Самолетна катастрофа и до днес разгаря спорове за призраци
Самолетна злополука, случила се в Съединени американски щати преди 43 години, сложила началото на събития, за които се спори и до през днешния ден – какво е било това: мистификация, небивалица на писатели или действителност отвън границите на действителното?
Рейсът, лишил живота на 88 души, влезнал в историята с многочислени разкази за призраци, които мъчно могат да се припишат на всеобщи халюцинации.
На 29 декември 1972 година към среднощ в блатото на резервата Евърглейдс, намиращо се покрай летището на Маями, паднал тримоторният лайнер Lockheed L-1011 TriStar. Разбилият се аероплан номер 310 изпълнявал автобус №401 по маршрута Ню Йорк – Маями и принадлежал на самолетната компания Eastern Air Lines.
От 163 намиращи се на борда души живи остават 75. Това била първата злополука на широкофюзелажен аероплан в Съединени американски щати и втората по брой жертви в една злополука. При цялата трагичност на случая той би станал просто една точка в дългия лист починали през 60-те и началото на 70-те години пътнически лайнери, в случай че след злополуката не последвали неразбираеми или, както в този момент е признато да се споделя, „ паранормални “ феномени.
Да се пренесем 10 минути преди злополуката в онази декемврийска вечер. 401 желае позволение за кацане на летището в Маями. Разрешението е получено. 55-годишният капитан Боб Лофт, един от най-опитните водачи на компанията Eastern Air Lines, подрежда да се спусне колесникът. В кабината се чува привичният звук от хидравликата, привеждаща в придвижване стотиците килограми на механизма на шасито. Изглежда, всичко е наред, само че не светва лампичката, сигнализираща, че предният колесник не се е заключил. Без това той може да се сгъне при кацане и тогава злополуката е неизбежна.
Пилотите извършват спешно втурване на шасито. Тази процедура би трябвало да разтвори колесника до дъно и той да се заключи. Всичко е осъществено по указания, само че лампичката продължава да не светва. Ситуацията е сериозна. Лофт моли за позволение да прекъсне спускането и да премине в зоната на очакване до летището, с цел да обясни обстановката. Земята дава позволение.
Самолетът се отдалечава от летището и по едно и също време набира височина. Когато на алтиметъра стрелката доближава отметката 2000 фута (около 600 метра), екипажът привежда машината в водоравен полет. За да не се разсейват от изясняване на въпроса, какво се е случило с колесника, водачите включват автопилота. Сега той, а не те, ще следи за спазването на височината. Следвайки инструкциите на диспечера, водачите вземат курс на запад. След известно време те би трябвало да извърнат TriStar по този начин, че траекторията на полета му да припомня правоъгълна кутия – обичайния маршрут в зоната на очакване.
Чак по-късно, когато лайнерът се трансформира в купчина парчета, следователите ще открият, че лампичката просто е изгоряла. Но това към момента не се е случило и капитан Лофт изпраща 51-годишния бордови инженер Доналд Дон Рипо в приборния отсек, ситуиран под пилотската кабина, с цел да се опита през дребния бдителен прозореца да дефинира образно положението на колесника. Рипо напуща своето работно място и се спуска долу.
Лофт и 39-годишният втори водач Албърт Стокстил в това време не престават да обясняват какво се е случило с шасито. Те не са заети с пилотиране, защото височината се „ следи “ от автопилота, а курсът на тежкия TriStar се държи по този начин, като че ли не е аероплан, а пътуващ по релси локомотив. Така продължава 80 секунди, след което съдбоносната верига от събития се попълня от още една частица – изключва се автопилотът, само че по този начин, че нито Лофт, нито Стокстил не виждат това.
Според следователите някой от водачите инцидентно е закачил лоста за включване/изключване и не е обърнал внимание. Сигнализация, която да предизвестява за изключването на автопилота, не била планувана в структурата на самолета.
Озовал се възложен на самия себе си, TriStar снижава с 30 метра, и то толкоз гладко, че наподобява, че както и преди той резервира предходната височина. След това лайнерът още веднъж минава в водоравен полет и по този начин лети в продължение на две минути. Пилотите не виждат нищо. В цялостно незнание, те не поглеждат пилотажните уреди. Значи снижаването може да продължи и лайнерът още веднъж стартира да се „ промъква “ към земята.
През идващите 70 секунди TriStar губи към 76 метра височина. Но физиката си е физика – на работното място на бордовия инженер се разнася сигнален сигнал – загубата на височина не убягва на алтиметъра и той предизвестява за това. Но няма кой да го чуе. Дон Рипо се намира в приборния отсек, пробвайки се да прегледа колесника през дребния прозорец, а водачите са толкоз заети в диалози, че не обръщат никакво внимание на сигнала.
Изминават още 50 секунди. Лайнерът към този момент се намира на височина 150 метра и продължава да се снижава. Идва време за започване на обръщането. Стокстил се откъсва от диалога и превключва вниманието си на пилотирането. Магнетофонът записва последните думи от разговора сред капитана и втория водач:
Стокстил: Все още ли сме на 2000 фута?
Лофт: Ей, какво се случва?
