Пловдив се прекланя пред Апостола
С поклонение пред паметника на Васил Левски на централната алея на Бунарджика и полагане на венци и цветя през днешния ден, 18 юли, от 10.00 часа в Пловдив ще бъде почетена 185-та годишнина от рождението на Апостола на Свободата.
Слово ще произнесе Румяна Денева, ученичка в 11 клас на ОМГ " Акад. Кирил Попов “ Пловдив, участник в Националния план " Народните будители и Аз “.
Водещ на честването ще бъде Златко Павлов. В церемонията по традиция вземат участие представителни формирования от Пловдивския гарнизон, боен духов оркестър, венценосци, членове на Общински комитет " Васил Левски “ и комитет " Родолюбие “.
Васил Левски
На 18юли 1837 г.(нов стил), в гр. Карлово е роден Васил Левски. Той е български народен воин, идеолог и уредник на българската национална гражданска война, създател на Вътрешната революционна организация (ВРО). Известен е и като Апостола на свободата, поради организирането и създаването на революционна мрежа за освобождение на България от османско иго. Пътува в страната и основава частни революционни комитети, които да приготвят обща гражданска война. Неговата фантазия е чиста и свята република, в която всички да имат равни права, без значение от своята националност и изповедание.
Васил в началото учи една година в килийното учебно заведение в Карлово (1845). Продължава учението си във взаимно учебно заведение в Карлово (1846 – 1849) и в същото време учи занаята кафтанджийство при Стоян Грамът. През 1851 година след дълго боледуване умира татко му, както и по-малката му сестра Мария. Васил е единствено на 14 години.
От 1852 година е послушник при вуйчо си – архимандрит Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора, който дава обещание да го изучи. През 1852 – 1854 живее в локалния метох и обикаля с вуйчо си за събиране на таксите, учи църковно пеене при Райно Попович и свещенодействие, пее в локалния църковен хор. През 1855 година, дружно с вуйчо си, напуща Карлово и отиват в Стара Загора. Там учи две години в класното учебно заведение (1855 – 1856), в същото време пее в църковния хор, управителен от учителя Атанас Иванов.
През 1856 – 1857 година, по гледище на вуйчо си, прекъсва образованието в класното учебно заведение и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско учебно заведение " Свети Свети Кирил и Методий “ (основано е от Найден Геров през 1850).
През лятото на 1858 година се завръща в Карлово дружно с вуйчо си, който му слага изискване да се покалугери, с цел да бъде изпратен в Русия да се учи. Според спомените на неговия братовчед Васил Караиванов нито Левски, нито вуйчо му са споменавали за образование в Русия, а за първи път това се появява в книгата на Стоян Заимов.
На 7 декември 1858 година приема монашество и е ръкоположен за подобен с името Игнатий в Сопотския манастир " Свети Спас “ под мантията на йеромонах Кирил Рилски. През идната 1859 година пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон в църквата " Света Богородица “ в Карлово. Служи в църквата и при вуйчо си до края на 1861, когато взема решение да се посвети на революционната битка. По-късно в писмо до съратника си Данаил Хр. Попов той написа: " Да кажа за себе си: вие сте ме (мисля) познали прекомерно добре, че аз не съм от през днешния ден в работата си, а от 61-во [лето]; ".
На 3 март 1862 година вечерта напуща Карлово с коня на вуйчо си и отпътува за Пловдив, с цел да се снабди с тескере. През София и Ниш се насочва към Белград, където се открива при започване на април. В столицата на Сърбия се включва в Първата българска легия на Георги Раковски в Белград. Запознава се от близко с бунтовните среди на българската емиграция – Христо Иванов-Големия, Иван Кършовски, Васил Друмев и други
Заради своята сръчност и смелост по време на сраженията с турския гарнизон в Белград от 3 – 5 юни 1862 година при Варош капия, Сръбска круна и Байраклъ джамия. получава името Левски (според легендата е направил " лъвски “ скок по време на военни извършения в Сърбия). На този стадий изпитва мощно въздействие от Георги Раковски и възприема концепцията за образуване на чети, посредством които да се вдигне народът на въстание. В края на юни 1862 се причислява и дружно с група легисти, е изпратен в Крагуевац, под управлението на дядо Ильо челник.
