Европа има ниски военни бюджети, но кой носи отговорност за десетилетията зимен сън
САЩ все по-често укоряват Европа в неналичието на вложения в защита. Те фактически са незадоволителни, само че зад това стоят десетилетия на политики, част от които са водени или насърчавани от Вашингтон. Всичко това обаче единствено отчасти оправдава проспиването на рисковете за Европа, написа Стефан Попов.
Обвинението от Съединени американски щати към Европ а, че не отделя средства за защита, стана факсимиле. Всеки знае, всеки повтаря, всеки е подготвен да каже „ ами да, като не финансирате военния си бюджет “.
Да, това е положението на нещата, такива са голите обстоятелства. И въпреки всичко, не е тъкмо по този начин. Числата са ясни, само че като се слагат в политическа и историческа вероятност, към тях се прибавят условия и нюанси. Те не извиняват Европа, само че дават информация за по-балансиран мироглед.
Съединени американски щати, Европа и НАТО след Втората международна война
В един първи интервал след Втората международна война несъмнено господства усещането за Европа като способна да твори международни войни от вътрешната страна, неспособна да взема решение по кротичък път проблеми сред страни, основно Германия и Франция.
Оттук и централната грижа и следващи политики са ориентирани към условия, при които злополуките с двете войни да не се повтарят. Съединени американски щати излизат огромен победител във боен и икономическа проект, съумяват да притиснат Англия да разгради колониалната империя, постановат $ като международна аварийна валута. В духа на тази доминация основават и НАТО през 1949 година.
Алиансът поема функционалностите на възпираща мощ против Съюз на съветските социалистически републики . Тази картина е известна. В нея постоянно се пропуща фактът, че идващите десетилетия Европа се развива освен като Европейска общественост, само че и като голям брой обществени страни. Значителни бюджетни средства се насочват към това, което доста необятно назоваваме обществена политика.
Известно време Щатите се притесняват, че развиването на личен защитителен потенциал може да милитаризира Европа и да я върне към предвоенния интервал
Инерцията, която европейските обществени страни генерират през десетилетията от 1960-та до към края на Студената война, мъчно може да се обърне и през днешния ден виждаме следствията от това. Но индиректен принос за тази ориентировка имат Съединени американски щати. Известно време Щатите се притесняват, че развиването на личен защитителен потенциал може да милитаризира Европа и да я върне към предвоенния интервал.
По-късно Съединени американски щати развиват убеждението, че НАТО е освен нужна, само че и задоволителна за отбрана на континента организация. Паралелно с тези настройки, постоянно неизразени, само че необятно споделени, Европа развива своята пацифистки вид интеграция. А редица нейни политически мислители създават транс-милитерни нормативни концепции, в които концепцията за въоръжен спор се счита имплицитно за нелепа.
Такъв незабравим образец е цялата пост-Франкфуртска школа от Хабермас и след него, която не просто въздейства на европейската интеграция, само че се счита и за неин висш идеолог. По този въпрос, апропо, на днешна Европа ѝ следва да преживее епохална промяна в незнайни към този момент направления.
Промяната след края на Студената война
След Студената война идва интервал на известна дезориентация по въпроса какво прави Европа, както и създаващият се Европейски съюз със своята сигурност. Опасенията за вътрешна война ги няма, Съюз на съветските социалистически републики е фалирал във всяко отношение.
През 1990-те Европа претърпява труса на Югославските войни . Той и през днешния ден за мнозина е неуместен, въпреки че поради войната в Украйна не би трябвало да се приема като инцидентно отклоняване или вътрешна рецесия.
Сигналите, които Европа получава от Съединени американски щати по въпроса за отбранителните си качества, са спорни
Сигналите, които Европа получава от Съединени американски щати по въпроса за отбранителните си качества, са спорни. Клинтън съумява след 1993-94 година да наложи разширение на НАТО. Днес се не помни каква гигантска опозиция преодолява администрацията му и последователите на трансатлантическата интеграция.
Но по-важно е, че се пренебрегва въпроса за избора на самите европейски страни.
Те поддържат разширението, само че в същото време, някак безшумно и добродушно, стартират да считат, че по този начин се взема решение въпросът за дълготрайната сигурност на Европа. И вниманието повече е ориентирано към експанзията на Европейски Съюз.
С огромен възторг европейски политици и мислители развиват хрумвания за Европейски Съюз като пост-национална политическа форма, пост-модерно политическо тяло, пост-модерна империя (не експанзивна, а спокойна, миролюбива, ангажирана в безконечен спорен процес).
Съединени американски щати и поддържането на статуквото за европейската защита
Съединени американски щати обаче освен не се опълчват на тези трендове, а ги поддържат трайно, уверено, та даже и ревностно. Европа, само че изключително Франция, Англия, северните страни имат едно мислено и това може да се наблюдава.
