Алтернативно решение за Бедечка – и вълкът сит, и агнето цяло
Сагата с „ Бедечка “ продължава повече от 60 години и успешно е наричана българският „ Пиемонт “. Кой е крив и кой е прав, обществеността може и да разбере някой ден, може и да не разбере. Това е един от емблематичните проблеми, даващи илюстрация по какъв начин наследени от соцпериода проблеми, водят до „ несклоняем “ спор сред субективното право на индивида и публичния интерес.
Безспорно регионът е неповторим за Стара Загора със своята растителност, само че през последните години там към този момент се построиха няколко огромни жилищни обекта. Последното изменение на Общия организационен проект (ОУП) от септември 2017 година планува частните имоти в северната част да бъдат отчуждени и там да се развие парк. Проблемът е, че това решение визира огромен брой притежатели и всеки от тях ще търси метод да може да се възползва от собствеността си или да получи заслужено обезщетение. Най-големият проблем е че приказваме за над 154 340 кв. метра земя намираща се в границите на градът и до скоро там е можело да се построят високи здания.
Сред всички попаднали в оплетения проблем е и един елементарен човек от Стара Загора, правоприемник на напълно дребна част от парцелите в „ Бедечка “ – Петко Стамов, който не губи религия, че неговото персонално право на благосъстоятелност, може да съществува безконфликтно както с обществения интерес на старозагорци да се любуват на красива зелена зона, по този начин и с този на „ зелените “ да запазят рядката флора и фауна.
Петко и лелите му са притежатели на общо 7 декара в Бедечка, някогашни „ бахчи “ – изхранвали няколко български рода по времето на Османската империя. Истината е, че сагата за тази земя датира дълго преди 20-ти век. Ако сме осведомени за уредбата на османските градове, бихме знаели, че „ бахчите “ са неотменна част от всеки османски град. Най-общо, те са част от периферията на османските градове, където нормално са живеели бедните християнски общности и преселниците. По този модел и соц. ръководството раздава за частно прилагане и нивите в настоящия софийски квартал - Кръстова Вада преди години.
Стамов възвръща земята си с решение на Върховния административен съд, в никакъв случай не е получавал никакво обезщетение за осъщественото отчуждаване през 60-те години на 20-ти век.
В светоусещането на Петко „ Страсбург е надалеч и Бойко е високо “, само че той не губи вярата си, че публичният интерес на старозагорци може да бъде предпазен по доста по-успешен метод от този, който се пробва да се наложи сега и в това време, земята на дедите му да се трансформира в гордостта на града (служейки на старозагорци, по метода сходен на този, който го е правила през годините преди Освобождението).
Вече обществено се разисква фактът, че приемането на Общ устройствен план, съгласно който би трябвало да се отчуждат 100% от частните парцели в Бедечка е единствено началото на войната и крайният резултат откакто приключат правосъдните борби и откакто се произнесе съдът в Страсбург евентуално ще е банкрут на община Стара Загора. Публичен е и фактът, че наранени от новия Общ устройствен план са най-вече дребните притежатели като Петко, а не бизнесът, влезнал в плана със спекулативни цели. Най-вероятното развиване е, че общината няма да успее да отчужди парцелите в близко бъдеще, само че и няма да разреши на притежателите да го подържат – възбраната за ограждане на парцели е реалност от няколко месеца. Не би трябвало да се изключва вероятността, че в тази обстановка теренът ще продължи да се трансформира в котило на наркомани и е евентуална рискова зона за Стара Загора, каквито са една огромна част от неподдържаните зелени площи в огромните градове.
Петко Стамаов не желае обезщетение за 7-те си декара земя, което съгласно пазарните цени по никакъв начин няма да е малко. Петко желае земята на дедите му да се трансформира в перлата на Стара Загора и е намерил решение, което да сдобри публичния интерес на съгражданите му с частния на роднините му, и което ще извади общината от една доста затруднена обстановка – да не може да извърши решенията, които е приела.