След разтурването на Легията през зимата на 1863 и пролетта на 1864 година живее в Пловдив и посещава за няколко месеца учебното заведение на Йоаким Груев.
От април 1864 до 1866 година е преподавател в село Войнягово, Карловско, от март до октомври 1866 – в добруджанското Еникьой. Бидейки по-близо до границата, се надява да се свърже с Георги Раковски и да се запознае с неговите по-нататъшни проекти. Като преподавател развива революционна агитация измежду народа и провежда патриотични дружини за бъдещото въстание. Посещава Тулча с вярата да се срещне със Стефан Караджа, само че не го открива. Там се среща с поп Харитон, който по това време е духовник там.
През октомври 1866 година отпътува за Влашко – за малко е в Галац и Яш. Движи се в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 още веднъж се среща с Георги Раковски. В края на 1866 и началото на 1867 е преподавател в с. Конгаз в Северна Добруджа. През март 1867 отпътува за Букурещ, с цел да се включи в подготовката на революционната акция, замислена от Георги Раковски. По негово предложение е избран и включен като знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се приготвя за прекачване в България.
Заедно с четата изживява всички компликации и разочарования по време на нейния 99-дневен поход в Балкана (28 април-4 август). Заедно с четата минава в Сърбия и известно време остава в гр. Княжевац. През август и септември 1867 година, дружно с Панайот Хитов и Иван Кършовски, живее в Белград, където постъпва във Втората българска легия (1867 – 1868).
През април напуща Легията, която в края на месеца дефинитивно е разтурена от сръбското държавно управление. През май и юни 1868 е в Турну Мъгуреле, където дружно с Васил Ганчев-Плевнелията се уговарят да провеждат дребна чета и да минат в България. През юни се среща с Хаджи Димитър в Букурещ по отношение на подготвяната чета, само че не утвърждава организацията им и се връща в Сърбия – в град Зайчар. В края на юни и юли за малко е в пандиза в Зайчар. За този престой той написа в писмо до Данаил Хр. Попов през 1871 година:
"...и аз на 68-о [лето] бяха затворен в Зайчар в тъмницата, тъй като съм бил проповядвал на тамошните българи да умират за българщината си, че им е родно място. "
През това време премисля изминатия път. През август е в Букурещ, където също е задържан за малко от влашките управляващи, поради минаването в България на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, само че е освободен по здравословни аргументи – незарасналата рана от интервенцията в региона на корема. По това време подозренията му в целесъобразността на четническата тактичност се трансформират в разбиране, че би трябвало да се търси нов път за реализиране на крайната цел. За пръв път показва мнение, че би трябвало предварителна подготовка на народа за присъединяване в освободителното дело. В писмо до Панайот Хитов загатва за своите заключения и планове, като му оповестява, че е решил да извърши нещо огромно в интерес на отечеството:
" Но отново Ви апелирам и познавам за най-искрен и пръв любим български, да дойдете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да върша и ще го направя, в случай че рече Бог с Ваше разрешение, в случай че го намерите благосклонно. И ще Ви апелирам да ми позволите, за което в случай че испечеля, спечелвам за цялостен народ, в случай че изгубя-губя единствено мене си “.
В него се ускорява недоверието по отношение на Сърбия и убеждението, че българите би трябвало да разчитат на първо място на себе си, а не на външни сили. Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа дефинитивно го убеждава, че предварителната подготовка е належащо изискване за успеха на българската гражданска война. До декември 1868 година живее в Букурещ, където се свързва с Иван Касабов и дейците на " Българското общество “.
