Баритонът Атанас Младенов – с мотор срещу залеза
С мотор против залеза. С необятно отворени очи против... себе си. Аз не съм единствено оперен артист, само че и потребител на тази музика. Това значи да преживееш момента, в който се случва музиката. Издърпваш се в профил и си казваш: Ето, това е същинско. Макар че никой не умира на сцената...
Баритонът Атанас Младенов е в ролята на младия светец Йоан, в музикалната поема „ Рилският пустинник “, която Софийската опера и балет слага на сцена под звездите пред храма „ Св. Александър Невски “. Нехарактерен облик. Защото няма пеене. Драматичен, разтърсващ, драматичен, същински, сърдечен, заветен... В тишината на музиката и измежду оглушителния вик на тъмнината, той вае своя воин – с цел да го приближи до публиката... и до себе си.
Когато намираш светлината и вътрешния мир в работата си, значи, че си израснал повече от другите и имаш прозрения, които ти оказват помощ да живееш с достолепие. Той е актьор, музикант и китарист фен. Възпитаник е на музикалната академия в София, на академията „ Борис Христов “ в Рим и на италианската консерватория „ Джоакино Росини “ в Пезаро.
Майка му и татко му са музиканти в операта. Той е обоист, а тя свири на виола. По тяхно убеждение, 5-годишният Наско стартира да свири на цигулка. После сграбчва китарата и по през целия ден вие с Guns N' Roses, по личните му думи. На 17-18-годишна възраст изкристализира визията за бъдещето – баритон. „ В последна сметка, генът надвива “, отбелязва с усмивка момчето, което до ден сегашен не стопира да се удивлява от силата на нотите, само че съумява и да избяга от тях по допустимо най-романтичния метод. С мотор против залеза...
България 3 мин. Почина и 20-годишното момиче, потърпевшо при гърмежите край Елин Пелин 
Съдържание от партньори 3 мин. Митко Павлов интервюира себе си посредством изкуствения разсъдък (ВИДЕО) 
Тази събота и неделя 3 мин. Нов гърмеж в складовете до Елин Пелин 
ПАРИЖ 2024 2 мин. Париж подари на света гала като никоя друга (ГАЛЕРИЯ) 
България 2 мин. Първите минути след гърмежа: Пожарникари рискуват живота си, с цел да изведат ранените в Елин Пелин 
България 2 мин. " Недосегаем съм. Ще те убия и няма да те лежа ": Бой на пътя в центъра на София 
България 2 мин. Конституционен съд анулира правосъдната промяна, само че остави служебното държавно управление надалеч от президента 
България 3 мин. Почина и 20-годишното момиче, потърпевшо при гърмежите край Елин Пелин 
Съдържание от партньори 3 мин. Митко Павлов интервюира себе си посредством изкуствения разсъдък (ВИДЕО) 
Тази събота и неделя 3 мин. Нов гърмеж в складовете до Елин Пелин 
ПАРИЖ 2024 2 мин. Париж подари на света гала като никоя друга (ГАЛЕРИЯ) 
България 2 мин. Първите минути след гърмежа: Пожарникари рискуват живота си, с цел да изведат ранените в Елин Пелин 
България 2 мин. " Недосегаем съм. Ще те убия и няма да те лежа ": Бой на пътя в центъра на София 
България 2 мин. Конституционен съд анулира правосъдната промяна, само че остави служебното държавно управление надалеч от президента Снимка: Даниел Димитров
Атанас Младенов – за операта, китарата, цигулката и свободата, за шума на моторите и бягството към тишината, за „ италианския “ му интервал, за избора и скъпите учители в живота. И още: Как претърпява „ Рилският пустинник “ и непреодолимостите в творбата. Къде намира светлина и вътрешен мир. Какво е отношението му към вярата. Кой е сър Пърсифъл и имал ли е достойнството да се вози на неговия мотор...
Вярно ли е, че сте китарист фен?
