ГЕРБ иска да обяви война на социалните мрежи – удобно прикритие з...
Сама по себе си, концепцията за ограничение на екраните в класната стая въобще не е неприятна. Нещо повече, тя към този момент работи с голям триумф в редица европейски страни като Франция, Нидерландия и Обединеното кралство. Изследванията там демонстрират ослепителен скок в концентрацията на учениците и по-добра социализация в междучасията. Проблемът у нас обаче не е в самата възбрана, а в това, че тя се употребява като на ниска цена заслон, с който политиците се пробват да скрият личната си беззащитност пред цифровия свят.
Докато в Париж или Амстердам институциите имат потенциала да постановат правила, у нас концепцията, че достъпът до мрежите ще се управлява посредством „ особено софтуерно средство за анонимна инспекция на възрастта “ в разпоредба на Министерството на нововъведенията, звучи като цялостна научна фантастика.
Достатъчно е да погледнем по какъв начин страната се оправя с цифровата престъпност на терен. Само преди броени месеци Министерство на вътрешните работи се оказа изцяло безпомощно пред проблема в Благоевград, където в закрити канали в Telegram необезпокоявано се продаваха рискови халюциногени и вейпове на малолетни. Държавата, която не може да локализира и спре дилърите в един чат, в този момент има вяра, че с чиновническо решение ще накара световни софтуерни колоси като Meta и ByteDance да козируват пред родното министерство. Всяко 12-годишно дете знае по какъв начин да заобиколи сходни родни „ филтри “ с две кликвания в гратис VPN приложение. Затова на нашия терен възбраната рискува да остане просто неупотребим закон, написан само за трупане на наставнически лайкове във Фейсбук.
Западната процедура демонстрира, че възбраната на телефони в учебно заведение работи единствено тогава, когато е съчетана с съвременни други възможности в клас. У нас учебното заведение всеобщо проспа цифровата гражданска война. Учебните стратегии към момента кретат в предишния век, а методът на преподаване постоянно се свежда до изсъхнало наизустяване. Вместо смарт телефоните и таблетите да бъдат интегрирани като следени просветителни принадлежности, за интерактивни уроци или бърза инспекция на обстоятелства, те биват оповестени за единствения зложелател.
Големият грях на системата ни не е, че децата имат телефони, а че никой в учебно заведение не ги учи на цифрова хигиена, киберсигурност и сериозно мислене. Държавата отхвърли да ги научи по какъв начин да разпознават онлайн тормоз, подправени вести и по какъв начин логаритмите съзнателно крадат вниманието им. По-лесно е просто физически да отнемеш смарт телефона, в сравнение с да обучиш учителите, да модернизираш образователния развой и да предложиш на учениците вълнуващо наличие в клас.
С това предложение вносителите се пробват да измият ръцете си от дългогодишния си неуспех в бранша. Лошите резултати на матурите и ниските равнища на функционална просветеност на децата ни към този момент си имат формален провинен – дисплеят в джоба им. Не остарелите способи, не неналичието на мотивация или амортизираната база, а просто телефонът.
Забраните в клас, въпреки и верни всъщност на Запад, тук няма да накарат децата внезапно да заобичат учебното заведение. Те просто ще трансфорат българските учители в пъдари, които да претърсват раници и да влизат в непрекъснати спорове. Истинската промяна изисква храброст за смяна на наличието в клас, превръщането на цифровата просветеност в наложителен предмет и действителна борба с дилърите в мрежата. Всичко останало са евтини политически пушеци за сметка на децата ни.
Докато в Париж или Амстердам институциите имат потенциала да постановат правила, у нас концепцията, че достъпът до мрежите ще се управлява посредством „ особено софтуерно средство за анонимна инспекция на възрастта “ в разпоредба на Министерството на нововъведенията, звучи като цялостна научна фантастика.
Достатъчно е да погледнем по какъв начин страната се оправя с цифровата престъпност на терен. Само преди броени месеци Министерство на вътрешните работи се оказа изцяло безпомощно пред проблема в Благоевград, където в закрити канали в Telegram необезпокоявано се продаваха рискови халюциногени и вейпове на малолетни. Държавата, която не може да локализира и спре дилърите в един чат, в този момент има вяра, че с чиновническо решение ще накара световни софтуерни колоси като Meta и ByteDance да козируват пред родното министерство. Всяко 12-годишно дете знае по какъв начин да заобиколи сходни родни „ филтри “ с две кликвания в гратис VPN приложение. Затова на нашия терен възбраната рискува да остане просто неупотребим закон, написан само за трупане на наставнически лайкове във Фейсбук.
Западната процедура демонстрира, че възбраната на телефони в учебно заведение работи единствено тогава, когато е съчетана с съвременни други възможности в клас. У нас учебното заведение всеобщо проспа цифровата гражданска война. Учебните стратегии към момента кретат в предишния век, а методът на преподаване постоянно се свежда до изсъхнало наизустяване. Вместо смарт телефоните и таблетите да бъдат интегрирани като следени просветителни принадлежности, за интерактивни уроци или бърза инспекция на обстоятелства, те биват оповестени за единствения зложелател.
Големият грях на системата ни не е, че децата имат телефони, а че никой в учебно заведение не ги учи на цифрова хигиена, киберсигурност и сериозно мислене. Държавата отхвърли да ги научи по какъв начин да разпознават онлайн тормоз, подправени вести и по какъв начин логаритмите съзнателно крадат вниманието им. По-лесно е просто физически да отнемеш смарт телефона, в сравнение с да обучиш учителите, да модернизираш образователния развой и да предложиш на учениците вълнуващо наличие в клас.
С това предложение вносителите се пробват да измият ръцете си от дългогодишния си неуспех в бранша. Лошите резултати на матурите и ниските равнища на функционална просветеност на децата ни към този момент си имат формален провинен – дисплеят в джоба им. Не остарелите способи, не неналичието на мотивация или амортизираната база, а просто телефонът.
Забраните в клас, въпреки и верни всъщност на Запад, тук няма да накарат децата внезапно да заобичат учебното заведение. Те просто ще трансфорат българските учители в пъдари, които да претърсват раници и да влизат в непрекъснати спорове. Истинската промяна изисква храброст за смяна на наличието в клас, превръщането на цифровата просветеност в наложителен предмет и действителна борба с дилърите в мрежата. Всичко останало са евтини политически пушеци за сметка на децата ни.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