Чудото с разслабления
Съвремието ни изправя ежедневно пред разнообразни тествания. Те са толкоз доста и толкоз разнообразни, че от време на време става мъчно да преминем всяко от тях с мъдрост, примирение и религия. А точно те са най-големите съдружници на индивида против бедите, които ни връхлитат непрекъснато.
С вяра да помогне културно, метафизичен и духовно на своите читатели, търсещи правилния път в света, „ Петел “ ще разгласява от време на време текстовете на духовни лица. Вярваме, че беседите ще насочат търсещите духовна култура във вярната посока и ще им покажат по-дълбокия смисъл на това, което се случва в света към нас.
--------------
„ Подир това имаше иудейски празник, и възлезе Иисус в Иерусалим. А в Иерусалим, при овчи врати, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора; в тях лежеше огромно голям брой заболели, слепи, хроми, изсъхнали, които чакаха да се раздвижи водата, тъй като Ангел Господен понякога слизаше в къпалнята и раздвижваше водата, и който пръв влизаше след оживление на водата, оздравяваше, от каквато болест и да бе обзет.
Там имаше един човек, болен от трийсет и осем години. Иисус, като го видя да лежи и като разбра, че боледува отдавна, му сподели: „ Искаш ли да оздравееш? ” Болният му отговори: „ Да, господине; само че си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, по кое време се раздвижи водата; когато пък аз дойда, различен слиза преди мене. ”
Иисус му споделя: „ Стани, вземи одъра си и върви. ” И той незабавно оздравя, взе си одъра и ходеше. А тоя ден беше събота. Поради това иудеите думаха на изцерения: „ Събота е; не трябва да си дигаш одъра. ” Той им отговори: „ Който ме изцери, Той ми рече: вземи одъра си и върви. ” Попитаха го: „ Кой е Човекът, Който ти рече: вземи одъра си и върви? ”
Но изцереният не знаеше, кой е, тъй като Иисус се бе отдръпнал заради тълпата, що беше на това място.
След това Иисус го срещна в храма и му рече:
„ Ето, ти оздравя; недей бърка към този момент, с цел да те не сполети нещо по-лошо. ” Тогава индивидът отиде, та обади на иудеите, че Иисус е Който го е излекувал. ()
Къпалнята в която станало чудото я наричали Витезда – дом на милосърдието, (нейните остатъци са открити при археологичеки разкопки през 1881 година).
Да си представим Евангелската картина, изпълнена с болежка: Един недъгав човек на своята сламена постеля, паралелно до други инвалиди като него. Няма инвалидни колички. Придвижват се с лазене и превиване от едно място до друго. Лежат към каменния басейн, камъните от който са по този начин добре непокътнати и до през днешния ден. Тази къпалня събира отчаянието и вярата на всички заболели в едно.
Това, което ни твърди евангелският роман е, че неведнъж водата се е раздвижвала, че разслабеният неведнъж е правил опит да влезе в раздвижената вода, че вярата, неистовата вяра да оздравее неведнъж се е плисвала върху него, обливала го, давала му е сили да понечи да пропълзи до водата, само че в никакъв случай не е успявал, постоянно някой различен го е изпреварвал. Той винаги оставал непотопен в лечебната вода и неизцелен.
Този безименен човек чакал цели десетилетия, малтретиран от непоносими премеждия, само че нямало, кои да се трогне от тъгите му и да му помогне. Нямал си човек. Такова било човечеството преди идването на Човека Христос. Всеки бил ангажиран единствено със себе си, със личните си грижи, затворен в своите персонални ползи и не виждал нищо отвън тях.
Какво самопризнание за неговата самотност и отхвърленост от обществото и каква мъка се крие в този израз – нямам си човек. С думите си като че ли ни споделя:
„ Болен съм, тъй като нямам близък, недъгав съм, тъй като никой не ме обича, пресъхнал съм, тъй като от никой не получавам обич. Но, аз го заслужавам, аз не се гневя, аз не стачкувам, аз не упреквам Бога задето си нямам човек, тъй като това е, което заслужавам. ”
Тези думи на болежка се събирали в сърцето му в продължение на тридесет и осем години, само че от самото начало вярвал че Господ не го е изоставил и ще му помогне. Неговите безмълвни стонове на сърцето били чути.
Сам Господ се спрял тъкмо до него. Иисус приклекнал и прошепнал:
„ Стани, вземи одъра си и върви ”. С тези думи като че ли му споделил: – Аз съм до тебе, Аз съм твоят най-ближен, ти си най-малкият от моите братя, а никой не те посети, ти си в най-голямата потребност, а никой не ти оказа помощ, единствено те подритваха и подминаваха, изблъскваха и прескачаха твоето сухо и безпомощно тяло, никой от тези хора не се спря при теб, никой не те помилва, никой не те попита какво ти е, никой не те извлачи до целителната вода, сега Аз те изцерявам, стани, вземи одъра си и върви.
