Калин Калпакчиев: Натискът върху съдиите постигна целите си
Съдиите се отдръпнаха от публичността, само че това може да бъде променено, когато стартираме диалога за ролята на съдията в обществото, споделя арбитър Калин Калпакчиев в изявление за Mediapool. Той е арбитър в Софийския апелативен съд, някогашен член на Висш съдебен съвет и някогашен ръководител на Съюза на съдиите в България. По думите му съдиите би трябвало да се извърнат към най-уязвимите частта от обществото.
Съдия Калпакчиев, изтощена ли е съдийската колегия?
Това е реалност. През последните няколко години следим отмалялост и неявяване от обществените диспути на съдиите и съдийските организации. Има пояснение за това. Много от промените бяха несполучливи. През 2015 година се извърши огромна промяна на правосъдната власт, която дълго време бе премисляна, само че най-после на процедура беше анулирана в границите на идващите две години от тогавашните ръководещи. Реформата бе торпилирана и дискредитирана. И до момента се приказва, че измененията от 2015 година са причина за днешните проблеми в кадровите процеси на правосъдната власт. Това не е правилно. Реформата действително беше анулирана с няколко следващи промени в Закона за правосъдната власт. Именно това непрестанно придвижване в кръг и неналичието на забележими резултати докара до отмалялост в съдиите.
По-важна роля обаче изиграха непрекъснатите офанзиви против Съюза на съдиите в България (ССБ) и обособени съдии, които си позволяваха да имат дейна позиция. Те бяха подложени на масиран дисциплинарен, медиен и политически напън, който имаше за цел да ги обезкуражи. Този напън реализира задачата си. Ефектът беше вцепеняващ.
В момента страната се намира в нещо като безредие, политическа рецесия, медийната група на Пеевски, която атакуваше съдии, към този момент я няма. И все пак съдиите наподобяват апатични. Това се видя във вота за Висшия правосъден съвет, който бе бойкотиран от близо 1/3 от тях.
Процесите, които споменахме, съумяха да образуват просвета на безучастие и равнодушие в част от съдийската колегия. Получи се затваряне, бюрократизира се процесът по правосъдие и се стигна до непринуден отвод от присъединяване в обществените процеси. Ясно се виждаше, че дейното присъединяване в дебатите за правосъдна промяна води до негативи и даже санкции. Не се води и диалогът за ролята на съдията в актуалното общество. Съдията би трябвало да е доста по-близо до хората, да е осведомен с проблемите на обществото, а не да е затворен в досиетата. Много е обезпокоително, че младите съдии от ден на ден не виждат публичното и културно-възпитателното значение на правораздаването.
Гледат на съдийството като на чиновническа работа, а не като задача?
Точно по този начин. И в този подтекст не е толкоз чудноват профила на определените за членове на Висш съдебен съвет. Мнозинството от съдиите гледат на ръководството на правосъдната власт като един бюрократичен развой, който би трябвало да бъде ефикасен в най-хубавия смисъл на думата. Да имаме кадрови състезания, които да вървят бързо. Да има постоянни и по опция увеличаващите се заплати. Естествена е склонността при ръководството на правораздаването то да обслужва единствено себе си, забравяйки основанието за своето битие. Може би болшинство от съдиите счита, че представителите на правосъдната номенклатура ще бъдат най-полезни за осъществяването на тези задания.
Така ли е?
Социалната обстановка в България е доста тежка. Всички виждаме огромните неравенства. Крайната беднотия и огромното благосъстояние, съсредоточено в дребен кръг хора. Ожесточение и отчуждение в човешките връзки, разграждане на локални общности, което е индикатор за некроза на обществената тъкан. Всичко това визира и самото съдийство, неизбежно е. Налага се преосмисляне на ролята на съдията в обществото. Съдът би трябвало да се отвори към хората, а правораздаването да се демократизира. Правосъдието неглижира хората с психологични проблеми, с интелектуални усложнения, хората със зависимости, извънредно бедните и отхвърлени. Големият брой закононарушения по превоза също е разследване от тези процеси. Ролята на съда е основна, тъй като съдията може да влезе в ролята на свързваща фигура, изключително в дребните обитаеми места и кварталните общности, като свърже всички институции и хора, които могат да оказват помощ на този, който е тръгнал по погрешен път или просто има потребност от помощ. Това е най-общо концепцията за съд в общността, който по думите на норвежкия криминолог Нилс Кристи е „ съд на съпричастните “, тъй като съдията е съпричастен при решение на споровете в общността.
