Защо бързаме?
Събудих се и бързо станах от леглото. Бързах да изпия кафето си, да потегли за работа, да се прибера у дома, да свърша куп неща... Нямах време, все бързах за някъде... За къде, защо и за какво все не ми стигаше времето? Тогава се замислих, за какво толкоз бързаме да изживеем живота си, за какво желаеме да свършим всичко през днешния ден, да имаме всичко през днешния ден, да успеем през днешния ден...
А замисляме ли се, че в действителност бързаме към финала, а на никой не му се желае животът да свършва... Осъзнавах, че в случай че пребивавам по този начин бързо, ще изживея най-прекрасното от живота си и след това?
В какво се трансформираме - спим бързо, храним се бързо, вършим бърз секс, обичаме бързо, работим бързо и най-после не сме удовлетворени, постоянно изтощени и ядосани на нещо...
Аз желая да пребивавам постепенно, желая да имам време, с цел да изживея всичко, да му се порадвам, да го оценя. Досега живях бързо, бързо бях дете, бързо желаех да се изуча, бързо желаех да получа всичко. Сега желая да обичам постепенно, да се веселя постепенно, да съумявам постепенно, да одъртявам постепенно.
Какво се случва, когато обичаме бързо - идват единствено бързи любови в живота ни, изгарят ни, ограбват ни, взимат бързо, каквото могат, бързо свършват и бързо си потеглят, а ние бързаме да намерим последваща и по този начин всичко се повтаря...
А в случай че обичахме постепенно, щяхме да можем да се насладим на всеки момент, щяхме да имаме време, в което да дадем и да получим повече, щяхме да имаме време да приемем, да разберем, да приказваме за възприятията си, да заредим душите си, а освен да ги ограбваме. Щяхме да позволим на любовта да ни трансформира, а не да ни убива.
Сега желая да получавам всичко, само че когато би трябвало. Не желая нищо незабавно, ще си оставям по малко за на следващия ден... Защо да имам всичко през днешния ден, с цел да не ми остане нищо за на следващия ден ли?
Днес ще направя, каквото мога, а на следващия ден, в случай че ми е харесало, ще го повторя и по този начин, до момента в който чувствам, че мога.
Искам да имам доста дни... Много изгреви и доста залези, а сред тях доста прелестни мигове на обич, хубост, благополучие, наслада, даже сълзите си желая да ги изплача постепенно!
Хората споделят: " Живей, до момента в който си млад! " А по-късно? Ще спра да пребивавам, да бленувам, да желая ли?