- Да, дрънча си на китара. Аз съм някогашен цигулар, в действителност. Като дете учих цигулка и солфеж, само че в някакъв миг всичко мина в любителската част. Но това постоянно ми е пособие...
А китарата къде е в този момент?
- Коя от седемте у дома? (Смее се – бел. а.) Но не изсвирвам на тях, тъй като не ми остава време. Денонощно сме по подготовки и спектакли. Да не приказваме, че и жанрът е различен. Много е необичайно... Много обичам музика, само че когато съм у дома избирам да не чувам музика. Затова карам мотор. В колата също не се пуска радио, с изключение на, в случай че не се пътува 500 км и след два часа зад кормилото има заплаха да заспиш. Тогава си пущам нещо... Вкъщи избирам тишината.
Моторът е много шумно транспортно средство...
- Това е развлечение и, по-скоро, приятност за душата. Аз не го карам поради високата скорост. След някакъв тежък, напоителен ден, с доста подготовки, просто караш против залеза и си ти. Ти, вятърът и машината... Трябва просто да си изпразниш главата по някакъв метод...
Участвате ли в някоя група на мотоциклетисти?
- Не. Аз съм независим ездач (Смее се – бел. а.). Обикновено, преднамерено карам самичък, тъй като не желая да се преценявам с други хора. Един желае да кара бързо, различен желае да спре да яде, на трети му се върви до тоалетна, четвърти желае на механа...
Част от Вашата креативна биография е обвързвана с италианската консерватория „ Джоакино Росини “ в Пезаро...
- Преди това се явих на прослушване към къщата „ Борис Христов “, където изкарахме няколко месеца с сътрудници, с които и сега сме дружно в операта. Използвах момента, до момента в който съм в Рим, да се явя в Пезаро, да изучавам още веднъж, и още веднъж станах студент. Приеха ме в един спомагателен, съвсем тригодишен курс.
Там учих всички дисциплини, които се учат и у нас, само че имаше и предмети като „ Правни взаимоотношения сред шеф и зависещ “. За разлика от България, в Италия няма щат. Всички солисти са на свободна процедура и надлежно би трябвало сами да си пазят правата, в случай че не са към някоя организация.
Явно е било потребно това второ обучение...
- Не знам дали беше съответна цел. По-скоро се появи като като предпочитание да работя съответно с един избран човек. Казва се Евгения Дундекова. Тя е мецосопрано, страхотна певица, която през годините стартира да преподава в Бари, а по-късно и в консерваторията в Пезаро. Аз я познавах отпреди.
Това, което се случи, е, че безусловно от няколко урока се отпушиха някакви неща и си споделих: Добре, откакто по този начин се случва, за две години нещата може и да вземат да се случат...
Какво се отпуши?...
- Може би, отношението на мен самия към това, което върша.
С нея (Евгения Дундекова – бел. а.) работихме освен техника на звукоизвличане, само че интерпретация и повсеместен прочит на едно произведение. Защото това не са просто ноти. Те значат нещо. Ролята значи нещо. Думите значат нещо... През годините съм срещал доста хора, с които сме разисквали, че в действителност, един звук, сам за себе си, хубав или противен, е самоцелен. Няма никакво обръщение. Посланието идва през ролята, през героя – дали ядосан, дали обичащ, дали засегнат, дали благополучен, дали в предсмъртна мъка или нещо друго... Това, което споделя.
Защото доста от положителните творби се базират на някакъв страховит текст. Много от оперите се базират на произведения от Пушкин, Шилер или Шекспир. Ти не може да си играеш с тях. Ето, Верди написа върху Шекспир неговата форма на „ Отело “ и това е много задължаващо. Съответно, всеки воин в тази опера има съответни взаимоотношения с съответни хора. И това, в случай че не го предадеш, нищо не си направил. Кел изгода, че пееш ужасно. Третото магаре в дясно и то ще го изпее. Ама не е същото.