С помощта на архитекти той предлага план, съгласно който може да се сътвори хубав парк, да се резервира съществуващата флора и фауна и да се даде опция на наследниците да употребяват ненапълно парцелите си. Предложението на Стамов е да се сътвори жилищен комплекс в паркова среда по сходство на доста европейски градове, който ще обезпечи на старозагорци достъп до съвременна и екологична жилищна среда.
Според изчисленията на специалисти, за реализацията на този план общината ще похарчи над три пъти по-малко средства от тези, които са нужни за осъществяването на настоящия Общ устройствен план. Няма да има нито едно отсечено дърво, старозагорци ще имат един от най-красивите паркове в страната, а наследниците на някогашните „ бахчи “ ще бъдат горди с това, което ще оставят за бъдещите генерации на съгражданите си. С две думи „ и вълкът утолен и агнето цяло “.
За страдание, идеализмът на Стамов евентуално е жертван на неуспех. Неговата самодейност няма да допадне на никой – нито на роднините му, доста от които няма да имат опция да употребяват озеленените парцели, нито на общината – живееща със съзнанието, че казусът е решен, нито на зелените деятели, които евентуално ще видят следващия „ потаен инвеститорски “ проект.
Въпреки всичко, Петко продължава да има вяра, че „ кръвта вода не става “ и ще успее да убеди роднините си, че би трябвало да правят отстъпка в името на публичния интерес, както и че бидейки закърмен в обич към българската природа и почитайки паметта на дедите си, ще успее да откри общ език с представителите на зелените организации и ще ги убеди, че в случай че се извърши неговото предложение няма да има отсечено нито едно дърво.
Този идеализъм на Петко изумително припомня на фразата, изречена от хаджи Марко в „ Под Игото “ – „ Лудите, лудите - те да са живи!... “, която илюстрира философията на Априлското въстание.
Резонен е въпросът дали е допустимо спасението на България от грозящата я морална и демографска рецесия да пристигна не вследствие на напъните на така наречен българските юпита, а да стъпи точно на плещите на хора като Петко, които пазят духа на патриархалния морал от Възраждането, които горещо любят страната си и знаят корените си? Разбира се има доста вероятни гледни точки по какъв начин може да се реши този проблем, само че е належащо хората и управата да си зададат въпроса дали желаят да спорят и да се съдят и то с години или биха предпочели да пристъпят към един по прагматичен метод, където всички вършат взаимни отстъпки, само че в последна сметка вървим напред.
Безспорно регионът е неповторим за Стара Загора със своята растителност, само че през последните години там към този момент се построиха няколко огромни жилищни обекта. Последното изменение на Общия организационен проект (ОУП) от септември 2017 година планува частните имоти в северната част да бъдат отчуждени и там да се развие парк. Проблемът е, че това решение визира огромен брой притежатели и всеки от тях ще търси метод да може да се възползва от собствеността си или да получи заслужено обезщетение. Най-големият проблем е че приказваме за над 154 340 кв. метра земя намираща се в границите на градът и до скоро там е можело да се построят високи здания.
Сред всички попаднали в оплетения проблем е и един елементарен човек от Стара Загора, правоприемник на напълно дребна част от парцелите в „ Бедечка “ – Петко Стамов, който не губи религия, че неговото персонално право на благосъстоятелност, може да съществува безконфликтно както с обществения интерес на старозагорци да се любуват на красива зелена зона, по този начин и с този на „ зелените “ да запазят рядката флора и фауна.
Петко и лелите му са притежатели на общо 7 декара в Бедечка, някогашни „ бахчи “ – изхранвали няколко български рода по времето на Османската империя. Истината е, че сагата за тази земя датира дълго преди 20-ти век. Ако сме осведомени за уредбата на османските градове, бихме знаели, че „ бахчите “ са неотменна част от всеки османски град. Най-общо, те са част от периферията на османските градове, където нормално са живеели бедните християнски общности и преселниците. По този модел и соц. ръководството раздава за частно прилагане и нивите в настоящия софийски квартал - Кръстова Вада преди години.
Стамов възвръща земята си с решение на Върховния административен съд, в никакъв случай не е получавал никакво обезщетение за осъщественото отчуждаване през 60-те години на 20-ти век.