А има ли задоволително хора в правосъдната власт, които да са способни да бъдат мисионери?
Този развой би трябвало да стартира от хората вътре в система. Това не може да бъде предоставено на Висш съдебен съвет или да се случи с смяна в закон. Както преди 15 години съдиите се проведоха, с цел да защитят независимостта на правосъдната власт, по този начин и в този момент могат да се провеждат в придвижването за демократизиране на правораздаването. Смятам, че рано или късно това придвижване ще тръгне вътре от съда. Мисля, че искрата е запалена и би трябвало да се разгори, с цел да стане забележима. Има единични тлеещи гнезда и в този момент. Давам образец със арбитър Владислава Цариградска в Луковит и арбитър Цветомира Велчева от Ловеч, има такива съдии в София – арбитър Галя Вълкова от Софийски градски съд, във Враца, Нови пазар...
Съдиите изпратиха във Висш съдебен съвет шестима души - нито един от тях не е висш арбитър... Мисионери началници от междинния ешалон, по този начин да се каже. Какво приказва това за идващия Висш съдебен съвет?
Все по-малко би трябвало да отдаваме значение на Висш съдебен съвет и да чакаме от него да взема решение същинските проблеми на правосъдната власт. Вярно е, че в неговите ръце са съсредоточени огромни пълномощия и това скоро няма да се промени законово поради нестабилната социално-политическа конюнктура. Затова има потребност от смяна на фактическото състояние. Съдиите би трябвало да покажат, че ги вълнуват други неща и да стартират да оферират други решения – да се върнем към законното съображение на правораздаването – да взема решение по обективен метод правни разногласия или по различен метод казано да спомага при разрешаването на спорове и да възвръща нарушената обществената естетика в обществото. Ако изобщо се стигне до образуване на новия състав на Висш съдебен съвет (заради проблемите в парламента), аз чакам тези хора да се заемат с осъществяване на дълго отлаганите процеси в кадровата активност – състезания и атестиране. Демократизирането на правораздаването няма да тръгне от Висш съдебен съвет, тъй като той не е правораздавателен орган, а има единствено обслужващи функционалности за правораздаването. Правосъдието се реализира от съдията, той е достоверният притежател на правосъдната власт. Същевременно при съществуване на образуван публичен консенсус нормално болшинство в Народното събрание, без промени в Конституцията, може да разпредели огромна част от пълномощията на Висш съдебен съвет към други субекти – към Общите събрания и ръководителите на съдилищата, да вкара други форми на съдийско присъединяване. Съдиите би трябвало да поемат отговорност за личната си орис. Изключително нездравословно е те да делегират на Висш съдебен съвет цялата отговорност и да чакат този орган да им сервира всички решения, тъй като изключително в посттоталитарните общества свръховластяването на един орган води до авторитаризъм и корупция – изходът е деконцентрация на властта към разнообразни субекти.
Когато съдиите взеха решение да вземат нещата в свои ръце и Методи Лалов изкара половината столични съдии пред Висш съдебен съвет, последва принуда.
Така е, само че времената се менят. Фокусът също би трябвало да бъде изменен. Досега съдиите заставаха в отбрана на лични дела като по-бързи състезания, по-високо възнаграждение, по-добро атестиране, избор на ръководители. Това бяха проблеми, които хората не схващат. Това са значими неща, аз не ги недооценявам, само че се неразбираеми за хората, тъй като са надалеч от техния интерес. Съдиите би трябвало да застанат зад дела, които да покажат на обществото, че дават решение на значими обществени проблеми. Активният съд в дребните обитаеми места може да помогне за вдъхване на живот на замиращите общности в страната и за решение на действителни проблеми. Проблемите с наркотичната взаимозависимост, неналичието на грижа за психологично болните и другите уязвими публични групи, детската престъпност, това са извънредно тежки проблеми и в случай че няма смяна в отношението ни към тях има заплаха да се доближи до необратимост на обществената съсипия.
Към кмета, попа и учителя да се причисли и съдията?
