайстчърч.

Докато слънцето залязва, хвърляйки златист нюанс върху полето, съотборниците на Атачокугу стартират да си опаковат багажа, с цел да си тръгнат. Но той продължава да гони топката, отказвайки да остави тренировката – и рядкото успокоение, което тя му носи.

Децата му

Всеки патрон, който пронизва Атачокугу, му носи мисъл за децата му. Докато лежи ранен в стаята за молитва под купчина тела, той се паникьоса – не поради кръвта, която губи, или поради обезверените крясъци за помощ, които обгръщат джамията, а поради двамата си сина - Адем и Сами.

„ Не мога да умра, имам деца! ", са мислите в съзнанието на мъжа.

Двете момчетата - на 14 и 12 години по това време, не са в джамията при офанзивата. Но мисълта, че ще останат без татко, е прекомерно тежка за понасяне.

„ Не мислех за нищо друго, мислех единствено за момчетата си. Молех се на Аллах да ми даде късмет да оцелея, с цел да отгледам децата си, да не ги занемарявам “, споделя Атачокугу.

Бащинството е свещено за него. Той мечтаел да стане татко от 11–годишен – възраст, на която изгубил своя родител.

„ Тогава си бяха споделил, че когато имам деца, ще бъда добър татко и в никакъв случай няма да ги изоставя “, споделя мъжът.

Той показва татуировка на вълк върху лявото си рамо – белег от рана от патрон разрязва кожата през лицето на животното. За Атачокугу обликът символизира преданост, мощ и мощен инстинкт за отбрана на фамилията.