Към това време се отнася запознаването му с Христо Ботев и техният взаимен живот в една изоставена вятърна мелница край Букурещ. Единственият източник за взаимния живот на Левски и Ботев е представено от Захари Стоянов в писмо на Ботев до Киро Тулешков, чийто оригинал липсва. Това, а и цялостното неявяване на името на Ботев в непокътнатата преписка на Левски, дават съображение на някои историци като проф. Иван Стоянов да настояват, че евентуално те не са се срещали.
Със средствата, предоставени от Българското общество и читалище " Братска обич “ (структура на Млада България), Левски отпътува на 7 декември 1868 от Турну Мъгуреле с параход по Дунав, по суша и още веднъж с параход по Черно море за Цариград. От Цариград на 11 декември 1868 Левски стартира първата си обиколка из българските земи, тогава към момента в границите на Османската империя, където се среща с изискванията и опциите за осъществяване на революционна активност и подготовка на въстание. Обиколката има информационна и пропагандна цел.
В началото на януари през идната 1869 напуща столицата на Османската империя и се насочва към Тракия и Северна България. Преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Велико Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Навсякъде беседва със свои доверени хора и познати, с цел да ги завоюва за делото. Обнадежден, че в кратковременен период може да бъде оповестено въстание, завършва своята обиколка и на 24 февруари се завръща в Турну Мъгуреле, откъдето е тръгнал.
На 1 май 1869 година стартира втората си обиколка в българските земи с първоначален пункт Никопол, като е екипиран с революционна разгласа и пълномощие, получени от Иван Касабов. И двата документа, които удостоверяват, че Васил Левски не е инцидентен човек, а показва мнението на българска политическа организация в Румъния, са подпечатани с щемпел " Привременното държавно управление на Балкана “.
По време на тази обиколка слага началото на построяването на Вътрешната революционна организация (ВРО). Основна нейна структурна единица е частният революционен комитет. Първият е учреден в Плевен с рекомендациите и помощта на Данаил Попов. Следва построяването на частни революционни комитети в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и други Втората обиколка го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкоз скоро, както мисли няколко месеца преди този момент. Съзира нуждата от по-голяма подготовка на народа, реализирана от революционни комитети, свързани организационно между тях.
След завръщането си в румънската столица на 26 август 1869 година се включва интензивно в живота на българската емиграция. В края на 1869 година, дружно с Любен Каравелов, взе участие в основаването на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Стреми се да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на идното въстание би трябвало да се придвижи във вътрешността, че българите би трябвало да разчитат на своите лични сили, а не на външна помощ, че би трябвало да се скъса уверено с недомислените комбинации с балканските страни или Великите сили. Емигрантските дейци осъзнават нуждата от образуване на народа, само че никой няма проект кой и по какъв начин да го направи. Те мъчно се разделят и с обичайните си схващания за непозната помощ и за управление на революционното придвижване отвън страната.
Разочарован от емиграцията, през май 1870 се завръща в България и продължава построяването на комитетската мрежа. Матей Преображенски съпровожда Васил Левски при обиколката му из Великотърновско, Пловдив, Стара Загора, Карлово и други градове и села в Южна България. Благодарение на дългите взаимоотношения на Отец Матей с локалните хора, двамата съумяват бързо да провеждат Частни революционни комитети на ВРО.
До края на 1871 съумява да сътвори гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна организация. За столица на ВРО е разгласен град Ловеч. Ловешкият частен революционен комитет е разгласен централен под името " Привременно държавно управление в България I отд. на БРЦК “ или " БРЦК в Българско “.
Създаването му е извънредно значима стъпка в укрепването на вътрешната комитетска организация. С това обезпечава организационно работата си по подготовката на въстанието в страната. Ловешкият комитет го подкрепя в поддържането на връзките с емиграцията. Васил Левски го преглежда като висшо управление на революционното придвижване с общонационални функционалности. Селските и градските частни революционни комитети сплотяват в себе си представители на всички обществени групи на българското общество.