Точно по този начин. Влагането на запаси в тази идея си коства, изключително в този момент, когато има късмет за предоставяне на нова вероятност пред съдийството и за решение на другите проблеми на обществото. Трябва да стартира да се приказва за съдийството като за значима социална работа. Имаме исторически обичаи с помирителните и общинските съдилища преди 1944 година, а това е наклонност в доста страни по света.
Очертава ли се въобще да има съпротива в този Висш съдебен съвет?
Въпросът самичък по себе си разкрива проблем. Ние приказваме за Висш съдебен съвет като за политически орган, уподобяваме го на Народното събрание и това не е инцидентно, тъй като множеството сформира на Висш съдебен съвет приличаха на мини-парламент. Това демонстрира несъстоятелността на модела, който е изцяло деструктивен и опонира на концепцията за без значение администриране на правосъдната власт. Не бива правосъдната власт да бъде ръководена от орган, в който има противопоставящи се групи. Трябва ни професионален орган с доста по-малък състав, който да го направи по-оперативен. Висш съдебен съвет би трябвало да бъде подложен според от решенията на общите събрания на съдиите и други форми на директно съдийско присъединяване. Чрез разтоварването от несвойствените му пълномощия Висш съдебен съвет би трябвало да бъде редуциран до елементарен кадрови орган. С други думи - би трябвало да го създадем доста по-незначителен.
Противопоставянето притегля в съвета съдии, които не са експерти, а са проводници на различен вид ползи, които не са свързани с правораздаването. В цялото това опълчване, в което и аз съм взел участие, има някакви позитиви, несъмнено. Осветява и демонстрира на по-широк кръг хора какво се случва в системата, къде са зависимостите, къде са проблемите. Но като теглим чертата, позитивът не е доста значителен. Мнозинствата до момента постоянно са били непробиваеми, някои ги назоваха чугунени.
Какво би било, в случай че Вие се бяхте съгласявал с болшинството, с цел да няма кавги?
В годините след мандата съм правил опит за самокритика на държанието си в правосъдния съвет. Не, не бих премълчавал в името на това да няма кавги, само че евентуално бих полагал старания доста по-активно да вкарвам градивен звук. Един от проблемите в този вид противодействия е, че участващите страни взаимно се увличат. Водят се разногласия поради самите разногласия по въпроси, които за никого не са значими. Това води до цялостно обезсмисляне на Висш съдебен съвет. Съдебният съвет в този си тип е дисфункционален. Конкурсите от 4 години са на кота нула, а това е кадрови орган. Ако той не обезпечава съдии за съдилищата, значи органът е непотребен. След като Висш съдебен съвет е в това положение, ние просто би трябвало да го променим.
Как се стигна до избора на тъкмо тези хора в настоящия Висш съдебен съвет?
Съмненията, че е имало операция, стоят. Делото, което водят сътрудниците против избора на членове на Висш съдебен съвет, е значимо, тъй като съветът прояви безнаказаност като не позволи инспекцията на системата за електронно гласоподаване. Още през 2017 година имахме искане за инспекция, което отново не беше признато, а системата си е същата. Всичко това подхранва подозрения, които би трябвало да бъдат тествани. Има и признаци, че е имало организация за гласоподаване в интерес на избрани претенденти, само че и това не е за първи път.
Решаващото изискване бе, че болшинството от съдиите се дезинтересираха от процеса на ръководство и желаят да го възложат на някой различен. Това може и да е удобен избор, в случай че не желаят към този момент звук, а резултати.
Нещо ново може ли да се чака от Народното събрание при избора на квота във Висш съдебен съвет или отново ще е партийно договаряне?
Ако Народното събрание е сходен на предходния, вероятността да се изберат членове на Висш съдебен съвет по нов метод – не е доста огромна. Надявам се да има партии в Народното събрание, които обществено да предложат транспарантен развой на асортимент и да приканят другите да се причислят. Шансът това да се случи е дребен, което е причина, че по-скоро няма да има избор на членове на Висш съдебен съвет от парламентарната квота. Това ще е казус.
Фатално ли ще е това за правосъдната власт?
