Тази история е доказателство, че никога не трябва да се отказваме от любовта
С приятеля ми Марин живеехме дружно от пет години, само че публично нямахме брак. За мен най-важни бяха възприятията, които имаше сред нас, а не узаконяването на брачните връзки. Едно лято с другари взехме решение да обиколим Италия. Обзети от сантиментален дух, не пропуснахме да се насладим и на Венеция и Флоренция. Надвечер с Марин посетихме моста Понте Векио, на който влюбените имат обичая да оставят катинарче, чието ключе хвърлят в реката, с цел да е безконечна любовта им. Докато любопитно преглеждах в близост, ненадейно обичаният ми падна на колене и ми направи предложение за брак. Прегърнах го и под възторжените ръкопляскания на останалите туристи, отговорих, че с наслада ще стана негова брачна половинка.
Но няколко месеца по-късно Марин пострада в зверска злополука. Лекарите го оперираха незабавно, само че все пак той изпадна в кома. Прогнозите не бяха положителни и хирурзите споделиха, че шансът да оцелее е най-малък. Веднъж, до момента в който стоях до болничното легло, чух, че телефонът му звъни. От другата страна юношески глас въодушевено ми сподели, че поръчката е подготвена и може да си я вземе когато и да е от бижутерията. Не знаех защо става въпрос, само че откакто желаех адреса, на другия ден посетих въпросната бижутерия. Оказа се, че още преди да заминем за Италия, Марин е поръчал брачен пръстен за мен, надявайки се да ме изненада. С болежка в гласа споделих на бижутера, че проектите ни за женитба са отпаднали, по тази причина отхвърлям да приема пръстена. Състоянието на годеника ми беше извънредно съществено и всеки изминат ден очакванията ми да оцелее, угасваха. Когато се върнах в болничното заведение лекуващият доктор ми заяви да се сготвям за най-лошото.
Гледах по какъв начин обичаният ми си отива пред очите ми и внезапно ми хрумна странната мисъл, че в случай че почине, най-малко ще имам пръстена за спомен. Върнах се назад в бижутерията, платих желаната сума и си взех подаръка. Два месеца по-късно Марин излезе от комата. Все още не осъзнаваше изцяло случилото се с него и спомените му бяха неразбираеми, по тази причина взех решение да му напомня огромната ни обич. Отворих кутията с пръстена и под учудения му взор заявих: “ Знам, че Бог чу молитвите ми и съм уверена, че един ден фантазията ни да бъдем семейство, ще се сбъдне. Когато излезеш отсам, аз ще стана твоя брачна половинка! “ Явно думите ми му повлияха, тъй като Марин постави доста старания да се възвърне бързо. След няколко месеца рехабилитации той съумя да се изправи на крайници от инвалидната количка. И въпреки да се опираше на бастун, през декември публично узаконихме връзките си. До ден сегашен пръстенът стои на ръката ми и ми припомня, че в никакъв случай не би трябвало да се отхвърляме да се борим в името на любовта.
Инфо: Лична драма