Васил Левски единствен от " четиримата огромни “ на българската гражданска война доближава до прозрението, че в подготовката би трябвало да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства са изключително нужни за материалната осигуреност на идното въстание. Предвижда приемане на тези средства по непринуден метод, само че за тези, които отхвърлят да поддържат националното дело, вкарва революционен гнет.
За тази цел през май 1871 година сформира пример на циркулярно " заплашително “ писмо, посредством което да се събират средства, като се обясняват задачите и дилемите на битката: " В Българско няма да има цар, “а национално ръководство " и всекиму своето. Всеки ще си служи по вярата, и законно ще се съди както българинът, по този начин и турчинът, и евреинът, и други Свобода и чиста Република ". Към края на 1871 година ВРО е единствената действителна мощ, способна да сложи на дневен ред българския народен въпрос. Комитетите стартират дейна работа за привличане на последователи, за събиране на средства и закупуване на оръжие.
Когато работата нараства, БРЦК изпраща през втората половина на 1871 двама помощници на Левски – Димитър Общи и Ангел Кънчев. За жал той работи с тях за малко. На 5 март 1872 година при инспекция от турската полиция в Русе се самоубива Ангел Кънчев, а Димитър Общи все по-малко се преценява с комитетската дисциплинираност и развива активност, без да бъде съгласувана с Левски. Авантюризмът на Общи след това води до неуспеха на революционната организация и залавянето на Левски и осъждането му на гибел посредством обесване.
На 6/18 февруари 1873 година присъдата е изпълнена в покрайнините на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, покрай мястото, където е повдигнат негов монумент.
В последните си мигове се изповядва пред архиерейския наместник на София – отец Тодор Митов. В изповедта си споделя:
" Каквото съм правил, в изгода народу е “
и помолил амнистия от него и от Бога, а в молитвите си да бъде споменаван като йеродякон Игнатий, а също и българският народ.
Свещеникът поп Христо Стоилов споделя за последните мигове на Апостола:
" Дяконът се държа юначен. Каза, че в действителност той е първият, само че че след него са хиляди. Палачът му наметна въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах към " Света София “, с цел да не видят турците, че рева, и си потеглих ".
Така приключва земния си път най-големия наследник на майка България.
Поклон!
Слово ще произнесе Румяна Денева, ученичка в 11 клас на ОМГ " Акад. Кирил Попов “ Пловдив, участник в Националния план " Народните будители и Аз “.
Водещ на честването ще бъде Златко Павлов. В церемонията по традиция вземат участие представителни формирования от Пловдивския гарнизон, боен духов оркестър, венценосци, членове на Общински комитет " Васил Левски “ и комитет " Родолюбие “.
Васил Левски
На 18юли 1837 г.(нов стил), в гр. Карлово е роден Васил Левски. Той е български народен воин, идеолог и уредник на българската национална гражданска война, създател на Вътрешната революционна организация (ВРО). Известен е и като Апостола на свободата, поради организирането и създаването на революционна мрежа за освобождение на България от османско иго. Пътува в страната и основава частни революционни комитети, които да приготвят обща гражданска война. Неговата фантазия е чиста и свята република, в която всички да имат равни права, без значение от своята националност и изповедание.
Васил в началото учи една година в килийното учебно заведение в Карлово (1845). Продължава учението си във взаимно учебно заведение в Карлово (1846 – 1849) и в същото време учи занаята кафтанджийство при Стоян Грамът. През 1851 година след дълго боледуване умира татко му, както и по-малката му сестра Мария. Васил е единствено на 14 години.
От 1852 година е послушник при вуйчо си – архимандрит Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора, който дава обещание да го изучи. През 1852 – 1854 живее в локалния метох и обикаля с вуйчо си за събиране на таксите, учи църковно пеене при Райно Попович и свещенодействие, пее в локалния църковен хор. През 1855 година, дружно с вуйчо си, напуща Карлово и отиват в Стара Загора. Там учи две години в класното учебно заведение (1855 – 1856), в същото време пее в църковния хор, управителен от учителя Атанас Иванов.
