Русия може да прекрати войната срещу Украйна: Ако армиите се надигнат като през 1917-а
Съществува опцията Русия да приключи войната - не като я загуби на терен в Украйна, а като потъне във вътрешни междуособици. Случвало се е неведнъж и за това си има аргументи.
" Ние на Запад имаме политика. Те на Изток имат само власт ", писа преди време английският закостенял мъдрец Роджър Скрутън. Там, където има политика, междуособиците са необичайност, а гражданските войни - изключени. Преминаването на властта от ръце в ръце става по решение на жителите чрез избори. Всички въпроси се вземат решение с бурни разногласия, вместо със мощ. Накрая печели не оня с по-големите юмруци, а оня, който е спечелил разногласието.
В Русия няма общество
Там, където има единствено власт, всяко разтърсване може да докара до междуособици и цивилен войни. Най-малкото - защото наличната власт, колкото и да е омръзнала на хората, не може да бъде заменена без принуждение. Обществата, в които има единствено власт, плуват в принуждение, защото разногласията са на процедура неразрешени. Решенията се постановат с " правото на силата ". И назад: заради неналичието на разногласия, съпротивата против правото на силата също избива в принуждение.
Политика, на собствен ред, може да има единствено там, където има общество, обитаемо с жители. Не племена, не орди, не купища атомизирани човеци - а общество, в което (както в политиката) решенията се вземат и убежденията се образуват след разискване. За да има такова разискване, обаче, е належащо хората да се усещат свързани между тях с безбройните влакна, присъщи за обществата: персонални, фамилни, организационни, културни, общностни, политически и така нататък За да е налице тази съгласуваност, е належащо, на собствен ред, хората да си имат доверие и да си съчувстват - да имат вяра, че другият против тях е като тях и, затова, да могат да влизат и в неговите обувки.
Там, където няма доверие и състрадание, липсва онази съгласуваност, която е присъща за обществата. И - още веднъж - убежденията и решенията са плод на мощ и принуждение.
В Русия общество няма. Всеки счита другия за евентуален зложелател и не го схваща като еднакъв на себе си, та да му влиза в ситуацията или да му симпатизира. Това прави Русия изключително нежно образувание. Всичко се държи на силата и цялата структура се отличава не с гъвкавостта, присъща за обществата, а с твърдостта, присъща за чугуна: наподобява доста здрав, само че при всеки удар може да се разпадне.
Руснакът няма доверие на руснака. Само на страната.
Социологическите проучвания дават задоволително ясна картина на положението на нещата. Центърът " Левада " предлага картина на доверието, съгласно която ситуацията, изначално пагубно, непрекъснато деградира. " По предписание, на хората може да се има вяра " е позиция, която през 2005 година поддържат 20 на 100 от руснаците, а през 2020 година - едва 15 на 100. Позицията " По предписание, не трябва да се има вяра на хората " събира болшинство от 75 на 100 през 2005 година и 84 на 100 през 2020-а.
В Европа опцията за съмнение нормално се формулира по-внимателно - вместо бруталното " не бива да се има вяра " (нельзя), обикновено виждаме " добре е човек да има едно на разум ". Това усложнява сравнението сред Русия и Европа, само че при всички положения руснаците са най-враждебни един към различен. За съпоставяне, в прилежаща Финландия доверието в другия е 68 на 100. В България ситуацията не е по никакъв начин положително, само че въпреки всичко на тези осемдесетина %, които не имат вяра на хората, е препоръчана опцията " едно на разум ", а не - " нельзя ".
Проблемът на руснаците не е единствено в по-интензивното им неприемане на другия. В страните, в които има високи равнища на съмнение в другия - да вземем отново България, или даже Франция - също има високи равнища на съмнение към държавната власт. Двете неща се уравновесяват: недоверчивият българин или французин не тича при държавната власт, с цел да търси протекция от хипотетичните неприятни планове на съседите. Оправят се някак между тях и без намесата на страната.
В Русия не е по този начин. Там рекордните равнища на съмнение се съчетават с рекордно високо доверие в това, че държавната власт може и би трябвало да взема решение всичко. В сондаж на ВЦИОМ от август 2022 виждаме, че, съгласно 71 на 100 от руснаците, страната е длъжна да контролира сферата на морала - т.е. властта да оповестява на гражданите що е то положително и що е то зло. Висшистите - забележете - са групата, която най-силно желае страната да контролира моралните каузи (75 на сто).
Изводът е, че руснаците отхвърлят да вземат решение нещата в диалози между тях, като изискват от Кремъл да прави това вместо тях. Това е висша форма на атомизация и безпомощност; и тя не е от през вчерашния ден.
" В Русия идва тирания... "
През 1997 година огромният съветски социолог Г. Г. Дилигенский разгласява резултатите от няколко дългогодишни проучвания на съветския нрав. Още тогава неговите читатели (вкл. наша скромност) стигат до извода: " Идва тирания ".
