Сънародниците ни, които се срамуват от политиците и бедността, били

Сънародниците ни, които се срамят от политиците и бедността, били обречени да живеят във фантазиите за предишното и с заблуда за бъдещето

Парадокс е, че хората се срамят най-вече от политиците, ниските приходи и демокрацията. Срамът и гордостта са съществени механизми за обществено ръководство и саморегулация на общностите. Те избират да се срамят от избрани проявления на своята просвета и държание, а от други – да се гордеят. Това сподели в „ Тази заран “ по бТВ общественият антрополог Харалан Александров.

Той влезе в студиото дружно с със социологът доцент Алексей Пампоров, с цел да разясняват изследването на Националния център за парламентарни проучвания, съгласно което българите слагат Тодор Живков сред Иван Вазов и хан Аспарух по принос за развиването на страната ни. Васил Левски и Христо Ботев оглавяват класацията. 

Според доцент Пампоров резултатите били предстоящи и една от аргументите била обвързвана с въпросите, които предопределяли такива отговори. 

„ Това, което се схваща от това проучване е ясното разделяне сред предишното, което е мотив за горделивост и сегашното, което е причина за позор. За доста хора Тодор Живков е от различен свят, друга ера и в този смисъл предстои на митологизация, т.е. не се прави оценка от позицията на обективния опит и на познаването на историята “, сподели пък Александров.

„ Не бих се изненадал, в случай че той се окаже измежду иконите на българското минало. Това е допустимо поради страховитата неспособност на българите да намерят мотив за горделивост “, добави той.

„ В България по хубава патриархална традиция социализацията на младото потомство е поверена на баби и дядовци. Бабата е доста мощна фигура във възпроизвеждането на културата и доста деца, които са израснали в тези години (б.а. на прехода), не помнят интервала на Тодор Живков, са ми разказвали с екстаз за него. Сякаш тяхната младост е била по това време “, разяснява общественият антрополог.

„ Ние избираме да се срамим от сегашното и да се гордеем с предишното. Не можем като че ли да забележим достижения в нашето време и да признаем на хората, които се занимават с публично ръководство, с просвета, че са постигнали нещо. Настоящето е описвано като цялостен неуспех “, добави той.

„ Това е извънредно притеснително, тъй като общности, които отхвърлят да намерят мотив за наслада, горделивост и за положителни индификации през достиженията на времето, са обречени да живеят във фантазиите за предишното или в очакванията за бъдещето, които нормално не се сбъдват. Те са извънредно податливи на операции от популистки вид “, акцентира Александров.