През 1856 – 1857 година, по гледище на вуйчо си, прекъсва образованието в класното учебно заведение и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско учебно заведение " Свети Свети Кирил и Методий “ (основано е от Найден Геров през 1850).
През лятото на 1858 година се завръща в Карлово дружно с вуйчо си, който му слага изискване да се покалугери, с цел да бъде изпратен в Русия да се учи. Според спомените на неговия братовчед Васил Караиванов нито Левски, нито вуйчо му са споменавали за образование в Русия, а за първи път това се появява в книгата на Стоян Заимов.
На 7 декември 1858 година приема монашество и е ръкоположен за подобен с името Игнатий в Сопотския манастир " Свети Спас “ под мантията на йеромонах Кирил Рилски. През идната 1859 година пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон в църквата " Света Богородица “ в Карлово. Служи в църквата и при вуйчо си до края на 1861, когато взема решение да се посвети на революционната битка. По-късно в писмо до съратника си Данаил Хр. Попов той написа: " Да кажа за себе си: вие сте ме (мисля) познали прекомерно добре, че аз не съм от през днешния ден в работата си, а от 61-во [лето]; ".
На 3 март 1862 година вечерта напуща Карлово с коня на вуйчо си и отпътува за Пловдив, с цел да се снабди с тескере. През София и Ниш се насочва към Белград, където се открива при започване на април. В столицата на Сърбия се включва в Първата българска легия на Георги Раковски в Белград. Запознава се от близко с бунтовните среди на българската емиграция – Христо Иванов-Големия, Иван Кършовски, Васил Друмев и други
Заради своята сръчност и смелост по време на сраженията с турския гарнизон в Белград от 3 – 5 юни 1862 година при Варош капия, Сръбска круна и Байраклъ джамия. получава името Левски (според легендата е направил " лъвски “ скок по време на военни извършения в Сърбия). На този стадий изпитва мощно въздействие от Георги Раковски и възприема концепцията за образуване на чети, посредством които да се вдигне народът на въстание. В края на юни 1862 се причислява и дружно с група легисти, е изпратен в Крагуевац, под управлението на дядо Ильо челник.
След разтурването на Легията през зимата на 1863 и пролетта на 1864 година живее в Пловдив и посещава за няколко месеца учебното заведение на Йоаким Груев.
От април 1864 до 1866 година е преподавател в село Войнягово, Карловско, от март до октомври 1866 – в добруджанското Еникьой. Бидейки по-близо до границата, се надява да се свърже с Георги Раковски и да се запознае с неговите по-нататъшни проекти. Като преподавател развива революционна агитация измежду народа и провежда патриотични дружини за бъдещото въстание. Посещава Тулча с вярата да се срещне със Стефан Караджа, само че не го открива. Там се среща с поп Харитон, който по това време е духовник там.
През октомври 1866 година отпътува за Влашко – за малко е в Галац и Яш. Движи се в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 още веднъж се среща с Георги Раковски. В края на 1866 и началото на 1867 е преподавател в с. Конгаз в Северна Добруджа. През март 1867 отпътува за Букурещ, с цел да се включи в подготовката на революционната акция, замислена от Георги Раковски. По негово предложение е избран и включен като знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се приготвя за прекачване в България.
Заедно с четата изживява всички компликации и разочарования по време на нейния 99-дневен поход в Балкана (28 април-4 август). Заедно с четата минава в Сърбия и известно време остава в гр. Княжевац. През август и септември 1867 година, дружно с Панайот Хитов и Иван Кършовски, живее в Белград, където постъпва във Втората българска легия (1867 – 1868).
