С развитието на войната в Украйна и плахите опити да

С развиването на войната в Украйна и плахите опити да се приказва за помирение, желанието за мир остава допустимо най-силно. Ще ви срещнем с Ана, чийто живот, както и този на още стотици хиляди, е обиден от военните дейности в родината ѝ. Ако би трябвало да я опишем като човек, умерено можем да заявим, че тя е от тези млади и амбициозни хора, които постоянно се стремят да изковат своята самостоятелност.

Ана познава България, приказва езикът изцяло свободно и още на 15 години става самостоятелна. Посещавала е страната ни няколко пъти, само че когато я попитаме дали е очаквала, че война може да бъде мотив за посещаване, тя се усмихва и дава отговор негативно. Всеки диалог с образован събеседник е прелестен, извиняваме се, че още веднъж би трябвало да я върнем в първите дни от войната. След като се намираме в интервал, в който пишем модерната история, дано се срещнем и с персоналната ѝ:

Здравейте, аз съм Ана. Израснах в Харковска област, по-късно следвах 2 години в Харков. Малко по-късно заживях в Киев и тъкмо там приключих своето обучение – Българска лингвистика.

Не, несъмнено. Последният път, когато бях тук беше през октомври 2019 – преди пандемията. Не го чаках и не го планирах, не знаех и къде ще бъда, откакто войната стартира.

Това е доста добър въпрос. Около 5 дни преди началото, аз бях в болница след тежка интервенция. Изписаха ме и се прибрах, като още не бях нормализирана. Пиех обезболяващи и бях в леглото си, когато започнаха детонациите. Вечерта на 23 февруари гледах стрийм на новините и гледах по какъв начин нашите политици вкарват военното състояние. Все още не имах вяра, че това е допустимо да се случа. Мисля си, че легендите, които се разказваха, че надали не ги чакаме като освободители, изиграха доста неприятна смешка.

След това към този момент бях под въздействието на медикаменти и си мислих, че сънувам и ми се коства. Към 9 часа сутринта се обади сестра ми, с цел да ми каже, че войната е почнала. Около два месеца по-рано се говореше, че би трябвало да си създадем раници за евакуация. След като се върнах от болничното заведение нямах сили, с цел да подготвям подобен багаж. След този диалог известията в телефона ми бяха извънредно доста. В суматохата аз взех неща, които не ми трябваха. Една другарка ми предложи  да се преместим в къща отвън Киев, където живеят нейните родители.

На идната заран родителите на моята другарка ни подканиха да се евакуираме. Те са от Молдова и през 90-те години бягат от войната в Преднистровия. Преди 25 години са се заселили в Украйна, а в този момент още веднъж войната беше и на техния предел. Отначало смятаха да не напущат, само че в този момент и те се изтеглиха.

В същия ден ние към този момент взехме решението, че е най-добре да преминем границата. На 25 февруари бяхме в колата и по този начин стартира нашия път до Полша.

Цялото ми семейство и до този миг са в Харковска област. Сестра ми и фамилията ѝ са в малко градче на границата до Унгария. Те също не желаят да напущат. Нейният брачен партньор е доброволец, само че още не е извикан. Знам, че на този стадий са дружно. Брат ми е в Харков и работи, отхвърля да напусне града и не желае да се прибира при родителите ми. Макар и градът към този момент да го няма.

Тръгнахме на 25 февруари и прекарахме към 6 дни в кола. На полската граница имаше към 25 километра единствено от коли. Някои хора прекараха малко над седмица. Ние бяхме четири индивида в една кола. На словашката граница прекарахме още ден и половина. В Полша имам познати, които могат да ни приютят най-малко за малко. През цялото време трябваше да подкрепям раната от интервенцията, а по-късно трябваше да намеря и доктор в Полша, който да извади шевовете. Все отново аз съм след интервенция и в същото време пребивавам в кола.

В Полша се разделихме с моите другари, те отпътуваха за Дания, където имат другари и родственици. Аз избрах България, тъй като я познавам повече и мога да приказвам езика.

По пътя отвън Киев, всички бензиностанции бяха претъпкани. Открихме една дребна бензиностанция, само че там опашката беше дребна. Чакахме там и на към километър от нас падна бомба, оказа се, че там има казарма. Беше безусловно пред очите ни. Разбрахме, че при гърмежа имаше 6 убити и още 12 ранени. Бащата на моята другарка се пошегува, че ни е изкарал на разходка, с цел да ни покаже военни дейности.

Аз не виждам доста такива филми. Тези ракети летят извънредно ниско и можеш да ги видиш. Очевидно не е аероплан, само че когато падне, виждаме повече пушек, само че бяхме на километър от гърмежа и нямаше какво да забележим. След като минавахме, пожарът към този момент беше загасен, имаше хора, които снимаха от колите си. Експлозията обаче беше тежка, усетихме по какъв начин се разтресе земята, даже прозорците се разклатиха заплашително.

