БГНЕС: Новини от България и Света
Съществува една остаряла и прекомерно утешителна илюзия, която в Сърбия се поддържа с удивителна непримиримост: че за положението на обществото е виновен само индивидът на върха.
Че е задоволително да бъде заменен един политик и всичко останало някак ще си пристигна на мястото, както когато се подмени изгоряла крушка и внезапно цялото помещение се озари от светлина. Подобна визия е извънредно привлекателна, тъй като освобождава от отговорност всички останали. Ако за всичко е отговорен един човек, а този нашият от дълго време поставя всички старания да трансформира Сърбия в сметище, ръководено от най-низшата наслойка на обществото, тогава милионите други са просто безсилни наблюдаващи на историята – хора, които не са имали никакво въздействие върху събитията, сполетели ги по волята на ориста.
За страдание обществата не действат толкоз просто. Нито една власт не се задържа дълго само с помощта на гения на един политик, без значение какъв брой ловък, неотстъпчив или безсъвестен е той. За да ръководи някой толкоз дълготрайно, е нужна цяла войска от сътрудници, помощници, последователи и безмълвни съучастници. Необходим е голям брой хора, които са подготвени да се приспособят към разпоредбите на играта, даже когато чудесно знаят, че тези правила са неправилни.
След толкоз години ръководство на Александър Вучич към този момент е съвсем невероятно да се приказва само за него като за причина за всичко това, което не е наред в Сърбия, колкото и правилно да е, че той въплъщава най-лошото, което можеше да сполети тази страна. Много по-неприятно, само че и доста по-близо до истината е да се надигнем пред обстоятелството, че с течение на времето Сърбия стартира да наподобява на своя президент. Не тъй като той има някаква свръхестествена дарба да прекроява нацията по собствен облик и сходство, а тъй като милиони хора възприеха моделите на държание, които неговата система възнаграждаваше.
Всяка дълготрайна власт действа като огледало. В началото тя отразява особеностите на обществото, от което е произлязла. След известно време обаче настава нещо надалеч по-опасно – обществото стартира да отразява облика на самата власт. Хората усвояват нейния речник, нейните способи, нейните полезности и нейните оправдания. Това, което в миналото е предизвиквало отвращение, се трансформира в всекидневие, а това, което в миналото е било недопустимо, стартира да се възприема като натурален ред на нещата. Най-голямата политическа победа не е спечелването на избори. Най-голямата победа е да накараш хората да свикнат.
А Сърбия привикна с доста неща. Свикна да бъде лъгана. Нагло, намерено, нахално и без никакви последици. Свикна обещанията да се дават без желание в миналото да бъдат изпълнени. Свикна с функционери, които приказват като интернет тролове, и с медии, които бълват мръсотия и ненавист и се държат като партийни бюлетини.
Свикна с това, че институциите съществуват единствено на хартия, до момента в който действителните решения се вземат зад затворени порти, посредством телефонни диалози и политически намигвания. Свикна да бъде ръководена от най-низката човешка наслойка, като че ли минала през решето на асортимент, след което са останали само най-безсрамните и най-покварените.
Някога абсурдът беше събитие. Днес е просто пауза сред два рекламни блока. Някога обществото изискваше отговори. Днес постоянно търси само ново забавление. Това не значи, че жителите са станали по-лоши хора, в сравнение с са били. Но несъмнено са станали по-уморени. А изтощените хора са идеалният материал за всяка власт, която желае да се задържи дълго.
Човекът, който всеки ден се тревожи по какъв начин да заплати сметките си, по какъв начин да резервира работата си или по какъв начин да изпрати детето си в университет, не разполага с доста сила да пази нереални правила като институциите, върховенството на закона или разделянето на управляващите. Именно по тази причина властническите системи оцеляват доста по-лесно, в сравнение с постоянно се допуска. Те не изискват от жителите да ги обичат. Напълно задоволително е да ги одобряват като неминуем факт.
Но даже това не е цялата история. Съществува нещо, което е асъдействало за дълголетието на тази система доста повече от страха. Това е угодничеството. Страхът е човешка уязвимост и може да бъде свестен. Угодничеството към този момент е духовен избор. През миналите години Сърбия се трансформира в страна, в която прегъването на гръбнака постоянно изглеждаше като най-разумната инвестиция. Хората се научиха, че е преференциално да мълчат, когато би трябвало да приказват, че е потребно да кимат утвърдително, когато би трябвало да задават въпроси, и че е доста по-безопасно да се възхищават на мощните на деня, в сравнение с да ги подлагат на критика.
Ако съществуваше международна лига по хвалебствие и раболепство, Сърбия би била сериозен кандидат за сребърния орден. Златото въпреки всичко е непокътнато за Северна Корея.
Толкова доста естествени дарования, събрани на едно място, рядко могат да бъдат видени. В тази страна има голям брой хора, които разпознават политическия вятър още преди метеорологичните станции и сменят убежденията си с точността на професионални ветроходци. Днес са пламенни бранители на една концепция, на следващия ден на друга, а вдругиден ще изясняват по какъв начин в действителност постоянно са отстоявали точно това, което в дадения миг им носи полза. Впрочем полза се трансформира в най-стабилната идеология на модерна Сърбия.
