Само на 23 години светът ни напусна романтикът и младата

Само на 23 години светът ни напусна романтикът и младата вяра на българската литература Стефан Кичев. Въпреки нежната си възраст зад тила си имаше доста самопризнания и национални награди, а с разсъжденията си и познанията си впечатляваше в не една публикация или телевизионно присъединяване, оповестява " ".

Заради сантименталните си лирични произведения младият създател постоянно бе сравняван с Пейо Яворов, който бе и измежду обичаните му създатели, наред с Димчо Дебелянов и Никола Вапцаров. Сред другите създатели, от които Стефан се учеше и непрекъснато препрочиташ бе Оскар Уайлд.

През октомври Кичев завоюва второ място на националния юношески конкурс за лирика „ Веселин Ханчев “ с фрагмент от цикъла му „ Екраните не спят “. Със свои произведения в него участваха 142 млади дарования, чиято огромна фантазия бе да издадат лична стихосбирка. Стефан също бе на крачка от триумфа, като първата му книга трябваше да стане факт напълно скоро, отпечатана от едно от огромните български издателства.

Стефан бе отличен и в състезанието „ Граждански будилник “ на Столична община, в който получи премия за свое задочно писмо до дисидента, публицист и публицист Георги Марков. Първото му самопризнание идва още като младеж, през 2013 година, когато с поемата си "Гноен зов " печели ученическия креативен фестивал "Малки поетики " в категория "Литература ".

За Кичев поезията бе интимно прекарване, по тази причина не споделяше стиховете си онлайн. Мечтаеше да ги види напечатани и да е един от създателите, които ще основат новата лирична и сантиментална лирика като контрапункт на чалгата и културното обръщение на този вид музика.

Стефан мечтаеше и да стане публицист, от тези, поради чиито слова се трансформират хора, общества и светове. И с прозата, и с поезията непрекъснато желае да счупи бариерите и рестриктивните мерки, рамките, в които сме се вкарали като общество и като човеци.

Неслучайно след завършването на Първа британска гимназия в София записва да следва специалността „ Журналистика “ в Нов български университет. Пише разнообразни текстове и разбори за български медии, работи и за непознати такива. Признава, че с цел да пишеш добре би трябвало преди този момент да си прочел доста книги.

Затова и с изключение на обичаните български поети и вдъхновителят Оскар Уайлд чете и други международни класици като Кафка, Достоевски и Херман Хесе. Определя известните през последните години създатели като Паулу Коелю като хавлия, на която можеш да избършеш потта от терзанието, че не четеш книги.

Гноен Вик

Посветено на Лора, моята обич и ентусиазъм,
Обичам те Реших да седна да пиша тази поема, потайно,

до момента в който е тъмно и слънцето, и приятелите ми са си скрили усмивките
Пиша, тъй като не одобрявам младите съзнания да са обляти с души, подгизнали в сляпа ксенофобия и ненавист

Пиша, тъй като не се кефя, че мацките са луднали по псевдопоезия, рисуваща една и съща картина - цигари, алено вино и несподелена обич
Пиша, тъй като очаквам нещо истинcко да се появи, да ме удари, да ме прегърне и да закърпи раната ми с нежни сълзи

Пиша, тъй като в подлудял свят естественото живее единствено през очите ми
Аз искам естествените хора, естествените усеща и ползи

Всички са разнообразни, всички се ненавиждат, гади ми се от тази тъжна картина
Къде е нормалността, къде са децата, свирещи...

Търся я и пиша тази поема Пиша за всички
Момчета и девойки, гейове и лесбийки, бездомници и богаташи
Момчетата спортисти, хулигани, писатели, музиканти, будисти, математици, фейсбук звезди
Момичета,

Които са притиснати от натиска на хиперсексуалност от розова възраст,
и девойки, подали се на него

Момичетата, които усещат в ястията си пепелта от кантара и огледалото,
и девойки, уверени в своите благ тела

гейове и лесбийки, които са скрити в топлотата на своя дрешник, събиращи солта на храброст по раната на изолираност
И тези, които гордо признават своята природа

Скучните поети с техните сиви цигарени димове и пасажи на изгубена обич
Неразбраните актьори, потопени в сюрреализма

Всички, следени от команди
Команди от боязън, че сме курви на обществото, секс робове на каишка, подготвени да осъществим всяка команда, изтълчена от завистливата му уста
Но със зъби отстояваме нашата независимост,

За Загубените дендита, лудеещи самотно в хипи ерата,
Гълтали през учебно заведение дългите лъжици на насмешки за розовите си ризи и зелените си пуловери,

За джентълмените аристократи, искащи да полетят в ливадата на покоя, само че завряни по орис в покривките на телата на младежи
Със спуснати коси на път, сядащи с кръстосани крайници, тъй като по този начин сяда един благородник,

Които слушат класическа музика и бирят слюнки по тялото на симфониите, изфранцовани от музикалните великани
Които четат лирика и у дома наглас си я рецитират като по филм, артист на сцена, чакаща да бъде замерена с рози или зеленчуци
Които дирят очаквания по слепите девойки в учебно заведение със самотни материалистични фантазии,

Пиша за Джимморисъните и Кърткобейнците, заклещени в ерата на капитализъм и обществено еякулиране,
Блуднейки в своите кожи на тийнеджърите, които са дарили със своето наличие,

Които летят по улиците на черните си кожени якета и разбунтувани черни конверски и се борят против шлема на половата принуда, избутана до ръба на безспорна хетеросексуалност за всички