Англия се държи като класическа национална страна, която сама носи отговорност за сигурността си
Англия се държи като класическа национална страна, която сама носи отговорност за сигурността си. Франция от много време има съмнения за присъединяване в отбранителния Алианс. Швеция, Финландия и други бяха на изключително мнение до неотдавна.
Във втория мандат на Клинтън държавният секретар М адлин Олбрайт даже стартира теория, известна като „ трите Д “. Тя се свежда до отвод на Европа от политики, които биха довели до „ повтаряне “ (на функционалности, политики, капацитети), „ дискриминация “ (на трети страни като Турция), „ обособяване “ (автономия на Европейската самодейност за сигурност и защита от НАТО). В
Всяко от тези „ Д “-та акцентира, че нови европейските политики за сигурност, в случай че въобще е съдено да потеглят, не би трябвало да пречат на НАТО или да конкурират централната роля на Алианса. А те и не потръгват, въпреки че благоприятни условия има и те имат директно или непряко отношение към отбранителните бюджети през днешния ден.
Тук е значително да се каже следното: въпросът напълно не е единствено във величината на финансовите средства за защита. Бюджетният развой е политически развой, а бюджетът като подобен е политически факт.
Ако Европа освен е окуражавана да не развива защитителен потенциал, който се привижда като различен на НАТО (и САЩ), само че и със специфична теория притискана да не прави такива неприятни неща, през днешния ден не би трябвало да се чудим за какво същата Европа се е изгубила някъде по пътя.
Опитите на Европа да се отбранява сама
Инициативи в тази посока има през годините и, по-съществено, след края на Студената война. Смята се, че „ трите Д “ на Олбрайт са имитация против желанията на Франция и Англия независимо да построяват специфични военни сили, приказва се за контингент от 60,000 - цяла войска.
През годините има освен плахи опити за така наречен „ Европейска еднаквост за сигурност и защита “, само че в разнообразни ембрионални форми и за институции, каквато е Западно-европейският съюз. Нито една от тях не е подкрепена на практика от Съединени американски щати, в противен случай, на тях се гледа съмнително.
Обратът настава хем внезапно, след 11 септември, хем последователно, в смисъл, че Европа и Европейски Съюз някак недочуват новото говорене в Съединени американски щати и комфортно се разсейват.
След атентатите от 11 септември в администрацията на Джордж Буш-младши стартира да се приказва за изтощение на Европа, за безпочвен и самоцелен пацифизъм. Това се прави изключително от Доналд Ръмсфелд, създател на леко арогантната фраза за „ нова и остаряла Европа “.
Това е моментът, в който Европа е диагностицирана като дисфункционална, макар присъединяване си в задачите в Афганистан, войната в Ирак и задачи в арабския свят. Тези „ интервенции отвън зоната “ са много, всеки може да ревизира. По-важно е, че Съединени американски щати не престават да поддържат това систематизиране на функции, в което те са международна мощ, само че и висш поръчител.
11 септември е последната историческа граница, оттатък която Европа и нейният Европейски Съюз трябваше да се пробудят. И желая да подчертая: не да усилват цифри и проценти в бюджетите си, а да имат хрумвания по какъв начин да са самоосигурят – по прилика със обществените си застраховки, да развият съответни политики и функционалности, а най-после да подвигат и военните си бюджети.
Настъпването на Русия и 2% бюджет за защита
В идващ интервал, преди 10 години, Барак Обама стартира да упорства за постигане до прословутите 2% боен бюджет. След него Тръмп заплаши Европа и стана ясно, че, въпреки да не може да изтегли Съединени американски щати от НАТО, през днешния ден работи по този начин, като че ли Алиансът го няма. А тези дни стават три години война по границата на Европа, в която тя някак разчита Украйна да избави освен себе си, само че и самата нея и обществения ѝ модел.
Днес виждаме добре: Да имаш НАТО разполагаем не е зле. Но да разчиташ, че НАТО ще е разполагаем за безконечни времена, е много наивно и леко несвоевременно в интернационалните взаимоотношения.
От края на Студената война докъм 2000-та година Европа, не Съединени американски щати, претърпява взрив на социология на риска, с няколко богати школи и с разработки на политики за редукция на риск. Сега се оказва, че това са били университетски извършения. През това време най-сериозният риск за сигурността на Европа остава настрана от вниманието.
Ами в случай че в Съединени американски щати настъпи забележителен поврат? Ако Съединени американски щати изберат президент решен на радикални дейности, от смяна на режима вътре до отдръпване от старите интернационалните задължения и сриване на така наречен интернационален демократичен ред, учреден на правила и институции?