Всеки има друго въодушевление и мнение, аз персонално поддържам връзка с хора, които не обръщаха толкоз внимание и смятаха, че няма да има война. Живеехме обикновено, вървях на йога, лекции, работа и време за другари. Говореше се за война и имаше терзания, само че не мислихме, че е действително в XXI век да се стигне до сходни деяние. Аз и доста други не имаха вяра. Имах някакво такова чувство преди интервенцията и преди да вляза в болничното заведение, започнах да оправям дома си, с цел да съм подготвена, че всичко ще е наред.

Доброволци на границите, приготвели храна и предлагайки помощ.

Със аероплан стигнах до София. Имам доста другари и познати. Още от студентството. Живея при една другарка, която изкара шест месеца в Украйна, а също съм била в България – идвала съм до тук по работа, около студентството и така нататък В началото на войната тя ми се обади и ми сподели, че в случай че нуждая се, тя може да ми даде заслон и в този момент съм при нея.

Разбирам доста добре, че в случай че би трябвало да остана по-дълго време, би трябвало да си наема апартамент и да си уредя живота. Не споделям, че не ми харесва България, само че желая да се прибера вкъщи. В началото се бунтувах извънредно доста и не се усещах добре, само че осъзнах каква в действителност е повода и най-вероятно стресът си сподели думата.

От приятелите ми – да. Хората, с които поддържам връзка имат същите възгледи като моите. Моите близки тук ме подкрепяха доста, в това число и моята другарка. С нея отидохме с нея на митинга и там срещнах още доста познати и даже клиенти от компанията, в която работя. Известно време се притеснявах, че тук ще има напрежение. След този митинг и откакто срещнах огромна поддръжка и в този момент се усещам доста по-спокойно и на никое място другаде не бих получила такава другаде.

Преди да преминем границата, спряхме в Лвов, където хора ни приютиха. Това беше и първият път, в който бях в бункер. Не беше най-очарователното място, не бяхме доста хора, само че просто не беше проветрявано имаше плесен. Имаше осветяване, столове и си припомням, че една другарка прекара към една седмица в бункер, само че по-късно се разболя. Температурите вътре рядко минават повече от 4 градуса. След една такава вечер разбрах, че не е мястото за мен.

Физически не можех да бъда потребна, даже не можех да давам кръв поради медикаментите, които пия. Исках да бъда потребна, само че не можех. Затова в този момент през уикендите ще бъда част от доброволчески център. Не се усещам пълноценна, че аз избягах и за жал го има оня миг, в който осъзнаваш, че ти си добре, а твоите другари са там и страдат.

Прозорците се облепват с тиксо, с цел да може при детонация да не хвърчат дребни части.

Благодарна съм, че има доста психолози, които предоставиха своите услуги. Сега разбирам, че това е бил верен избор. Аз ще се върна в Украйна, само че ще спестя онази контузия и няма да видя изнасилвания и експанзията, която се случва. Избягах единствено от ужаса на войната. Първите седмици се сменяха толкоз доста настроения. В първият миг плачеш, по-късно си в еуфория, че идват положителни вести от фронта. Често това се случваше по един-два пъти в ден.

Не можех да работя и ми беше мъчно, най-малко през първата седмица. Сега работата ми оказва помощ да не виждам и да не чета вести непрекъснато.

След старта на войната не приказваме, най-малко аз не приказвам нищо. Спомням си, че преди време приказвах с баба ми за един рожден ден. Тогава тематиките бяха, че в този момент ще си върнат Аляска. Не разбрах за какво им е. Сега към този момент не приказваме.

Имам другари от Русия, които схващат какво се случва. Говорихме с тях и това беше доста несръчен диалог. Те постоянно споделят, че никой не ги е попитал дали да има война. Не знам кой би трябвало да бъде запитан, аз постоянно съм си мислил, че би трябвало да се приказва.

Живеят и работят. Брат ми не желае да споделя доста, тъй като не желае да ме тревожи. Градът е потърпевш доста. Сестра ми живее в малко градче на към 15 минути към Харков. То се намира на към 30 километра от границата с Русия. Каза ми, че прилежащите къщи, на другата улица, към този момент ги няма.

Преди към 3 седмици от бомбите и ударната вълна, към този момент нямаше прозорци. Подозирам, че в този момент въобще я няма. Познати описват, че в този момент е окупирано. При отварянето на зелените коридори, всички, които бяха останали, трябваше да се изтеглят към Русия. Зеленият кулоар не беше открит към Украйна.