През април напуща Легията, която в края на месеца дефинитивно е разтурена от сръбското държавно управление. През май и юни 1868 е в Турну Мъгуреле, където дружно с Васил Ганчев-Плевнелията се уговарят да провеждат дребна чета и да минат в България. През юни се среща с Хаджи Димитър в Букурещ по отношение на подготвяната чета, само че не утвърждава организацията им и се връща в Сърбия – в град Зайчар. В края на юни и юли за малко е в пандиза в Зайчар. За този престой той написа в писмо до Данаил Хр. Попов през 1871 година:
"...и аз на 68-о [лето] бяха затворен в Зайчар в тъмницата, тъй като съм бил проповядвал на тамошните българи да умират за българщината си, че им е родно място. "
През това време премисля изминатия път. През август е в Букурещ, където също е задържан за малко от влашките управляващи, поради минаването в България на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, само че е освободен по здравословни аргументи – незарасналата рана от интервенцията в региона на корема. По това време подозренията му в целесъобразността на четническата тактичност се трансформират в разбиране, че би трябвало да се търси нов път за реализиране на крайната цел. За пръв път показва мнение, че би трябвало предварителна подготовка на народа за присъединяване в освободителното дело. В писмо до Панайот Хитов загатва за своите заключения и планове, като му оповестява, че е решил да извърши нещо огромно в интерес на отечеството:
" Но отново Ви апелирам и познавам за най-искрен и пръв любим български, да дойдете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да върша и ще го направя, в случай че рече Бог с Ваше разрешение, в случай че го намерите благосклонно. И ще Ви апелирам да ми позволите, за което в случай че испечеля, спечелвам за цялостен народ, в случай че изгубя-губя единствено мене си “.
В него се ускорява недоверието по отношение на Сърбия и убеждението, че българите би трябвало да разчитат на първо място на себе си, а не на външни сили. Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа дефинитивно го убеждава, че предварителната подготовка е належащо изискване за успеха на българската гражданска война. До декември 1868 година живее в Букурещ, където се свързва с Иван Касабов и дейците на " Българското общество “.
Към това време се отнася запознаването му с Христо Ботев и техният взаимен живот в една изоставена вятърна мелница край Букурещ. Единственият източник за взаимния живот на Левски и Ботев е представено от Захари Стоянов в писмо на Ботев до Киро Тулешков, чийто оригинал липсва. Това, а и цялостното неявяване на името на Ботев в непокътнатата преписка на Левски, дават съображение на някои историци като проф. Иван Стоянов да настояват, че евентуално те не са се срещали.
Със средствата, предоставени от Българското общество и читалище " Братска обич “ (структура на Млада България), Левски отпътува на 7 декември 1868 от Турну Мъгуреле с параход по Дунав, по суша и още веднъж с параход по Черно море за Цариград. От Цариград на 11 декември 1868 Левски стартира първата си обиколка из българските земи, тогава към момента в границите на Османската империя, където се среща с изискванията и опциите за осъществяване на революционна активност и подготовка на въстание. Обиколката има информационна и пропагандна цел.
В началото на януари през идната 1869 напуща столицата на Османската империя и се насочва към Тракия и Северна България. Преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Велико Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Навсякъде беседва със свои доверени хора и познати, с цел да ги завоюва за делото. Обнадежден, че в кратковременен период може да бъде оповестено въстание, завършва своята обиколка и на 24 февруари се завръща в Турну Мъгуреле, откъдето е тръгнал.
На 1 май 1869 година стартира втората си обиколка в българските земи с първоначален пункт Никопол, като е екипиран с революционна разгласа и пълномощие, получени от Иван Касабов. И двата документа, които удостоверяват, че Васил Левски не е инцидентен човек, а показва мнението на българска политическа организация в Румъния, са подпечатани с щемпел " Привременното държавно управление на Балкана “.
По време на тази обиколка слага началото на построяването на Вътрешната революционна организация (ВРО). Основна нейна структурна единица е частният революционен комитет. Първият е учреден в Плевен с рекомендациите и помощта на Данаил Попов. Следва построяването на частни революционни комитети в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и други Втората обиколка го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкоз скоро, както мисли няколко месеца преди този момент. Съзира нуждата от по-голяма подготовка на народа, реализирана от революционни комитети, свързани организационно между тях.