Дилигенский обобщава, че Русия е " общество от приключени индивидуалисти ", но не по " западен ", а по съветски фасон. Руснаците са по-скоро приключени егоисти, които не усещат никаква отговорност към останалите, неспособни да се съюзяват за постигането на общи цели. Резултатът, предизвестява Дилигенский, е " логика на психиката на обществено безсилие… просвета, пронизана от визията за държавната власт като мощ, способна да урежда ориста на народа. "
Какво обаче се случва, в случай че страната не успее да " се грижи за народа "? Руснаците са неспособни да ѝ въздействат или подтикват в някаква посока, защото нито умеят да се сдружават, нито имат вяра, че осведоменото гласоподаване на избори води до резултат. Само 9 на 100 считат за значимо правото на жителите да избират свои представители във властта и единствено 8 на 100 - правото на достъп до информация.
Какво тогава да вършат руснаците, когато станат недоволни от грижите на страната? Могат само да я упрекват, че не е " положителният цар " и рано или късно да устроят някакъв протест против нея.
В последните години психическите учредения на сходно въодушевление стават все по-видими. Според център " Левада ", възприятието " засегнатост за своя народ " през 2014 година са споделили 14 на 100, а през 2021 - 27 на 100. Позицията " настървение и настъпателност " се качва от 12 на 100 до 18 на 100, отчаянието - от 9 на 15 на 100. Живеещи в положение на персонална засегнатост са 7 на 100 през 2014 година и 12 на 100 през предходната година.
А след убийството на Дугина?
Това към момента не са пагубни индикатори - стига обществото да е добре структурирано и жилаво. То би могло освен да адресира аргументите за такива усеща, само че и да откри метод да ги омекоти и пренасочи. В Русия това не може да свърши нито гражданското общество, нито - политическото; такива няма. Може да бъде само мачкано от горната страна, което ще създаде отпор - отново, не кротичък и цивилен, за какъвто няма благоприятни условия, а принудителен. Това в Русия се е случвало стотици пъти през последните 300 години.
След атентата против дъщерята на Александър Дугин в интернета се появи официално съобщение на някаква Национална републиканска войска, която пое отговорността. Дали това е истина, или не засега остава неразбираемо. Но въпреки всичко някой взривява съветски военни и промишлени обекти в Русия. Някой дерайлираше беларуски влакове, пренасящи съветски военни товари към Украйна. При пропукване по съветските върхове или при някакъв трус, който да разяри низините - подобни " армии " могат ненадейно да излязат на повърхността и да намерят следовници, изключително в случай че към тях преминат дезертьори от войната. Това към този момент се е случвало - през 1917 година.
Така или другояче, бурето с барут е налице. Край него няма предпазни уреди, като да вземем за пример гражданско общество или политика. Всяка искра може да докара до гърмеж.
Евгений Дайнов,
" Ние на Запад имаме политика. Те на Изток имат само власт ", писа преди време английският закостенял мъдрец Роджър Скрутън. Там, където има политика, междуособиците са необичайност, а гражданските войни - изключени. Преминаването на властта от ръце в ръце става по решение на жителите чрез избори. Всички въпроси се вземат решение с бурни разногласия, вместо със мощ. Накрая печели не оня с по-големите юмруци, а оня, който е спечелил разногласието.
В Русия няма общество
Там, където има единствено власт, всяко разтърсване може да докара до междуособици и цивилен войни. Най-малкото - защото наличната власт, колкото и да е омръзнала на хората, не може да бъде заменена без принуждение. Обществата, в които има единствено власт, плуват в принуждение, защото разногласията са на процедура неразрешени. Решенията се постановат с " правото на силата ". И назад: заради неналичието на разногласия, съпротивата против правото на силата също избива в принуждение.
Политика, на собствен ред, може да има единствено там, където има общество, обитаемо с жители. Не племена, не орди, не купища атомизирани човеци - а общество, в което (както в политиката) решенията се вземат и убежденията се образуват след разискване. За да има такова разискване, обаче, е належащо хората да се усещат свързани между тях с безбройните влакна, присъщи за обществата: персонални, фамилни, организационни, културни, общностни, политически и така нататък За да е налице тази съгласуваност, е належащо, на собствен ред, хората да си имат доверие и да си съчувстват - да имат вяра, че другият против тях е като тях и, затова, да могат да влизат и в неговите обувки.
Там, където няма доверие и състрадание, липсва онази съгласуваност, която е присъща за обществата. И - още веднъж - убежденията и решенията са плод на мощ и принуждение.
В Русия общество няма. Всеки счита другия за евентуален зложелател и не го схваща като еднакъв на себе си, та да му влиза в ситуацията или да му симпатизира. Това прави Русия изключително нежно образувание. Всичко се държи на силата и цялата структура се отличава не с гъвкавостта, присъща за обществата, а с твърдостта, присъща за чугуна: наподобява доста здрав, само че при всеки удар може да се разпадне.
Руснакът няма доверие на руснака. Само на страната.
Социологическите проучвания дават задоволително ясна картина на положението на нещата. Центърът " Левада " предлага картина на доверието, съгласно която ситуацията, изначално пагубно, непрекъснато деградира. " По предписание, на хората може да се има вяра " е позиция, която през 2005 година поддържат 20 на 100 от руснаците, а през 2020 година - едва 15 на 100. Позицията " По предписание, не трябва да се има вяра на хората " събира болшинство от 75 на 100 през 2005 година и 84 на 100 през 2020-а.