Които свирят китарите си и галят галантно струните на голия разум на девойките, искащи опастност
За скитниците на нежността, облечени в остарялото палто на меланхоличната самотност,
Kоито са врагове на любовта и любовта им е зложелател

Пиша за оптимистите, надрани от храстите на държавните учебни заведения, търсещи лека в частните, намиращи билети за лотарията им, към този момент издраскани, наплюти и изхвърлени от минаващи хобити на нашето гигантическо време
Които лежат отдолу под езерото на звездите върху покривите на София, облечени в раздърпаната, неизгладена риза на луната, изправяйки кривата черна папионка на нощта, мислейки за събличането им

Които в никакъв случай не са сполетени с куража да оставят мозъка си гол, по пишка, и да одобряват бриза на мозъка на светлините по ъглите
Да отидат при наркомана и да го помолят за едно мляко с какао и да усетят по зъбите си невнемяемото количество на какао и да го напсуват, че хероина му е изстискал усета

Пиша и за хленчещите пръдльовци, които биват одраскани от ръждясалите нокти на “известността” и крещят с кеф
О, Шабад, люляците лилавеят по розовата ти изгнила бензиностанция, израснала на абстиниралата ти плът

Лилави като скитноликите гладни глави на гоблини, съзерцани откъм гърба в градината с листата, облечена в сянката на младата салата на шопинга
Оживени от Нирвана, ХХЛ, 15-ка, чистак, издухана, до момента в който пикаеш, пикаеш, до момента в който я дишаш, приема те, подгизва те в кльощавите си рани
Прекланя света пред теб, тя ти е плебей, стихотворец е с проблем към морфина и лигава писалка

И се усмихва любовта ти, изпълва ти корените със скъпи трюфели, които миришат хубаво, избухлив усет из устата ти
Усмихва се и запява песента на живота Шабад! Шабад, чиито храмове са из центъра на София,
Промъкват се и покоряват земята на нашата столица,

Неговите жертвоприношения са простички, изискват детинската непорочност и куп салфетки
Шабад, които приказва през всички нас и ни кимва демонично през екрана на чикиджийската 4-цифрена система, като натиснем,тя да е изпълнена със синята дрога на Марк Зюкенбърг

Приеми го, всички сме наркомани на нея, покланяме се, снимаме се, мислим какво да напишем за статуси
Проклети лайкове! Демонични лайкове

Чрез тях набивате чекията на обществената мрежа и тя еякулира и пръска със своя опашат питон джизела на самочувствие по голите тела на фейсбук “звезди”
А те я одобряват за вана и потапят всяка визия за действителност в нея
Шабад, който зубри всяка единица и молекула на енцикопледическите стихове в учебника по история, с вяра да ги отдели демонстративно пред Началникът и той, удоволетворен, да си забоде рогата и да напише едно еднообразно 6

Шабад, чиито глас е чалга и чиито бойци се подреждат скромни пред нея с отворени бюстове
Обръснати, плешиви, с тънки дънки и плюшено яке на Пул енд Беър
Всички запяват бойният зов на Шабад по подлезите на НДК

Плаче ми се и ми се гади като го виждам, страхът ги побеждава
Страхът от всяко нещо, друго от тях, ги усамотява и ги оголва,
и те намират разтуха в нацизма и фашизма Събуждаме се в Шабад всички тираджии на изкуството, търсещи меланхоликия лек на плагиатсвото
Аз съм Шабад, ти си аз, ние сме Шабад, всички

Хора, човешки същества, търсещи капките на реката на спокойствието, на триумфа, на реализация, на живота
Бездомниците на улицата със зебровите си
бради и насекомови очи

Засъхналите остатъци от финансовия сопол върху мустака на лакомия
Дядовците на село, работещи върху мотора на кола от 58-ма

Чужденците, нападнати по мрачните ъгли на нащата обладана столица
Обладана от мъглата на ненавист, на ненавиждане
Всички сме с добрина в наще сърца и разум в наще глави

10 бойци на Шабад, които ме нападнаха и ме ограбиха преди месец долу в осветеният тунел на София
Прощавам ви, не ви обичам, не ви и ненавиждам
Вие сте като мен, аз съм като вас

Братята ми, обиждащи скитноликите разнообразни от тях, братята ми обиждащи тези които наскърбяват
всички до един сте ми братя и сте мен и аз съм вас

Мразете ме, мразете гласа ми, не ми пука, моята душа е чиста и оголена
Мутрите, тряскащи барабаните в Син Сити, политиците, криещи се от протестиращите хора, тревоманите, подгонени от служителите на реда
Аз ви се усмихвам и разкривам духа си пред вас

Прекланям се пред вас, удоволетворете ме с една усмивка и изпълнете небето с лъчи
Нищо повече не желая - С.К

18. Из цикъла „ Екраните не спят “
(Кибетрагични стихове)

1.
свѣт
светлик
мълния
гръм
тряс!
нирвам се в грядуще
от раз

непрогледно, непознато
мрак, трънак, трън
без божа душа

в тоз мрачен, машинен всесвят
суматоха
беж!

огнедишаща ламя
не, светещ небостъргач
на него неонов движещ се афиш:
„ к звездам! “

мемоари за напредък,
в космоса необятен в миналото мечтания за летеж
кратковременен световъртеж,

но действителността
ме сграбчва, оттърсва от наивитета на
човек

навалица ме заобикаля
тропащ с кокалите си скелет на футурист
ме вижда,

целия обгърнат в метал
до мен се

приближава
и на мига се отвращава
топлината ме издава
симптом на безкраен декаданс!