Имал сте опция да сравните висшето обучение за музика в България и Италия. Каква е разликата в свободата?
- Малко е необичайно. Висшето обучение в Италия не е чак толкоз мощно съсредоточено, най-малко за артистите. Там те приготвят да си добър кадър, до момента в който тук те приготвят много по-професионално. Тук те приготвят музикантски доста по-детайлно. Там, примерно, не сме имали доктрина на музиката или полифония. Може би, тъй като записах тригодишния курс.
Там те приготвят за действителната бойна конюнктура. Правят се доста спектакли по време на самото следване. Поставяхме „ Копринената стълба “ от Росини, „ Тайният брак “ от Доменико Чимароза, общ брой от Хенделови арии...
След Италия имахте ли съмнения накъде да поемете? Хрумвало ли Ви е да извършите своя група?
- През годините съм опитвал да вземам участие в сформирането на някакви групи. Но открих с смут, че четирима или петима индивида се събират и всеки тегли нанякъде.
Необяснимо е... Аз не съм единствено оперен артист, само че и потребител на тази музика. Това значи да преживееш момента, в който се случва музиката. Издърпваш се в профил и си казваш: Ей, това е същинско. Макар че никой не умира на сцената...
А по какъв начин преживявате „ Рилският пустинник “?
- Това е по-нехарактерна роля, тъй като няма пеене. Всъщност, това е една поема, в която четем едни текстове, което е доста комплицирано, тъй като още сега, в който започнахме, аз имах проблем. Аз съм обучаван и бих споделил, че това ми е стихията. Но говорът е, по-скоро, в насоката на трагичните артисти. Те пък имат проблеми да не могат да се ориентират върху музика...
Може ли да се каже, че „ Рилският пустинник “ е самобитно възкресение на една персона, считана за най-великия български светец и аскет?
- Със сигурност, е едно голямо предопределение да се спомене за този човек, който е един от знаците на смисъла и на положителното. Всяка страна си има един подобен светец – без значение дали приказваме за отец Сергий, Илия или Николай. Това са митологизирани, само че в действителност действително живели хора.
Не може ние да сме забързани в всекидневието, да си гледаме в телефона и да се ядосваме на задръстването, да се вълнуваме кой ще е президент, кой ще е министър-председател и какъв брой ще е бюджетът за просвета... Ти не си единствено това. Човешкото създание има потребности от някакви други работи. И в миналото хората са успявали до го изразят – може би, поради по-тихото време, в което са живели. Хубаво е да си спомняме понякога, че има някакви балансьори на положителното.
Имаше ли непреодолимости в построяването на този облик?
- Да, аз не преставам да трептя в един и същи миг, едновременно, безусловно постоянно... Смъртта на дребното дете ме раздрусва. Ето, в този момент отново настръхнах... Направо ме пощурява това нещо. Много е необичайно, тъй като тази гибел не е безрезултатна. Никоя гибел не е безпредметна... От драматургична позиция, това е страховит поврат в цялата линия на героя. Обаче, в чисто човешки аспект, не е толкоз просто да видиш едно дете, което го носят на ръце и го изоставят на земята. Ти знаеш, че това е наужким. Но някаква част от теб, въпреки всичко, взе участие същински... Текстът е доста мощен, даже трогателен.
Казвате, че музикалната поема има едно обръщение към хората – да търсят светлината и вътрешния си мир...
- Да, и има връзка с това, за което говорихме доскоро – че всички сме се забързали нанякъде. Всеки върви. Всеки е сърдит. Всеки е печален. Всеки е недодялан. Всеки е подготвен да скочи от колата, че са взели преимуществото му и да пречука някой от другата кола... В последна сметка, ние сами идваме и сами си тръгваме от този свят. Единственият, с който прекарваш безусловно целия си живот, си ти самият. И, в случай че не потърсиш мира самичък в себе си, със себе си, се превръщаш в следващата овца, която търси всевъзможно и колкото се може повече звук, хора, занимания и какво ли не – тъй като го е боязън да остане самичък със себе си, и тъй като почват едни въпроси, които са много неприятни. Понеже нямаш отговори на тия въпроси, те хващат ужасите...