Да, Съединени американски щати имат принос да проспиш съществени опасности, само че това по какъв начин ти взема решение казуса със същите тези опасности? Как си се докарал до такава степен, че Съединени американски щати и Русия да вземат решение в Саудитска Арабия бъдещето на твоите граници без теб?
*Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Обвинението от Съединени американски щати към Европ а, че не отделя средства за защита, стана факсимиле. Всеки знае, всеки повтаря, всеки е подготвен да каже „ ами да, като не финансирате военния си бюджет “.
Да, това е положението на нещата, такива са голите обстоятелства. И въпреки всичко, не е тъкмо по този начин. Числата са ясни, само че като се слагат в политическа и историческа вероятност, към тях се прибавят условия и нюанси. Те не извиняват Европа, само че дават информация за по-балансиран мироглед.
Съединени американски щати, Европа и НАТО след Втората международна война
В един първи интервал след Втората международна война несъмнено господства усещането за Европа като способна да твори международни войни от вътрешната страна, неспособна да взема решение по кротичък път проблеми сред страни, основно Германия и Франция.
Оттук и централната грижа и следващи политики са ориентирани към условия, при които злополуките с двете войни да не се повтарят. Съединени американски щати излизат огромен победител във боен и икономическа проект, съумяват да притиснат Англия да разгради колониалната империя, постановат $ като международна аварийна валута. В духа на тази доминация основават и НАТО през 1949 година.
Алиансът поема функционалностите на възпираща мощ против Съюз на съветските социалистически републики . Тази картина е известна. В нея постоянно се пропуща фактът, че идващите десетилетия Европа се развива освен като Европейска общественост, само че и като голям брой обществени страни. Значителни бюджетни средства се насочват към това, което доста необятно назоваваме обществена политика.
Известно време Щатите се притесняват, че развиването на личен защитителен потенциал може да милитаризира Европа и да я върне към предвоенния интервал
Инерцията, която европейските обществени страни генерират през десетилетията от 1960-та до към края на Студената война, мъчно може да се обърне и през днешния ден виждаме следствията от това. Но индиректен принос за тази ориентировка имат Съединени американски щати. Известно време Щатите се притесняват, че развиването на личен защитителен потенциал може да милитаризира Европа и да я върне към предвоенния интервал.
По-късно Съединени американски щати развиват убеждението, че НАТО е освен нужна, само че и задоволителна за отбрана на континента организация. Паралелно с тези настройки, постоянно неизразени, само че необятно споделени, Европа развива своята пацифистки вид интеграция. А редица нейни политически мислители създават транс-милитерни нормативни концепции, в които концепцията за въоръжен спор се счита имплицитно за нелепа.
Такъв незабравим образец е цялата пост-Франкфуртска школа от Хабермас и след него, която не просто въздейства на европейската интеграция, само че се счита и за неин висш идеолог. По този въпрос, апропо, на днешна Европа ѝ следва да преживее епохална промяна в незнайни към този момент направления.
Промяната след края на Студената война
След Студената война идва интервал на известна дезориентация по въпроса какво прави Европа, както и създаващият се Европейски съюз със своята сигурност. Опасенията за вътрешна война ги няма, Съюз на съветските социалистически републики е фалирал във всяко отношение.
През 1990-те Европа претърпява труса на Югославските войни . Той и през днешния ден за мнозина е неуместен, въпреки че поради войната в Украйна не би трябвало да се приема като инцидентно отклоняване или вътрешна рецесия.
Сигналите, които Европа получава от Съединени американски щати по въпроса за отбранителните си качества, са спорни
Сигналите, които Европа получава от Съединени американски щати по въпроса за отбранителните си качества, са спорни. Клинтън съумява след 1993-94 година да наложи разширение на НАТО. Днес се не помни каква гигантска опозиция преодолява администрацията му и последователите на трансатлантическата интеграция.
Но по-важно е, че се пренебрегва въпроса за избора на самите европейски страни.
Те поддържат разширението, само че в същото време, някак безшумно и добродушно, стартират да считат, че по този начин се взема решение въпросът за дълготрайната сигурност на Европа. И вниманието повече е ориентирано към експанзията на Европейски Съюз.
С огромен възторг европейски политици и мислители развиват хрумвания за Европейски Съюз като пост-национална политическа форма, пост-модерно политическо тяло, пост-модерна империя (не експанзивна, а спокойна, миролюбива, ангажирана в безконечен спорен процес).
Съединени американски щати и поддържането на статуквото за европейската защита
Съединени американски щати обаче освен не се опълчват на тези трендове, а ги поддържат трайно, уверено, та даже и ревностно. Европа, само че изключително Франция, Англия, северните страни имат едно мислено и това може да се наблюдава.