Не мисля, че ще е съдбовно. Висш съдебен съвет не правораздава. Ако Висш съдебен съвет не може да стартира работа, има вътрешни механизми в системата, които могат да компенсират неналичието на кадрови решения. Но и в този момент имаме определени задоволително членове на Висш съдебен съвет от професионалните квоти, които са задоволителни за обезпечаване на кворум и взимане на решения. Този рецесия е добра опция, първо за активизиране на по-малкото членове да си правят работата, и второ, тъй като демонстрира несъстоятелността на модела на Висш съдебен съвет, а това е тласък за смяна.
Като че ли и Съюзът на съдиите поутихна.
През 2016 година правосъдният министър Данаил Кирилов и ръководещото болшинство поведоха сериозен поход против съюза, който нанесе съществени вреди. От тогава доста съдиите се отхвърлиха от участието си в ССБ, тъй като трябваше да го заявяват и желаеха да си спестят неприятности. Членството в съюза водеше до директни негативи за съдиите. Има десетки случаи, когато Висш съдебен съвет е отчитал участието в ССБ като сериозен минус. И в този момент е по този начин, само че се прави по-тихо, а и хората не се интересуват. Последният случай е с Йордан Дамаскинов, който беше претендент за ръководител на Окръжния съд в Русе. Той не беше определен, макар че беше единствен претендент, а единствената разумна причина, е че беше член на управлението на съюза. ССБ има нови членове, само че те са по-малко отпреди години. Но не е единствено това. Самата интензивност на съюза в последните няколко години обективно беше затруднена. В резултат на законодателни промени ССБ беше лишен от всевъзможни благоприятни условия за финансиране по планове на обществени източници.
Правото на ССБ да кандидатства по планове беше оставено в закона.
Остана, само че загубихме достъп, тъй като не сме неправителствена организация в чистия смисъл, а сме съсловна организация. Така ние не отговаряме на изискванията на доста от плановете на Европейска комисия, а това затрудни провеждането на обучителни и други действия на съюза – това също докара до отлив на съдии. Това са детайлности, които не са толкоз значими. За мен главното е отдръпването съдиите от публичността като цяло. Това може да бъде променено, само че би трябвало да стартираме диалога за ролята на съдията в обществото. Тенденция в демократичните общества е да се подтиква присъединяване на съдиите в благотворителни и доброволчески организации в помощ на най-уязвимите групи от популацията. Това е естествената роля на съдията, която би трябвало да се насърчава, като се държи сметка и за спазването на етичните съдийски стандарти за опазване на безпристрастността на правораздаването.
Съдия Калпакчиев, изтощена ли е съдийската колегия?
Това е реалност. През последните няколко години следим отмалялост и неявяване от обществените диспути на съдиите и съдийските организации. Има пояснение за това. Много от промените бяха несполучливи. През 2015 година се извърши огромна промяна на правосъдната власт, която дълго време бе премисляна, само че най-после на процедура беше анулирана в границите на идващите две години от тогавашните ръководещи. Реформата бе торпилирана и дискредитирана. И до момента се приказва, че измененията от 2015 година са причина за днешните проблеми в кадровите процеси на правосъдната власт. Това не е правилно. Реформата действително беше анулирана с няколко следващи промени в Закона за правосъдната власт. Именно това непрестанно придвижване в кръг и неналичието на забележими резултати докара до отмалялост в съдиите.
По-важна роля обаче изиграха непрекъснатите офанзиви против Съюза на съдиите в България (ССБ) и обособени съдии, които си позволяваха да имат дейна позиция. Те бяха подложени на масиран дисциплинарен, медиен и политически напън, който имаше за цел да ги обезкуражи. Този напън реализира задачата си. Ефектът беше вцепеняващ.
В момента страната се намира в нещо като безредие, политическа рецесия, медийната група на Пеевски, която атакуваше съдии, към този момент я няма. И все пак съдиите наподобяват апатични. Това се видя във вота за Висшия правосъден съвет, който бе бойкотиран от близо 1/3 от тях.
Процесите, които споменахме, съумяха да образуват просвета на безучастие и равнодушие в част от съдийската колегия. Получи се затваряне, бюрократизира се процесът по правосъдие и се стигна до непринуден отвод от присъединяване в обществените процеси. Ясно се виждаше, че дейното присъединяване в дебатите за правосъдна промяна води до негативи и даже санкции. Не се води и диалогът за ролята на съдията в актуалното общество. Съдията би трябвало да е доста по-близо до хората, да е осведомен с проблемите на обществото, а не да е затворен в досиетата. Много е обезпокоително, че младите съдии от ден на ден не виждат публичното и културно-възпитателното значение на правораздаването.
