Новината на годината. Дали комунизмът си отива с паметника
Съветският монумент в София си отива парче по парче и оставя едно празно пространство в края на 2023 година. В тази история обаче има по-голям смисъл, в сравнение с наподобява.
Вероятно всеки ще резервира собствен облик от премахването на Паметника на Съветската войска в София. Висяща отрязана ръка с вдигнато оръжие в небето над София, носена от кран. Огромното лице на боец, прикрито зад ламарина, пред която са се наредили служители на реда. Женско тяло, което постепенно се люлее във въздуха, обрамчено с колани. Скеле и празен фундамент.
Струва си в края на годината да си оставим място за тези фрагменти и за другите усеща, които тези облици евентуално провокират в нас.
Толкова мудна разлъка
Бавното делене с паметника може би ще остане в историята като огромната вест на 2023, само че това е резултат от дълги години на търсене, в които монументалното минало като че ли тече на фрагменти.
За разлика от взривяването на мавзолея на Георги Димитров през 1999 година – и дословното му изгубване от груповата образна памет – Паметникът на Съветската войска си отива от паметта ни парче по парче. Това са и двата разнообразни метода, по които мислим раздялата с тоталитаризма.
Мавзолеят също не съумя да рухне изведнъж
Вторият метод, сегашният, май е по-адекватният, и самата история ни подсказва това. Мавзолеят, който трябваше да бъде изпепелен от раз, не съумя да рухне изведнъж. За това, макар тогавашното предпочитание на основателите, бяха нужни общо четири гърмежа, както и няколко дни – сред 21 и 27 август.
Как се споделя довиждане
Всяка страна, претърпяла тоталитарен надзор, намира разнообразни способи за разлъка и излизане от тоталитаризма. Но има нещо общо на всички места, което първоначално не се вижда – всеобщото предпочитание е за мигновена разлъка, само че то не може да се сбъдне.
Радикалните стремежи сигурно дават сила на целия развой на разлъка. Това се вижда в историята на България от 90-те: с песните „ 45 години стигат “, „ Комунизмът си отива “, „ Времето е наше “, промяната на имена на улици и градове, свързани с тоталитарни герои, оповестяването на комунистическия режим за незаконен.
Желанието е за мигновена разлъка с предишното, само че то няма по какъв начин да се сбъдне
Очакването, че комунизмът ще си отиде „ от раз “, е предпочитание на огромна част от обществото, само че и клопката на тоталитаризма – дългото живеене в тоталитарна среда кара хората да имат вяра, че има цялостни „ монументални “ решения. Тази вяра се превежда психически като „ тоталитаризмът вътре в нас “, неговият надзор над нас.
Това демонстрира, че макар смяната на средата, изискванията, законите, във всеки от нас се резервира една консервативна част, която има вяра в „ монументалните решения “, които идват " един път вечно ".
Град Нюрнберг
Историята на немския град Нюрнберг не може да се съпоставя с тази на София, само че въпросите, пред които е стоял градът, си остават сходни: какво да се прави с гигантското завещание на националсоциализма? Нацисткият тържествен площад със своите цели 11 квадратни километра е най-голямото запазило се архитектурно завещание на националсоциализма, обвързвано с името на Алберт Шпеер, първият проектант на Третия райх.
На Нюрнберг му трябват и над 50 години за основаване на документационен център. В първите 20 години след войната целият ареал потъва в давност и е изцяло зарязан. Първото решение за ориста на ареала датира чак от 1983 година
Смисълът на това съпоставяне е само в едно - дълго време Нюрнберг позволява грешката да мисли, че би трябвало да се откри единно и изцяло решение за бъдещето на мястото.
Нюрнберг стартира да се разделя с паметниците си след 40 години
Днешният кмет на града самичък признава, че точно това е блокирало процеса дълго време. Едва когато се приема, че такова единно решение е невероятно, че могат да се търсят частични, фрагментарни решения и че разговорът за функционалностите на разнообразни елементи от ареала продължава, като в него вземат участие разнообразни цивилен организации и институции, се стига до началото на преосмисляне на мястото и действителното му отваряне към хората.
Град София
Ако се върнем към паметника в центъра на София, ще си спомним, че зад протичащото се сега стоят дългогодишни групови старания на доста и разнообразни хора, цивилен сдружения и институции. Войната на Русия в Украйна и невижданото надменно отношение на съветските управляващи към България ускориха публичната сензитивност към символичното наличие на Съветската войска и към политическото въздействие на Русия в страната.
Всичко това трансформира бавното и ненапълно нерешително разграждане на паметника пред очите ни като метафора и за нашето персонално израстване - че точно този муден и неуверен, само че въпреки всичко общ групов развой, който и през днешния ден зависи от възприятията и мислите на всеки един от нас, е същинската победа над руския тоталитаризъм, над монументализма.
