Бетонният мост - връзката на бежанските квартали със сърцето на града
" Съхраняването на Бетонния мост е значимо за връзките в града, само че той е част от историческата памет на Пловдив. Аз персонално като пловдивчанин, който 70 години живее в този град, мисля, че това, което се прави сега, е едно положително решение ", споделя Стефан Шивачев, дълготраен шеф на Историческия музей под тепетата.
Прочетете още
Съоръжението е издигнато по отношение на значими исторически събития и процеси, случили се в Пловдив при започване на 20 в. Тогава пораждат кварталите на юг от Железопътната гара на Пловдив. Те главно се свързват с пристигналите в Пловдив бежанци. Първата вълна е след Илинденско-Преображенското въстание през 1903 година и изключително всеобщо е след Първата национална злополука след 1913 година Третата е след подписването на Ньойския контракт от 1919 година, когато България попада в хватката на Втората национална злополука.
" Пловдив става средищен център на бежанските потоци от Тракия и Македония. Горе-долу са поравно. Техният брой през 20-те години на 20 в. надвишава 20 000 индивида, което, действително видяно, съставлява към една пета от популацията на Пловдив. Съвсем естествено локалният бул. Македония, който преди този момент се е наричал Калпакчиевото шосе, разделял бежанските квартали. Ако застанем с тил към Железопътната гара, в посока юг, вляво от бул. " Македония ", е кварталът Кючук Париж. Това е кварталът на македонските бежанци. Името се свързва с една първа механа там, която е съществувала още от първите години на 20 в. Името ѝ било " Малък Париж ", това е била една задявка, обвързвана с калта през зимата и прахта през лятото, с кирпичените къщички, в които са живеели бежанците. Вдясно са кварталите на тракийските бежанци. Най-напред е един квартал, който е бил прочут като Кирпич махала. Той е директно южно от Железопътната гара и получава името си поради кирпичените къщи. След това следва квартал " Борислав " и напълно най-после на града е квартал " Беломорски ", кръстен е по този начин в чест на Бяло море, откъдето идват множеството от бежанците от Беломорска Тракия ", споделя още историкът.
Първите 3 десетилетия на 20 в. са изключително тежки за бежанците. Те идват в Пловдив без средства, нямат прехранване. Започват да работят като колари на гарата и в тютюневите хранилища, които никнат през тези години в Пловдив. В края 20-те години на предишния век стартират да се появяват концепцията за благоустрояването на тези квартали, тъй като те пораждат изцяло стихийно. Просто бежанците идват, сплотяват се свойски, по другарски и, в дословния смисъл на думата, за една нощ издигат една или две кирпичени стаички, покриват ги, с цел да могат да се подслонят фамилиите. Кварталите нямат тръбопровод, нямат канализация, няма улична регулация.
" В края на 20-те години на 20 в. Общината набира сили и финансови средства и стартира на първо време регулация на улиците. Бежанците заплащат на доста ниски цени местата, които своеволно са завладели. С тези пари общината целево прави някакво благоустройство. Тогава се появява концепцията за връзка сред бежанските квартали и центъра на града. През 1929 година е построен първият бетонен мост, който свързва Калпакчиевото шосе с центъра на града. Калпакчиево шосе е по името на Павел Калпакчиев - фабрикант, който построява в края на 19 и началото на 20 в. тухларна фабрика в квартала. Там своето прехранване намират доста бежанци, пък и доста пловдивчани. Калпакчиев през 1908 година дава тухлите за постройката на новата Железопътна гара, която през днешния ден е измежду емблемите на града. Срещу това страната построява една железопътна линия, по която се изнася продукцията на неговата фабрика. По това време - началото на 20 в., се построява и по този начин нареченото ухо. Това е железопътна линия, по която локомотивите и влаковите композиции, идващи от София, обръщат и не престават назад към столицата ", връща се в предишното Шивачев.
И добавя, че до края на 20-те години на 20 в. връзката на бежанските квартали и града е ставала през няколко железопътни прелеза - на Сточна гара (който се употребява и до днес) и на Коматевско шосе. По това време стартират да навлизат и колите, след това се появява и публичен превоз. Така през 1929 година е издигнат първият Бетонен мост - знак на информационната връзка сред южните бежански квартали и централната част на града. Първоначалният му вид е бил с едно платно с две ленти.
" По времето на редица преустройства в града във връзка " 1300 година България " мостът е ремонтиран и придобива типа, прочут на актуалните пловдивчани през 1981 година Тогава - през 80-те години на 20 в., е издигнат и паметникът на Съединението. Затова в публичната памет на Пловдив Бетонният мост е една основна информационна връзка ", приключва Стефан Шивачев.