Гледат на съдийството като на чиновническа работа, а не като задача?
Точно по този начин. И в този подтекст не е толкоз чудноват профила на определените за членове на Висш съдебен съвет. Мнозинството от съдиите гледат на ръководството на правосъдната власт като един бюрократичен развой, който би трябвало да бъде ефикасен в най-хубавия смисъл на думата. Да имаме кадрови състезания, които да вървят бързо. Да има постоянни и по опция увеличаващите се заплати. Естествена е склонността при ръководството на правораздаването то да обслужва единствено себе си, забравяйки основанието за своето битие. Може би болшинство от съдиите счита, че представителите на правосъдната номенклатура ще бъдат най-полезни за осъществяването на тези задания.
Така ли е?
Социалната обстановка в България е доста тежка. Всички виждаме огромните неравенства. Крайната беднотия и огромното благосъстояние, съсредоточено в дребен кръг хора. Ожесточение и отчуждение в човешките връзки, разграждане на локални общности, което е индикатор за некроза на обществената тъкан. Всичко това визира и самото съдийство, неизбежно е. Налага се преосмисляне на ролята на съдията в обществото. Съдът би трябвало да се отвори към хората, а правораздаването да се демократизира. Правосъдието неглижира хората с психологични проблеми, с интелектуални усложнения, хората със зависимости, извънредно бедните и отхвърлени. Големият брой закононарушения по превоза също е разследване от тези процеси. Ролята на съда е основна, тъй като съдията може да влезе в ролята на свързваща фигура, изключително в дребните обитаеми места и кварталните общности, като свърже всички институции и хора, които могат да оказват помощ на този, който е тръгнал по погрешен път или просто има потребност от помощ. Това е най-общо концепцията за съд в общността, който по думите на норвежкия криминолог Нилс Кристи е „ съд на съпричастните “, тъй като съдията е съпричастен при решение на споровете в общността.
А има ли задоволително хора в правосъдната власт, които да са способни да бъдат мисионери?
Този развой би трябвало да стартира от хората вътре в система. Това не може да бъде предоставено на Висш съдебен съвет или да се случи с смяна в закон. Както преди 15 години съдиите се проведоха, с цел да защитят независимостта на правосъдната власт, по този начин и в този момент могат да се провеждат в придвижването за демократизиране на правораздаването. Смятам, че рано или късно това придвижване ще тръгне вътре от съда. Мисля, че искрата е запалена и би трябвало да се разгори, с цел да стане забележима. Има единични тлеещи гнезда и в този момент. Давам образец със арбитър Владислава Цариградска в Луковит и арбитър Цветомира Велчева от Ловеч, има такива съдии в София – арбитър Галя Вълкова от Софийски градски съд, във Враца, Нови пазар...
Съдиите изпратиха във Висш съдебен съвет шестима души - нито един от тях не е висш арбитър... Мисионери началници от междинния ешалон, по този начин да се каже. Какво приказва това за идващия Висш съдебен съвет?
Все по-малко би трябвало да отдаваме значение на Висш съдебен съвет и да чакаме от него да взема решение същинските проблеми на правосъдната власт. Вярно е, че в неговите ръце са съсредоточени огромни пълномощия и това скоро няма да се промени законово поради нестабилната социално-политическа конюнктура. Затова има потребност от смяна на фактическото състояние. Съдиите би трябвало да покажат, че ги вълнуват други неща и да стартират да оферират други решения – да се върнем към законното съображение на правораздаването – да взема решение по обективен метод правни разногласия или по различен метод казано да спомага при разрешаването на спорове и да възвръща нарушената обществената естетика в обществото. Ако изобщо се стигне до образуване на новия състав на Висш съдебен съвет (заради проблемите в парламента), аз чакам тези хора да се заемат с осъществяване на дълго отлаганите процеси в кадровата активност – състезания и атестиране. Демократизирането на правораздаването няма да тръгне от Висш съдебен съвет, тъй като той не е правораздавателен орган, а има единствено обслужващи функционалности за правораздаването. Правосъдието се реализира от съдията, той е достоверният притежател на правосъдната власт. Същевременно при съществуване на образуван публичен консенсус нормално болшинство в Народното събрание, без промени в Конституцията, може да разпредели огромна част от пълномощията на Висш съдебен съвет към други субекти – към Общите събрания и ръководителите на съдилищата, да вкара други форми на съдийско присъединяване. Съдиите би трябвало да поемат отговорност за личната си орис. Изключително нездравословно е те да делегират на Висш съдебен съвет цялата отговорност и да чакат този орган да им сервира всички решения, тъй като изключително в посттоталитарните общества свръховластяването на един орган води до авторитаризъм и корупция – изходът е деконцентрация на властта към разнообразни субекти.