След завръщането си в румънската столица на 26 август 1869 година се включва интензивно в живота на българската емиграция. В края на 1869 година, дружно с Любен Каравелов, взе участие в основаването на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Стреми се да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на идното въстание би трябвало да се придвижи във вътрешността, че българите би трябвало да разчитат на своите лични сили, а не на външна помощ, че би трябвало да се скъса уверено с недомислените комбинации с балканските страни или Великите сили. Емигрантските дейци осъзнават нуждата от образуване на народа, само че никой няма проект кой и по какъв начин да го направи. Те мъчно се разделят и с обичайните си схващания за непозната помощ и за управление на революционното придвижване отвън страната.
Разочарован от емиграцията, през май 1870 се завръща в България и продължава построяването на комитетската мрежа. Матей Преображенски съпровожда Васил Левски при обиколката му из Великотърновско, Пловдив, Стара Загора, Карлово и други градове и села в Южна България. Благодарение на дългите взаимоотношения на Отец Матей с локалните хора, двамата съумяват бързо да провеждат Частни революционни комитети на ВРО.
До края на 1871 съумява да сътвори гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна организация. За столица на ВРО е разгласен град Ловеч. Ловешкият частен революционен комитет е разгласен централен под името " Привременно държавно управление в България I отд. на БРЦК “ или " БРЦК в Българско “.
Създаването му е извънредно значима стъпка в укрепването на вътрешната комитетска организация. С това обезпечава организационно работата си по подготовката на въстанието в страната. Ловешкият комитет го подкрепя в поддържането на връзките с емиграцията. Васил Левски го преглежда като висшо управление на революционното придвижване с общонационални функционалности. Селските и градските частни революционни комитети сплотяват в себе си представители на всички обществени групи на българското общество.
Васил Левски единствен от " четиримата огромни “ на българската гражданска война доближава до прозрението, че в подготовката би трябвало да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства са изключително нужни за материалната осигуреност на идното въстание. Предвижда приемане на тези средства по непринуден метод, само че за тези, които отхвърлят да поддържат националното дело, вкарва революционен гнет.
За тази цел през май 1871 година сформира пример на циркулярно " заплашително “ писмо, посредством което да се събират средства, като се обясняват задачите и дилемите на битката: " В Българско няма да има цар, “а национално ръководство " и всекиму своето. Всеки ще си служи по вярата, и законно ще се съди както българинът, по този начин и турчинът, и евреинът, и други Свобода и чиста Република ". Към края на 1871 година ВРО е единствената действителна мощ, способна да сложи на дневен ред българския народен въпрос. Комитетите стартират дейна работа за привличане на последователи, за събиране на средства и закупуване на оръжие.
Когато работата нараства, БРЦК изпраща през втората половина на 1871 двама помощници на Левски – Димитър Общи и Ангел Кънчев. За жал той работи с тях за малко. На 5 март 1872 година при инспекция от турската полиция в Русе се самоубива Ангел Кънчев, а Димитър Общи все по-малко се преценява с комитетската дисциплинираност и развива активност, без да бъде съгласувана с Левски. Авантюризмът на Общи след това води до неуспеха на революционната организация и залавянето на Левски и осъждането му на гибел посредством обесване.
На 6/18 февруари 1873 година присъдата е изпълнена в покрайнините на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, покрай мястото, където е повдигнат негов монумент.
В последните си мигове се изповядва пред архиерейския наместник на София – отец Тодор Митов. В изповедта си споделя:
" Каквото съм правил, в изгода народу е “
и помолил амнистия от него и от Бога, а в молитвите си да бъде споменаван като йеродякон Игнатий, а също и българският народ.
Свещеникът поп Христо Стоилов споделя за последните мигове на Апостола:
" Дяконът се държа юначен. Каза, че в действителност той е първият, само че че след него са хиляди. Палачът му наметна въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах към " Света София “, с цел да не видят турците, че рева, и си потеглих ".
Така приключва земния си път най-големия наследник на майка България.
Поклон!
Източник: plovdiv24.bg
КОМЕНТАРИ