Не всички са част от системата. Не всички членуват в ръководещата партия. Но голям брой хора вземат участие в поддържането на еднакъв модел на държание. Едни чакат работа. Други чакат покачване. Трети чакат социална поръчка. Четвърти се надяват някой да ги „ побутне “ напред.
Понякога цената на единодушието е висока, а от време на време е изненадващо ниска. За едно работно място, за длъжностен автомобил, за място в директорски съвет или за няколко минути непосредственост до политическата власт мнозина са подготвени да се откажат от възгледи, които в миналото обществено са защитавали. Това е може би най-тъжният аспект на цялата история. Проблемът не е единствено в това, че властта създава смирение. Проблемът е, че покорството се трансформира в публично мечтано качество. Характерът постоянно се възприема като спънка. Почтеността – като неудобен разкош. Последователността – като белег на политическа незрялост.
Разбира се, би било незаслужено да се твърди, че цяла Сърбия е такава. Ако беше, тази страна от дълго време щеше да е престанала да бъде общество и да се е трансформирала в голяма канцелария за удостоверяване на единодушие. Съществуват хора, които отхвърлят да се приспособяват. Съществуват публицисти, които не престават да задават въпроси. Преподаватели, които отхвърлят да мълчат. Съдии, които се пробват да правораздават съгласно закона.
Студенти, които не одобряват бъдещето им да бъде превърнато в конкурс за послушници. Граждани, които излизат на митинги даже когато знаят, че на идващия ден ще ги посрещнат същите проблеми. Именно с помощта на тях Сърбия към момента не е изгубила изцяло способността си да изпитва позор. Но казусът остава същият. Такива хора постоянно са малцинство, до момента в който болшинството е избрало удобството на приспособяването.
Ето за какво е неправилно да се има вяра, че с отдръпването на един човек автоматизирано ще изчезне и системата, която той е построил. Политиците идват и си отиват, само че навиците остават доста по-дълго от техните мандати. Ако едно общество е привикнало да възнаграждава покорството, то ще откри нов лидер, на който да ръкопляска. Ако е научено да почита силата повече от правилата, ще създаде нова версия на същата политика. Може би с разнообразни лозунги, разнообразни цветове и разнообразни лица, само че със същата същина.
Затова най-голямата заплаха за Сърбия не е Александър Вучич като обособена персона. Най-голямата заплаха е опцията моделът на държание, въплътен от Вучич, да се е трансформирал в общоприета норма – в нещо подразбиращо се, което надживява всеки собствен основател. Защото автократиите в никакъв случай не оцеляват само с помощта на своите водачи. Те съществуват с помощта на общества, които последователно привикват към мисълта, че ненормалното е обикновено, че приведеният гръбнак е по-естествено състояние от изправената стойка и че персоналната полза е по-важна от публичния интерес.
Когато едно общество доближи до тази точка, въпросът за какво страната наподобява на своя държател към този момент не е решителен. След толкоз години взаимен живот отговорът е напълно елементарен: тъй като сме привикнали едни с други. Властта е привикнала, че може всичко, а жителите са привикнали, че могат малко или съвсем нищо. Властта е привикнала да приказва без отговорност, а обществото – да слуша без опозиция. Едните изгубиха мярката, другите изгубиха търпението си.
Затова казусът на Сърбия през днешния ден не е единствено Александър Вучич. Проблем е всеки дребен Вучич, на който сме разрешили да израсне в самите нас. Всеки път, когато премълчим една неправда, тъй като не ни визира персонално. Всеки път, когато търсим връзки вместо правила. Всеки път, когато се възхищаваме повече на властта, в сравнение с честността. Всеки път, когато назоваваме някого простак, тъй като е отказал да се продаде.
Години наред слушаме по какъв начин един човек е завладял страната. Може би е по този начин. Но нито една страна не може да бъде пленена без съучастници. Някой би трябвало да държи вратата, някой да изгаси светлината, някой да подпише документа, някой да обърне глава на другата страна и някой да изясни по какъв начин всичко това в действителност е изцяло обикновено.
Именно това е и най-скъпата цена на тази ера. Разрушена не е единствено политическата система, а и самото чувство за нормалност. Когато хората престанат да разграничават приличието от раболепието, институцията от послушника, истината от пропагандата и страната от партията, тогава казусът към този момент не е единствено властта. Тогава казусът се трансформира в самото общество.
И по тази причина денят, в който Александър Вучич напусне властта, ще бъде значим. Но няма да бъде задоволителен. Защото неговото отдръпване няма автоматизирано да изправи милионите гърбове, привикнали да се прегъват. Няма да върне характера на тези, които са го продали против дребни привилегии. Няма за една нощ да трансформира поданиците в жители.
Истинската работа ще стартира едвам тогава. Сърбия няма да би трябвало да се освобождава единствено от един човек. Тя ще би трябвало да се освобождава от всичко, което е научила от него. А това, както ще се окаже, е надалеч по-трудна и надалеч по-продължителна задача от простата промяна на една власт. I БГНЕС
---------------
Анализът на известния сръбски журналист е оповестен в " Данас "