Когато съдиите взеха решение да вземат нещата в свои ръце и Методи Лалов изкара половината столични съдии пред Висш съдебен съвет, последва принуда.
Така е, само че времената се менят. Фокусът също би трябвало да бъде изменен. Досега съдиите заставаха в отбрана на лични дела като по-бързи състезания, по-високо възнаграждение, по-добро атестиране, избор на ръководители. Това бяха проблеми, които хората не схващат. Това са значими неща, аз не ги недооценявам, само че се неразбираеми за хората, тъй като са надалеч от техния интерес. Съдиите би трябвало да застанат зад дела, които да покажат на обществото, че дават решение на значими обществени проблеми. Активният съд в дребните обитаеми места може да помогне за вдъхване на живот на замиращите общности в страната и за решение на действителни проблеми. Проблемите с наркотичната взаимозависимост, неналичието на грижа за психологично болните и другите уязвими публични групи, детската престъпност, това са извънредно тежки проблеми и в случай че няма смяна в отношението ни към тях има заплаха да се доближи до необратимост на обществената съсипия.
Към кмета, попа и учителя да се причисли и съдията?
Точно по този начин. Влагането на запаси в тази идея си коства, изключително в този момент, когато има късмет за предоставяне на нова вероятност пред съдийството и за решение на другите проблеми на обществото. Трябва да стартира да се приказва за съдийството като за значима социална работа. Имаме исторически обичаи с помирителните и общинските съдилища преди 1944 година, а това е наклонност в доста страни по света.
Очертава ли се въобще да има съпротива в този Висш съдебен съвет?
Въпросът самичък по себе си разкрива проблем. Ние приказваме за Висш съдебен съвет като за политически орган, уподобяваме го на Народното събрание и това не е инцидентно, тъй като множеството сформира на Висш съдебен съвет приличаха на мини-парламент. Това демонстрира несъстоятелността на модела, който е изцяло деструктивен и опонира на концепцията за без значение администриране на правосъдната власт. Не бива правосъдната власт да бъде ръководена от орган, в който има противопоставящи се групи. Трябва ни професионален орган с доста по-малък състав, който да го направи по-оперативен. Висш съдебен съвет би трябвало да бъде подложен според от решенията на общите събрания на съдиите и други форми на директно съдийско присъединяване. Чрез разтоварването от несвойствените му пълномощия Висш съдебен съвет би трябвало да бъде редуциран до елементарен кадрови орган. С други думи - би трябвало да го създадем доста по-незначителен.
Противопоставянето притегля в съвета съдии, които не са експерти, а са проводници на различен вид ползи, които не са свързани с правораздаването. В цялото това опълчване, в което и аз съм взел участие, има някакви позитиви, несъмнено. Осветява и демонстрира на по-широк кръг хора какво се случва в системата, къде са зависимостите, къде са проблемите. Но като теглим чертата, позитивът не е доста значителен. Мнозинствата до момента постоянно са били непробиваеми, някои ги назоваха чугунени.
Какво би било, в случай че Вие се бяхте съгласявал с болшинството, с цел да няма кавги?
В годините след мандата съм правил опит за самокритика на държанието си в правосъдния съвет. Не, не бих премълчавал в името на това да няма кавги, само че евентуално бих полагал старания доста по-активно да вкарвам градивен звук. Един от проблемите в този вид противодействия е, че участващите страни взаимно се увличат. Водят се разногласия поради самите разногласия по въпроси, които за никого не са значими. Това води до цялостно обезсмисляне на Висш съдебен съвет. Съдебният съвет в този си тип е дисфункционален. Конкурсите от 4 години са на кота нула, а това е кадрови орган. Ако той не обезпечава съдии за съдилищата, значи органът е непотребен. След като Висш съдебен съвет е в това положение, ние просто би трябвало да го променим.