Около 100 000 души са минали границата в Русия. Две другарски фамилии влязоха в Русия и търсеха различен метод да изоставен страната. Една другарка прекара седмица в избата на къщата си. Моята другарка е доста артистична и може да се каже, че е център на внимание. След всичко претърпяно, в този момент се намират в Рига. Детето ѝ стои и гледа в точка, стиска играчката си. Аз знам какво беше преди войната, а в този момент към този момент не приказва.

След като се изтеглиха в Русия, минаха няколко области и по-късно се изтеглиха в друга страна. Успяха да преминат границата. Сега там останаха единствено старци. Знам, че тази къща беше направена от нулата, а в този момент към този момент я няма. В един миг всичко, което градиш рухва.

Мъжът на сестра ми беше доста внимателен. Винаги пътуваше с куфарите за евакуация. Беше предизвестил децата, че може във всеки един миг да ги вземе от учебно заведение или да ги разсъни и просто да се изтеглят. Знам, че той желае да се причисли към армията. Те не желаят да се изтеглят.

Доброволец от украинската войска – преди войната този човек сглобява мебели, в този момент има друга задача…

Сега си пишем и просто се веселя, че ми дава отговор. Проверявам дали е жив. Знам, че звучи ужасно, само че това е нашата действителност сега.

Аз пребивавам чартърен, само че се разбрахме с хазяите, че желаят да настанят хора бягащи от Южна Украйна. Принципно считам да се прибера, когато пуснат полети към Украйна. Доброволци взеха моите движимости и ги прибраха. Знам, че е доста хубаво един човек да поработи в друга страна, само че не желаех това да е мотивът, с цел да натрупвам опит.

Искам да победим, само че въпросът тук е каква ще е цената? Осъзнавам, че сега доста цивилни умират. Страх ме е за децата, като жена се тревожа и от новините за изнасилвани девойки, които все по-често се чуват. Притеснявам се, че когато се върна, аз ще бъда съдена за това, че съм се евакуирала. Разбирам доста добре, че ще има една нова действителност. Никога не съм виждала Киев толкоз празен.

Има актьори, които сега са почнали да мислят и да приказват за реституция. Сестра ми към този момент споделя, че ще се реалокират и ще бъдат по-далеч от съветската граница.

Когато вътрешната стена на постройката е по-ценна от злато.

Опитвам се да се преборя с възприятието за виновност. Все още не съм сигурна дали е предходна една седмица или една година. Мисля си, че мозъкът ми блокира и нямаше никакви страсти, с цел да можеш да се оправиш със обстановката. В един миг четеш вести и те засягат грубо, а по-късно очите минават през родовете и към този момент не виждаш нищо. Не можеш да заспиш, тъй като мислите и картини се въртят в съзнанието.

Аз персонално не получавам такива пари и не ми и трябват. Аз мога да пребивавам умерено и без тях. Не знам какво да кажа. Ако човек мисли по този начин, няма по какъв начин да му се потвърди каквото и да било. Предпочитам да не приказвам и да нямам такива хора към себе си. Мисля си, че в случай че някои има време да мисли какво има различен, не е доста благополучен и просто не желае да носи отговорност за себе си и да реализира повече. Нека се замислят за какво желаят да броят тъкмо тези пари? Аз не взимам такива пари, знам, че има еднократна помощ, само че не съм взела и нея.

Пет – украински, съветски, британски, български и полски. Последният го употребявам минимум, като ми се постанова най-често в работа. В момента започваме нов план и ще имам доста нови отговорности. Реално приказвам 3-4 езика всеки ден.

Ами аз знам езика и се усещам по-уверено и по-безопасно. Познавам манталитета и страната. Ако не е България, тогава не знам. Аз съм обвързвана доста години със страната. Ако не беше България несъмнено щях да остана в Полша или Украйна. Всичко постоянно зависи от събитията. Има прекалено много „ в случай че “, въпреки всичко аз имам работа и се оправям.

Пишем си и се чуваме понякога, когато е допустимо. Когато се изтеглих, не съумях да взема котката си и по-късно помолих доброволци да отидат и да я вземат. Оставих и доста храна и вода за седмица и повече. Сега знам, че е при едно друго момиче и си пишем с нея, праща ми клипове, че е наред. И даже с нея поддържаме такава връзка!

Става малко по-спокойно. Имам проекти да се прибера след 1-2 месеца.

Аз към този момент имам подобен опит. Знам по какъв начин да работя. Мисля даже да запиша курс за самозащита и вероятно курс за огнестрелно оръжие. Като се изтеглих и бях в суматоха и не знаех какво да взема. Имах пикантен спрей и си припомням, че в един клуб ми го конфискуваха. В суматохата си припомням, че взех четири кухненски ножа за отбрана и в този момент съм с тях. Шегувам се с моята другарка, че в този момент си имаме хладното оръжие. След като се прибера ще знам къде са бункерите и ще диря апартамент покрай метро, тъй като се оказа, че то е допустимо най-хубавата отбрана. Ще си нося спалния чувал на всички места и ще привикна с концепцията да мисля прагматично.