Англия се държи като класическа национална страна, която сама носи отговорност за сигурността си
Англия се държи като класическа национална страна, която сама носи отговорност за сигурността си. Франция от много време има съмнения за присъединяване в отбранителния Алианс. Швеция, Финландия и други бяха на изключително мнение до неотдавна.
Във втория мандат на Клинтън държавният секретар М адлин Олбрайт даже стартира теория, известна като „ трите Д “. Тя се свежда до отвод на Европа от политики, които биха довели до „ повтаряне “ (на функционалности, политики, капацитети), „ дискриминация “ (на трети страни като Турция), „ обособяване “ (автономия на Европейската самодейност за сигурност и защита от НАТО). В
Всяко от тези „ Д “-та акцентира, че нови европейските политики за сигурност, в случай че въобще е съдено да потеглят, не би трябвало да пречат на НАТО или да конкурират централната роля на Алианса. А те и не потръгват, въпреки че благоприятни условия има и те имат директно или непряко отношение към отбранителните бюджети през днешния ден.
Тук е значително да се каже следното: въпросът напълно не е единствено във величината на финансовите средства за защита. Бюджетният развой е политически развой, а бюджетът като подобен е политически факт.
Ако Европа освен е окуражавана да не развива защитителен потенциал, който се привижда като различен на НАТО (и САЩ), само че и със специфична теория притискана да не прави такива неприятни неща, през днешния ден не би трябвало да се чудим за какво същата Европа се е изгубила някъде по пътя.
Опитите на Европа да се отбранява сама
Инициативи в тази посока има през годините и, по-съществено, след края на Студената война. Смята се, че „ трите Д “ на Олбрайт са имитация против желанията на Франция и Англия независимо да построяват специфични военни сили, приказва се за контингент от 60,000 - цяла войска.
През годините има освен плахи опити за така наречен „ Европейска еднаквост за сигурност и защита “, само че в разнообразни ембрионални форми и за институции, каквато е Западно-европейският съюз. Нито една от тях не е подкрепена на практика от Съединени американски щати, в противен случай, на тях се гледа съмнително.
Обратът настава хем внезапно, след 11 септември, хем последователно, в смисъл, че Европа и Европейски Съюз някак недочуват новото говорене в Съединени американски щати и комфортно се разсейват.
След атентатите от 11 септември в администрацията на Джордж Буш-младши стартира да се приказва за изтощение на Европа, за безпочвен и самоцелен пацифизъм. Това се прави изключително от Доналд Ръмсфелд, създател на леко арогантната фраза за „ нова и остаряла Европа “.
Това е моментът, в който Европа е диагностицирана като дисфункционална, макар присъединяване си в задачите в Афганистан, войната в Ирак и задачи в арабския свят. Тези „ интервенции отвън зоната “ са много, всеки може да ревизира. По-важно е, че Съединени американски щати не престават да поддържат това систематизиране на функции, в което те са международна мощ, само че и висш поръчител.
11 септември е последната историческа граница, оттатък която Европа и нейният Европейски Съюз трябваше да се пробудят. И желая да подчертая: не да усилват цифри и проценти в бюджетите си, а да имат хрумвания по какъв начин да са самоосигурят – по прилика със обществените си застраховки, да развият съответни политики и функционалности, а най-после да подвигат и военните си бюджети.
Настъпването на Русия и 2% бюджет за защита
В идващ интервал, преди 10 години, Барак Обама стартира да упорства за постигане до прословутите 2% боен бюджет. След него Тръмп заплаши Европа и стана ясно, че, въпреки да не може да изтегли Съединени американски щати от НАТО, през днешния ден работи по този начин, като че ли Алиансът го няма. А тези дни стават три години война по границата на Европа, в която тя някак разчита Украйна да избави освен себе си, само че и самата нея и обществения ѝ модел.
Днес виждаме добре: Да имаш НАТО разполагаем не е зле. Но да разчиташ, че НАТО ще е разполагаем за безконечни времена, е много наивно и леко несвоевременно в интернационалните взаимоотношения.
От края на Студената война докъм 2000-та година Европа, не Съединени американски щати, претърпява взрив на социология на риска, с няколко богати школи и с разработки на политики за редукция на риск. Сега се оказва, че това са били университетски извършения. През това време най-сериозният риск за сигурността на Европа остава настрана от вниманието.
Ами в случай че в Съединени американски щати настъпи забележителен поврат? Ако Съединени американски щати изберат президент решен на радикални дейности, от смяна на режима вътре до отдръпване от старите интернационалните задължения и сриване на така наречен интернационален демократичен ред, учреден на правила и институции?
Да, Съединени американски щати имат принос да проспиш съществени опасности, само че това по какъв начин ти взема решение казуса със същите тези опасности? Как си се докарал до такава степен, че Съединени американски щати и Русия да вземат решение в Саудитска Арабия бъдещето на твоите граници без теб?
*Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