Вие самият къде намирате светлина и вътрешен мир?
- Мисля, че тъкмо по тази причина се занимавам с опера. След стотици хиляди години еволюция и осъзнаване на човешкия жанр, най-сетне се пръква едно създание, примерно Моцарт, което не дава отговор на каквито и да е рамки в обществото. Откъде накъде едно 4-годишно дете знае по какъв начин се написа музика. Аз познавам доста 4-годишни деца и те не познават друго, с изключение на родителите си, а това дете знае по какъв начин до, сол и ми бемол се събират в едно, и е красиво.
Такива аномалии дават вяра, че в някакъв миг се акумулира доста, доста сила и тя избива в нещо красиво или в нещо ужасяващо...
Ако се върнем към облика на Иван Рилски, какво е отношението Ви към вярата?
- През годините открих, че съм мощно набожен, само че, в известна степен, не съм дълбоко набожен. Религиозната теория и цялата институция на църквата ме плаши заради това, че е учредена върху контрола. А концепцията на цялата религия е, че ти си свободен да го направиш поради личния си избор. Тоест, в случай че теб те е боязън от някой злобен Бог, който ще те накаже, тъй като си направил някаква гнусота... Аз съм склонен, че е възпитателно хората да бъдат озаптени по някакъв метод. Защото ние имаме и дива страна. Но, в случай че концепцията на една религия е да те е боязън, а не да вярваш в положителното, това не е религия. Това е някакъв сатанизъм...
Плюс ли е, че „ Рилският пустинник “ е музикална поема, основана напълно по каноните на църквата?
- Може би, да. В съответния случай тя разказва по един много каноничен метод житието на един светия. Ако беше писано от някой новатор... (Замисля се – бел. а.). Аз имам проблем със суперсъвременната музика. Има една модернистична скоро школа след 50-те години, където безусловно се пръскат тонове. Все едно си хванал шепа ориз и където падне, там записваш звук. Това не е музика. Това е звук.
Може и да има обръщение, само че когато видиш „ Нощна стража “ на Рембранд и по-късно – някаква боядисана с жълт латекс стена, едното в действителност е изкуство. Ако и на другото му викат изкуство, значи са луди. Просто другото е боядисана с латекс стена. Това е. Точка.
Затова за мен е плюс, че творбата е написана по каноните. Ако беше написана от един новатор, съвременник на отец Кирил, щеше да звучи по напълно друг метод. Отец Кирил има музикално обучение. Опитал се е да направи едно забавно пътешестване във вътрешността към човешката душа...
Как наподобява Вашия свят отвън операта?
- Обичам да съм измежду природата. Грабвам си кучето и отиваме до някоя вада или язовирче – някъде, където е относително мъчно налично и умерено. Той се споделя сър Пърсифъл, на галено Пърси – френски булдог, доста комичен.
Сър Пърсифъл имал ли е достойнството да се вози на мотор?
- Опитвал съм. Купих от АлиЕкспрес една раница за куче. Много е смешно, тъй като всички ни бибиткат по светофарите – куче на мотор! Ама не му се получава. Не е ок. Много шава. Събира мухите (Смее се – бел. а.).
Има ли дума, която Ви дефинира най-добре като човек?
- Не знам... Аз съм някакъв вманиачен мечтател. Идиотското в цялата работа, че в избрани аспекти съм доста оправен със света.
Ето, да вземем за пример, преди няколко месеца имах драма с едни течове, с едни бойлери... Целият ми ден е ангажиран с подготовки, само че и с това се оправих.
Как бихте траял изречението „ Аз съм човек, който обича...? “
-...да се радва на живота. Във всички аспекти.