В Европа опцията за съмнение нормално се формулира по-внимателно - вместо бруталното " не бива да се има вяра " (нельзя), обикновено виждаме " добре е човек да има едно на разум ". Това усложнява сравнението сред Русия и Европа, само че при всички положения руснаците са най-враждебни един към различен. За съпоставяне, в прилежаща Финландия доверието в другия е 68 на 100. В България ситуацията не е по никакъв начин положително, само че въпреки всичко на тези осемдесетина %, които не имат вяра на хората, е препоръчана опцията " едно на разум ", а не - " нельзя ".
Проблемът на руснаците не е единствено в по-интензивното им неприемане на другия. В страните, в които има високи равнища на съмнение в другия - да вземем отново България, или даже Франция - също има високи равнища на съмнение към държавната власт. Двете неща се уравновесяват: недоверчивият българин или французин не тича при държавната власт, с цел да търси протекция от хипотетичните неприятни планове на съседите. Оправят се някак между тях и без намесата на страната.
В Русия не е по този начин. Там рекордните равнища на съмнение се съчетават с рекордно високо доверие в това, че държавната власт може и би трябвало да взема решение всичко. В сондаж на ВЦИОМ от август 2022 виждаме, че, съгласно 71 на 100 от руснаците, страната е длъжна да контролира сферата на морала - т.е. властта да оповестява на гражданите що е то положително и що е то зло. Висшистите - забележете - са групата, която най-силно желае страната да контролира моралните каузи (75 на сто).
Изводът е, че руснаците отхвърлят да вземат решение нещата в диалози между тях, като изискват от Кремъл да прави това вместо тях. Това е висша форма на атомизация и безпомощност; и тя не е от през вчерашния ден.
" В Русия идва тирания... "
През 1997 година огромният съветски социолог Г. Г. Дилигенский разгласява резултатите от няколко дългогодишни проучвания на съветския нрав. Още тогава неговите читатели (вкл. наша скромност) стигат до извода: " Идва тирания ".
Дилигенский обобщава, че Русия е " общество от приключени индивидуалисти ", но не по " западен ", а по съветски фасон. Руснаците са по-скоро приключени егоисти, които не усещат никаква отговорност към останалите, неспособни да се съюзяват за постигането на общи цели. Резултатът, предизвестява Дилигенский, е " логика на психиката на обществено безсилие… просвета, пронизана от визията за държавната власт като мощ, способна да урежда ориста на народа. "
Какво обаче се случва, в случай че страната не успее да " се грижи за народа "? Руснаците са неспособни да ѝ въздействат или подтикват в някаква посока, защото нито умеят да се сдружават, нито имат вяра, че осведоменото гласоподаване на избори води до резултат. Само 9 на 100 считат за значимо правото на жителите да избират свои представители във властта и единствено 8 на 100 - правото на достъп до информация.
Какво тогава да вършат руснаците, когато станат недоволни от грижите на страната? Могат само да я упрекват, че не е " положителният цар " и рано или късно да устроят някакъв протест против нея.
В последните години психическите учредения на сходно въодушевление стават все по-видими. Според център " Левада ", възприятието " засегнатост за своя народ " през 2014 година са споделили 14 на 100, а през 2021 - 27 на 100. Позицията " настървение и настъпателност " се качва от 12 на 100 до 18 на 100, отчаянието - от 9 на 15 на 100. Живеещи в положение на персонална засегнатост са 7 на 100 през 2014 година и 12 на 100 през предходната година.
А след убийството на Дугина?
Това към момента не са пагубни индикатори - стига обществото да е добре структурирано и жилаво. То би могло освен да адресира аргументите за такива усеща, само че и да откри метод да ги омекоти и пренасочи. В Русия това не може да свърши нито гражданското общество, нито - политическото; такива няма. Може да бъде само мачкано от горната страна, което ще създаде отпор - отново, не кротичък и цивилен, за какъвто няма благоприятни условия, а принудителен. Това в Русия се е случвало стотици пъти през последните 300 години.
След атентата против дъщерята на Александър Дугин в интернета се появи официално съобщение на някаква Национална републиканска войска, която пое отговорността. Дали това е истина, или не засега остава неразбираемо. Но въпреки всичко някой взривява съветски военни и промишлени обекти в Русия. Някой дерайлираше беларуски влакове, пренасящи съветски военни товари към Украйна. При пропукване по съветските върхове или при някакъв трус, който да разяри низините - подобни " армии " могат ненадейно да излязат на повърхността и да намерят следовници, изключително в случай че към тях преминат дезертьори от войната. Това към този момент се е случвало - през 1917 година.
Така или другояче, бурето с барут е налице. Край него няма предпазни уреди, като да вземем за пример гражданско общество или политика. Всяка искра може да докара до гърмеж.
Евгений Дайнов,
Източник: inews.bg
КОМЕНТАРИ