С такива съседи е несъмнено, че нищо не е обезпечено. Гледах срещата на Байдън с украински бежанци. Разликата е, че ние го питаме по кое време ще се приберем, а не какви помощи ще получим. Ние желаеме да се приберем вкъщи. За последните 8 години се трансформираха доста неща и мисля, че се развихме доста и желаеме да продължим напред.

В момента съм със статут за краткотрайна отбрана. Същият ми разрешава да получа здравна помощ, само че не се повеждам публично като емигрант. Има няколко статуса – емигрант, краткотрайна отбрана и интернационална отбрана. Аз не желая да съм емигрант, по тази причина мисля, че краткотрайната отбрана е задоволително добра. Международната отбрана е за политически бежанци. Мога да заставам тук към 3 месеца с биометричен паспорт.

Аз не бих говорила с подобен човек. В момента умират толкоз хора, а още не знам защо. Имам един прочут, който почина като граждански, който отиде до своето село, с цел да изведе своите родители от къщата и да ги закара в сигурност. Знам, че е минал с бяло знаме и все пак е бил убит. Не знам по какъв начин може да се приказва с подобен човек, какво въобще може да се каже? В последните няколко седмици мои другари от Мариупол са там със фамилиите си. Вече няколко седмици не съм ги чувала… Не знам дали са се евакуирали в Русия или не.

Сега бленувам да се върна и да пребивавам по същия метод, както преди 24 февруари. Преди мечтаех да се развъртвам и да ходя напред. Да натрупвам опит в разнообразни сфери. За това мечтаех и към момента бленувам.

Започнах да мисля още по-прагматично. Ставаш някак си по-сух и към този момент има доста по-малко неща, които биха ме разплакали. Аз в действителност мисля да се науча да се пазя и не се майтапя. Цялата тази болежка също те затваря. Натрупах доста експанзия, което е изцяло обикновено. Не знам по кое време това ще отмине. Мисля си, че една цяла ера завърши за мен.

Да, някои от тях са в териториалната защита. Не всички влизат непосредствено в сражения или държат оръжие. Помагат по друг метод, патрулират, само че не всички убиват или влизат в борба.

Колко време мислиш, че ще би трябвало, с цел да зараснат раните? Агресията е забележима, болката също. Ясно е, че това те е трансформирало. / до момента в който водим този диалог се включва тревога, майтапим се, че всичко е наред, само че отговорът подсказва доста /

Аз нямам такива проблеми, само че доста хора сега доста се опасяват от фойарверките. Имам познати от Донетска област и един от най-големите страхове е и гърмежите от заря. Сега към този момент разбирам това. Тогава не разбирах по какъв начин се усещат те. Ужасно е да изоставиш родния си дом и да започнеш изначало. Получиха доста отстъпки и помощ, само че чувството е друго. Вече знам какво са изпитвали. Дори и да има къде да се върнем, не знам какво ще открием. Знам, че ще построим всичко още веднъж, само че прочувствено ще трябват години.

Шегувате се, нали? Това е като мита, че съветско говорящите са били притискани или унизени. Аз говорех съветски до преди два месеца. След като живеем до границата приказвах комбинация сред украински и съветски. Нито веднъж, в никакъв случай в живота си, не съм чула една забележка за това на какъв език приказвам. Говорила съм свободно съветски в Харков, Киев, Лвов, Одеса. В Карпатия даже, на границата с Унгария, не съм чула нито една забележка.

Ще се разхода в Киев, а след това ще потърся къде мога да бъда потребна като доброволец. След това ще си взема котката.

Разделяме се с Ана и продължаваме да мислим по какъв начин войната може да промени един човек. Остава оня горчив усет, че мирът, който един човек приема доста постоянно за даденост, стопира да съществува и е просто още един фактор, с който би трябвало да се съобразяваме. Впечатление ни прави, че това е млада дама, която като доста други, желае просто да се прибере вкъщи, тъкмо там, където е.

Можем да бъдем сигурни, че животът тук не е приказка, само че самите ние не можем да разберем какво е от другата страна. Войната оживява, единствено когато пристигна на прага, преди този момент е просто написани думи и направени фотоси. Не пита по кое време ще пристигна, дали си здрав, дали има къде да отидеш и какво да правиш. Докато за нас всичко е просто още един клик, за нея това е новата действителност. И се надяваме, че доста други в никакъв случай няма да схванат какво е чувството.

Снимките са от Киев и Харков. От съображения за сигурност няма да демонстрираме лицето на нашата събеседничка!

Снимки: Личен списък