Как се стигна до избора на тъкмо тези хора в настоящия Висш съдебен съвет?
Съмненията, че е имало операция, стоят. Делото, което водят сътрудниците против избора на членове на Висш съдебен съвет, е значимо, тъй като съветът прояви безнаказаност като не позволи инспекцията на системата за електронно гласоподаване. Още през 2017 година имахме искане за инспекция, което отново не беше признато, а системата си е същата. Всичко това подхранва подозрения, които би трябвало да бъдат тествани. Има и признаци, че е имало организация за гласоподаване в интерес на избрани претенденти, само че и това не е за първи път.
Решаващото изискване бе, че болшинството от съдиите се дезинтересираха от процеса на ръководство и желаят да го възложат на някой различен. Това може и да е удобен избор, в случай че не желаят към този момент звук, а резултати.
Нещо ново може ли да се чака от Народното събрание при избора на квота във Висш съдебен съвет или отново ще е партийно договаряне?
Ако Народното събрание е сходен на предходния, вероятността да се изберат членове на Висш съдебен съвет по нов метод – не е доста огромна. Надявам се да има партии в Народното събрание, които обществено да предложат транспарантен развой на асортимент и да приканят другите да се причислят. Шансът това да се случи е дребен, което е причина, че по-скоро няма да има избор на членове на Висш съдебен съвет от парламентарната квота. Това ще е казус.
Фатално ли ще е това за правосъдната власт?
Не мисля, че ще е съдбовно. Висш съдебен съвет не правораздава. Ако Висш съдебен съвет не може да стартира работа, има вътрешни механизми в системата, които могат да компенсират неналичието на кадрови решения. Но и в този момент имаме определени задоволително членове на Висш съдебен съвет от професионалните квоти, които са задоволителни за обезпечаване на кворум и взимане на решения. Този рецесия е добра опция, първо за активизиране на по-малкото членове да си правят работата, и второ, тъй като демонстрира несъстоятелността на модела на Висш съдебен съвет, а това е тласък за смяна.
Като че ли и Съюзът на съдиите поутихна.
През 2016 година правосъдният министър Данаил Кирилов и ръководещото болшинство поведоха сериозен поход против съюза, който нанесе съществени вреди. От тогава доста съдиите се отхвърлиха от участието си в ССБ, тъй като трябваше да го заявяват и желаеха да си спестят неприятности. Членството в съюза водеше до директни негативи за съдиите. Има десетки случаи, когато Висш съдебен съвет е отчитал участието в ССБ като сериозен минус. И в този момент е по този начин, само че се прави по-тихо, а и хората не се интересуват. Последният случай е с Йордан Дамаскинов, който беше претендент за ръководител на Окръжния съд в Русе. Той не беше определен, макар че беше единствен претендент, а единствената разумна причина, е че беше член на управлението на съюза. ССБ има нови членове, само че те са по-малко отпреди години. Но не е единствено това. Самата интензивност на съюза в последните няколко години обективно беше затруднена. В резултат на законодателни промени ССБ беше лишен от всевъзможни благоприятни условия за финансиране по планове на обществени източници.
Правото на ССБ да кандидатства по планове беше оставено в закона.
Остана, само че загубихме достъп, тъй като не сме неправителствена организация в чистия смисъл, а сме съсловна организация. Така ние не отговаряме на изискванията на доста от плановете на Европейска комисия, а това затрудни провеждането на обучителни и други действия на съюза – това също докара до отлив на съдии. Това са детайлности, които не са толкоз значими. За мен главното е отдръпването съдиите от публичността като цяло. Това може да бъде променено, само че би трябвало да стартираме диалога за ролята на съдията в обществото. Тенденция в демократичните общества е да се подтиква присъединяване на съдиите в благотворителни и доброволчески организации в помощ на най-уязвимите групи от популацията. Това е естествената роля на съдията, която би трябвало да се насърчава, като се държи сметка и за спазването на етичните съдийски стандарти за опазване на безпристрастността на правораздаването.
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