Съзвездието Орион, в никакъв случай не е светело по-силно, в никакъв случай не е било толкоз видимо… за мен.

Ако животът ми е красива горска пътека, то тогава по нея има доста дребни стъпчици. Хора, били преди в живота ми, по някакъв метод са белязали живота ми. Гравирали са го. Шлифовали са. Без тях може би моята горска пътека в никакъв случай не би била същата. Никога не би била напълно моя.

За страдание от някои хора остава единствено и само следата. Дали ще е мъчителна стъпка от кубинка, дали ще е изящен отпечатък от обувка на висок ток, няма значение. Следата си остава единствено и само диря. Спомен от отминал път. Спомен от разходка в гората.

Тъжно, само че когато някой умишлено или неумишлено остави диря в живота ми и след това трагично си тръгне по една или друга причина, аз прибягвам към крайности.

В взаимозависимост от значимостта на индивида, толкоз по-силно се пробвам да изтръгна всеки спомен. Опитвам се да сложа нова настилка върху моята пътека. Особено в случай че следата е извънредно белязваща и ми е донесла болежка, то тогава ми се ще напряко да направя същото, каквото вършат с „ Дондуков “ – да поправям отначало и отначало, до момента в който не остане нищо от предишното.

Предполагам и вие сте се чувствали по този начин от време на време. Разделяте се с някого и се стартира едно огромно не толкоз пролетно разчистване. Аз да вземем за пример стартирам от фотосите. Ако имам принтирани, то наложително се накъсват на дребни късчета и се изхвърлят. Ако ли не, трагично трия всякаква фотография от компютъра ми, като прилежно извървявам пътя от досието до кошчето.

След това идва ред на всички дарове или сувенирчета, които просто седят като талисмани за черна магия на някой рафт. Взискателно се подвигат и още по-взискателно се мятат в кошчето за боклуци като използвана тоалетна хартия.

И внезапно къщата ми е малко по-чиста. Един-два загатна по-малко. Пътеката ми е останала без една-две следи. Пречистващо е някак си. Мога да продължа напред по-ведро.

За страдание на места се среща някой човек, който, каквото и да направиш, отново не изчезва. Заливаш всичко с белина, гориш къщата си, само че не… този спомен остава. Тази диря по пътечката не я крие и най-силният снеговалеж. Може би даже след асфалтиране след един-два месеца асфалтът отново ще се пропука на същото място, на което си и ти. Ти, може би един от най-хубавите ми мемоари, нямаш заличаване.

Никога не съм получавал нищо материално от теб. В същото време обаче съм получил толкоз доста. Получих едно листче, служещо за разделител на книга, която по-късно ти върнах. Получих благополучие. Получих блян. Получих даже фамилиарност. И в този момент за финал… получих съзвездието Орион. Никога не бях го виждал преди. Искало ми се е доста пъти, само че никой не беше кадърен да ми го покаже. И внезапно от нищото се появи ти.

Застана до мен, сподели ми две-три звезди и аз видях. Видях Орион. Толкова безпроблемно и елементарно.

Тези неща не може да се изгорят. Не може да се изхвърлят, не може да се полеят с белина. Тези неща остават като следи по моята горка пътека, и то не какви да е следи. Не са нито следи от грациозно токче, нито от кубинка, по-скоро наподобяват на валяк. Може би даже танк. Минно поле.

Не можеш да се изтриеш. Не имам намерение и да го върша. Отпечатъка ти в моето минало ще се опитам да трансформира в настояще, че даже и в бъдеще. Докато Орион съществува, малко повече ще съществуваш и ти за мен.

Инфо: http://goguide.bg