Всички останали са били впили погледа си в него. Всички в шок и онемяване са гледали ту Иисус, ту него, най-сакатия, най-окаяния, най-малкия от братята да върви изправен, със сламената постеля на разположение, да прави несигурно крачка след крачка, крачка след крачка, под изумените и ядни погледи на останалите.
Тези, които нямали сърце да му оказват помощ, до момента в който той чакал безпомощно край целителната вода, те, същите, побързали незабавно след първите му неуверени крачки да обвинят Иисус, че нарушава съботата, нарушава закона, нарушава разпоредбите. Иисус нямал право да изцелява в събота. А разслабеният нямал право да носи одъра си в събота. Това са хора без сърце, без душа и надалеч от близък.
Както казахме, такова е било човечеството преди идването на Човека Христос. Но белким в този момент е по-различно. Повечето от нас са заети единствено със личните си грижи, живеят един еднообразен живот, гонят единствено персоналните си ползи, затворени са в своя живот и не виждат нищо отвън него.
А всички ние сме заобиколени от сакати и заболели хора. Много от тях са заболели физически, само че множеството са парализирани духовно. Такива хора, не запомнили Бога, нетърсещи духовно избавление, живеят първичен живот изпълнен с приятност и удоволствия. Под външната усмивка, техните очи са празни, уплашени, обезверени и изпълнени с горест, тъй като са изгубили смисълът на живота….
Затова, дано се вгледаме в нашите фамилии, измежду приятелите и познатите ни, в който и да е инцидентно срещнат човек, и да си сложим въпроса, каква е неговата потребност и какво може всеки един от нас да направи за него?
Да влезем в неговия живот, като му помогнем с каквото можем и да му потвърдим,че той не е самичък, не е пропуснат, не е ненавиждан и не е непотребен, някой го е видял с очи и е откликнал със сърце.
В този наш близък ние би трябвало да разпознаваме разслабения от Евангелието. Той е най-малкия брат на Иисус, който сме призвани да нахраним, да напоим, да посетим, да помилваме. И когато погледнем в изсъхналите му очи, да разпознаем в тях очите на Самия Иисус Христос.
Автор: отец Стоян Махлелиев
Още Православни тематики можете да прочетете на:
С вяра да помогне културно, метафизичен и духовно на своите читатели, търсещи правилния път в света, „ Петел “ ще разгласява от време на време текстовете на духовни лица. Вярваме, че беседите ще насочат търсещите духовна култура във вярната посока и ще им покажат по-дълбокия смисъл на това, което се случва в света към нас.
--------------
„ Подир това имаше иудейски празник, и възлезе Иисус в Иерусалим. А в Иерусалим, при овчи врати, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора; в тях лежеше огромно голям брой заболели, слепи, хроми, изсъхнали, които чакаха да се раздвижи водата, тъй като Ангел Господен понякога слизаше в къпалнята и раздвижваше водата, и който пръв влизаше след оживление на водата, оздравяваше, от каквато болест и да бе обзет.
Там имаше един човек, болен от трийсет и осем години. Иисус, като го видя да лежи и като разбра, че боледува отдавна, му сподели: „ Искаш ли да оздравееш? ” Болният му отговори: „ Да, господине; само че си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, по кое време се раздвижи водата; когато пък аз дойда, различен слиза преди мене. ”
Иисус му споделя: „ Стани, вземи одъра си и върви. ” И той незабавно оздравя, взе си одъра и ходеше. А тоя ден беше събота. Поради това иудеите думаха на изцерения: „ Събота е; не трябва да си дигаш одъра. ” Той им отговори: „ Който ме изцери, Той ми рече: вземи одъра си и върви. ” Попитаха го: „ Кой е Човекът, Който ти рече: вземи одъра си и върви? ”
Но изцереният не знаеше, кой е, тъй като Иисус се бе отдръпнал заради тълпата, що беше на това място.
След това Иисус го срещна в храма и му рече:
„ Ето, ти оздравя; недей бърка към този момент, с цел да те не сполети нещо по-лошо. ” Тогава индивидът отиде, та обади на иудеите, че Иисус е Който го е излекувал. ()
Къпалнята в която станало чудото я наричали Витезда – дом на милосърдието, (нейните остатъци са открити при археологичеки разкопки през 1881 година).