Победата като развой, в който има място за персонално присъединяване. Затова е добре да си оставим време и пространство за облиците, за фрагментите на това разграждане. Историческо е.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Вероятно всеки ще резервира собствен облик от премахването на Паметника на Съветската войска в София. Висяща отрязана ръка с вдигнато оръжие в небето над София, носена от кран. Огромното лице на боец, прикрито зад ламарина, пред която са се наредили служители на реда. Женско тяло, което постепенно се люлее във въздуха, обрамчено с колани. Скеле и празен фундамент.
Струва си в края на годината да си оставим място за тези фрагменти и за другите усеща, които тези облици евентуално провокират в нас.
Толкова мудна разлъка
Бавното делене с паметника може би ще остане в историята като огромната вест на 2023, само че това е резултат от дълги години на търсене, в които монументалното минало като че ли тече на фрагменти.
За разлика от взривяването на мавзолея на Георги Димитров през 1999 година – и дословното му изгубване от груповата образна памет – Паметникът на Съветската войска си отива от паметта ни парче по парче. Това са и двата разнообразни метода, по които мислим раздялата с тоталитаризма.
Мавзолеят също не съумя да рухне изведнъж
Вторият метод, сегашният, май е по-адекватният, и самата история ни подсказва това. Мавзолеят, който трябваше да бъде изпепелен от раз, не съумя да рухне изведнъж. За това, макар тогавашното предпочитание на основателите, бяха нужни общо четири гърмежа, както и няколко дни – сред 21 и 27 август.
Как се споделя довиждане
Всяка страна, претърпяла тоталитарен надзор, намира разнообразни способи за разлъка и излизане от тоталитаризма. Но има нещо общо на всички места, което първоначално не се вижда – всеобщото предпочитание е за мигновена разлъка, само че то не може да се сбъдне.
Радикалните стремежи сигурно дават сила на целия развой на разлъка. Това се вижда в историята на България от 90-те: с песните „ 45 години стигат “, „ Комунизмът си отива “, „ Времето е наше “, промяната на имена на улици и градове, свързани с тоталитарни герои, оповестяването на комунистическия режим за незаконен.
Желанието е за мигновена разлъка с предишното, само че то няма по какъв начин да се сбъдне
Очакването, че комунизмът ще си отиде „ от раз “, е предпочитание на огромна част от обществото, само че и клопката на тоталитаризма – дългото живеене в тоталитарна среда кара хората да имат вяра, че има цялостни „ монументални “ решения. Тази вяра се превежда психически като „ тоталитаризмът вътре в нас “, неговият надзор над нас.
Това демонстрира, че макар смяната на средата, изискванията, законите, във всеки от нас се резервира една консервативна част, която има вяра в „ монументалните решения “, които идват " един път вечно ".
Град Нюрнберг
Историята на немския град Нюрнберг не може да се съпоставя с тази на София, само че въпросите, пред които е стоял градът, си остават сходни: какво да се прави с гигантското завещание на националсоциализма? Нацисткият тържествен площад със своите цели 11 квадратни километра е най-голямото запазило се архитектурно завещание на националсоциализма, обвързвано с името на Алберт Шпеер, първият проектант на Третия райх.
На Нюрнберг му трябват и над 50 години за основаване на документационен център. В първите 20 години след войната целият ареал потъва в давност и е изцяло зарязан. Първото решение за ориста на ареала датира чак от 1983 година
Смисълът на това съпоставяне е само в едно - дълго време Нюрнберг позволява грешката да мисли, че би трябвало да се откри единно и изцяло решение за бъдещето на мястото.
Нюрнберг стартира да се разделя с паметниците си след 40 години Днешният кмет на града самичък признава, че точно това е блокирало процеса дълго време. Едва когато се приема, че такова единно решение е невероятно, че могат да се търсят частични, фрагментарни решения и че разговорът за функционалностите на разнообразни елементи от ареала продължава, като в него вземат участие разнообразни цивилен организации и институции, се стига до началото на преосмисляне на мястото и действителното му отваряне към хората.
Град София
Ако се върнем към паметника в центъра на София, ще си спомним, че зад протичащото се сега стоят дългогодишни групови старания на доста и разнообразни хора, цивилен сдружения и институции. Войната на Русия в Украйна и невижданото надменно отношение на съветските управляващи към България ускориха публичната сензитивност към символичното наличие на Съветската войска и към политическото въздействие на Русия в страната.
Всичко това трансформира бавното и ненапълно нерешително разграждане на паметника пред очите ни като метафора и за нашето персонално израстване - че точно този муден и неуверен, само че въпреки всичко общ групов развой, който и през днешния ден зависи от възприятията и мислите на всеки един от нас, е същинската победа над руския тоталитаризъм, над монументализма.
Победата като развой, в който има място за персонално присъединяване. Затова е добре да си оставим време и пространство за облиците, за фрагментите на това разграждане. Историческо е.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