В светоусещането на Петко „ Страсбург е надалеч и Бойко е високо “, само че той не губи вярата си, че публичният интерес на старозагорци може да бъде предпазен по доста по-успешен метод от този, който се пробва да се наложи сега и в това време, земята на дедите му да се трансформира в гордостта на града (служейки на старозагорци, по метода сходен на този, който го е правила през годините преди Освобождението).
Вече обществено се разисква фактът, че приемането на Общ устройствен план, съгласно който би трябвало да се отчуждат 100% от частните парцели в Бедечка е единствено началото на войната и крайният резултат откакто приключат правосъдните борби и откакто се произнесе съдът в Страсбург евентуално ще е банкрут на община Стара Загора. Публичен е и фактът, че наранени от новия Общ устройствен план са най-вече дребните притежатели като Петко, а не бизнесът, влезнал в плана със спекулативни цели. Най-вероятното развиване е, че общината няма да успее да отчужди парцелите в близко бъдеще, само че и няма да разреши на притежателите да го подържат – възбраната за ограждане на парцели е реалност от няколко месеца. Не би трябвало да се изключва вероятността, че в тази обстановка теренът ще продължи да се трансформира в котило на наркомани и е евентуална рискова зона за Стара Загора, каквито са една огромна част от неподдържаните зелени площи в огромните градове.
Петко Стамаов не желае обезщетение за 7-те си декара земя, което съгласно пазарните цени по никакъв начин няма да е малко. Петко желае земята на дедите му да се трансформира в перлата на Стара Загора и е намерил решение, което да сдобри публичния интерес на съгражданите му с частния на роднините му, и което ще извади общината от една доста затруднена обстановка – да не може да извърши решенията, които е приела.
С помощта на архитекти той предлага план, съгласно който може да се сътвори хубав парк, да се резервира съществуващата флора и фауна и да се даде опция на наследниците да употребяват ненапълно парцелите си. Предложението на Стамов е да се сътвори жилищен комплекс в паркова среда по сходство на доста европейски градове, който ще обезпечи на старозагорци достъп до съвременна и екологична жилищна среда.
Според изчисленията на специалисти, за реализацията на този план общината ще похарчи над три пъти по-малко средства от тези, които са нужни за осъществяването на настоящия Общ устройствен план. Няма да има нито едно отсечено дърво, старозагорци ще имат един от най-красивите паркове в страната, а наследниците на някогашните „ бахчи “ ще бъдат горди с това, което ще оставят за бъдещите генерации на съгражданите си. С две думи „ и вълкът утолен и агнето цяло “.
За страдание, идеализмът на Стамов евентуално е жертван на неуспех. Неговата самодейност няма да допадне на никой – нито на роднините му, доста от които няма да имат опция да употребяват озеленените парцели, нито на общината – живееща със съзнанието, че казусът е решен, нито на зелените деятели, които евентуално ще видят следващия „ потаен инвеститорски “ проект.
Въпреки всичко, Петко продължава да има вяра, че „ кръвта вода не става “ и ще успее да убеди роднините си, че би трябвало да правят отстъпка в името на публичния интерес, както и че бидейки закърмен в обич към българската природа и почитайки паметта на дедите си, ще успее да откри общ език с представителите на зелените организации и ще ги убеди, че в случай че се извърши неговото предложение няма да има отсечено нито едно дърво.
Този идеализъм на Петко изумително припомня на фразата, изречена от хаджи Марко в „ Под Игото “ – „ Лудите, лудите - те да са живи!... “, която илюстрира философията на Априлското въстание.
Резонен е въпросът дали е допустимо спасението на България от грозящата я морална и демографска рецесия да пристигна не вследствие на напъните на така наречен българските юпита, а да стъпи точно на плещите на хора като Петко, които пазят духа на патриархалния морал от Възраждането, които горещо любят страната си и знаят корените си? Разбира се има доста вероятни гледни точки по какъв начин може да се реши този проблем, само че е належащо хората и управата да си зададат въпроса дали желаят да спорят и да се съдят и то с години или биха предпочели да пристъпят към един по прагматичен метод, където всички вършат взаимни отстъпки, само че в последна сметка вървим напред.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