Да си представим Евангелската картина, изпълнена с болежка: Един недъгав човек на своята сламена постеля, паралелно до други инвалиди като него. Няма инвалидни колички. Придвижват се с лазене и превиване от едно място до друго. Лежат към каменния басейн, камъните от който са по този начин добре непокътнати и до през днешния ден. Тази къпалня събира отчаянието и вярата на всички заболели в едно.
Това, което ни твърди евангелският роман е, че неведнъж водата се е раздвижвала, че разслабеният неведнъж е правил опит да влезе в раздвижената вода, че вярата, неистовата вяра да оздравее неведнъж се е плисвала върху него, обливала го, давала му е сили да понечи да пропълзи до водата, само че в никакъв случай не е успявал, постоянно някой различен го е изпреварвал. Той винаги оставал непотопен в лечебната вода и неизцелен.
Този безименен човек чакал цели десетилетия, малтретиран от непоносими премеждия, само че нямало, кои да се трогне от тъгите му и да му помогне. Нямал си човек. Такова било човечеството преди идването на Човека Христос. Всеки бил ангажиран единствено със себе си, със личните си грижи, затворен в своите персонални ползи и не виждал нищо отвън тях.
Какво самопризнание за неговата самотност и отхвърленост от обществото и каква мъка се крие в този израз – нямам си човек. С думите си като че ли ни споделя:
„ Болен съм, тъй като нямам близък, недъгав съм, тъй като никой не ме обича, пресъхнал съм, тъй като от никой не получавам обич. Но, аз го заслужавам, аз не се гневя, аз не стачкувам, аз не упреквам Бога задето си нямам човек, тъй като това е, което заслужавам. ”
Тези думи на болежка се събирали в сърцето му в продължение на тридесет и осем години, само че от самото начало вярвал че Господ не го е изоставил и ще му помогне. Неговите безмълвни стонове на сърцето били чути.
Сам Господ се спрял тъкмо до него. Иисус приклекнал и прошепнал:
„ Стани, вземи одъра си и върви ”. С тези думи като че ли му споделил: – Аз съм до тебе, Аз съм твоят най-ближен, ти си най-малкият от моите братя, а никой не те посети, ти си в най-голямата потребност, а никой не ти оказа помощ, единствено те подритваха и подминаваха, изблъскваха и прескачаха твоето сухо и безпомощно тяло, никой от тези хора не се спря при теб, никой не те помилва, никой не те попита какво ти е, никой не те извлачи до целителната вода, сега Аз те изцерявам, стани, вземи одъра си и върви.
Всички останали са били впили погледа си в него. Всички в шок и онемяване са гледали ту Иисус, ту него, най-сакатия, най-окаяния, най-малкия от братята да върви изправен, със сламената постеля на разположение, да прави несигурно крачка след крачка, крачка след крачка, под изумените и ядни погледи на останалите.
Тези, които нямали сърце да му оказват помощ, до момента в който той чакал безпомощно край целителната вода, те, същите, побързали незабавно след първите му неуверени крачки да обвинят Иисус, че нарушава съботата, нарушава закона, нарушава разпоредбите. Иисус нямал право да изцелява в събота. А разслабеният нямал право да носи одъра си в събота. Това са хора без сърце, без душа и надалеч от близък.
Както казахме, такова е било човечеството преди идването на Човека Христос. Но белким в този момент е по-различно. Повечето от нас са заети единствено със личните си грижи, живеят един еднообразен живот, гонят единствено персоналните си ползи, затворени са в своя живот и не виждат нищо отвън него.
А всички ние сме заобиколени от сакати и заболели хора. Много от тях са заболели физически, само че множеството са парализирани духовно. Такива хора, не запомнили Бога, нетърсещи духовно избавление, живеят първичен живот изпълнен с приятност и удоволствия. Под външната усмивка, техните очи са празни, уплашени, обезверени и изпълнени с горест, тъй като са изгубили смисълът на живота….
Затова, дано се вгледаме в нашите фамилии, измежду приятелите и познатите ни, в който и да е инцидентно срещнат човек, и да си сложим въпроса, каква е неговата потребност и какво може всеки един от нас да направи за него?
Да влезем в неговия живот, като му помогнем с каквото можем и да му потвърдим,че той не е самичък, не е пропуснат, не е ненавиждан и не е непотребен, някой го е видял с очи и е откликнал със сърце.
В този наш близък ние би трябвало да разпознаваме разслабения от Евангелието. Той е най-малкия брат на Иисус, който сме призвани да нахраним, да напоим, да посетим, да помилваме. И когато погледнем в изсъхналите му очи, да разпознаем в тях очите на Самия Иисус Христос.
Автор: отец Стоян Махлелиев
Още Православни тематики можете да прочетете на:
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