Архивна снимка: Любомир Юруков, Пламен Иванов Кочев, Акция " Фото Пловдивъ " / Facebook
Прочетете още
Съоръжението е издигнато по отношение на значими исторически събития и процеси, случили се в Пловдив при започване на 20 в. Тогава пораждат кварталите на юг от Железопътната гара на Пловдив. Те главно се свързват с пристигналите в Пловдив бежанци. Първата вълна е след Илинденско-Преображенското въстание през 1903 година и изключително всеобщо е след Първата национална злополука след 1913 година Третата е след подписването на Ньойския контракт от 1919 година, когато България попада в хватката на Втората национална злополука.
" Пловдив става средищен център на бежанските потоци от Тракия и Македония. Горе-долу са поравно. Техният брой през 20-те години на 20 в. надвишава 20 000 индивида, което, действително видяно, съставлява към една пета от популацията на Пловдив. Съвсем естествено локалният бул. Македония, който преди този момент се е наричал Калпакчиевото шосе, разделял бежанските квартали. Ако застанем с тил към Железопътната гара, в посока юг, вляво от бул. " Македония ", е кварталът Кючук Париж. Това е кварталът на македонските бежанци. Името се свързва с една първа механа там, която е съществувала още от първите години на 20 в. Името ѝ било " Малък Париж ", това е била една задявка, обвързвана с калта през зимата и прахта през лятото, с кирпичените къщички, в които са живеели бежанците. Вдясно са кварталите на тракийските бежанци. Най-напред е един квартал, който е бил прочут като Кирпич махала. Той е директно южно от Железопътната гара и получава името си поради кирпичените къщи. След това следва квартал " Борислав " и напълно най-после на града е квартал " Беломорски ", кръстен е по този начин в чест на Бяло море, откъдето идват множеството от бежанците от Беломорска Тракия ", споделя още историкът.
Първите 3 десетилетия на 20 в. са изключително тежки за бежанците. Те идват в Пловдив без средства, нямат прехранване. Започват да работят като колари на гарата и в тютюневите хранилища, които никнат през тези години в Пловдив. В края 20-те години на предишния век стартират да се появяват концепцията за благоустрояването на тези квартали, тъй като те пораждат изцяло стихийно. Просто бежанците идват, сплотяват се свойски, по другарски и, в дословния смисъл на думата, за една нощ издигат една или две кирпичени стаички, покриват ги, с цел да могат да се подслонят фамилиите. Кварталите нямат тръбопровод, нямат канализация, няма улична регулация.
" В края на 20-те години на 20 в. Общината набира сили и финансови средства и стартира на първо време регулация на улиците. Бежанците заплащат на доста ниски цени местата, които своеволно са завладели. С тези пари общината целево прави някакво благоустройство. Тогава се появява концепцията за връзка сред бежанските квартали и центъра на града. През 1929 година е построен първият бетонен мост, който свързва Калпакчиевото шосе с центъра на града. Калпакчиево шосе е по името на Павел Калпакчиев - фабрикант, който построява в края на 19 и началото на 20 в. тухларна фабрика в квартала. Там своето прехранване намират доста бежанци, пък и доста пловдивчани. Калпакчиев през 1908 година дава тухлите за постройката на новата Железопътна гара, която през днешния ден е измежду емблемите на града. Срещу това страната построява една железопътна линия, по която се изнася продукцията на неговата фабрика. По това време - началото на 20 в., се построява и по този начин нареченото ухо. Това е железопътна линия, по която локомотивите и влаковите композиции, идващи от София, обръщат и не престават назад към столицата ", връща се в предишното Шивачев.
И добавя, че до края на 20-те години на 20 в. връзката на бежанските квартали и града е ставала през няколко железопътни прелеза - на Сточна гара (който се употребява и до днес) и на Коматевско шосе. По това време стартират да навлизат и колите, след това се появява и публичен превоз. Така през 1929 година е издигнат първият Бетонен мост - знак на информационната връзка сред южните бежански квартали и централната част на града. Първоначалният му вид е бил с едно платно с две ленти.
" По времето на редица преустройства в града във връзка " 1300 година България " мостът е ремонтиран и придобива типа, прочут на актуалните пловдивчани през 1981 година Тогава - през 80-те години на 20 в., е издигнат и паметникът на Съединението. Затова в публичната памет на Пловдив Бетонният мост е една основна информационна връзка ", приключва Стефан Шивачев.
Архивна снимка: Любомир Юруков, Пламен Иванов Кочев, Акция " Фото Пловдивъ " / Facebook
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