Гоце Делчев - неподелимият герой на свободните в душите си
С кама, револвер и патрондаш на кръста, с преметната зад рамо светла манлихера, Гоце приличаше на някакво хайдушко провидение.
Китка тъмнокестенови коси се подаваха над високо ясно чело, подпряно от леко смръщени вежди. Валчесто мургаво лице се озаряваше от огромни кафяви очи, с взор нормално мирен, само че подготвен да заблести като нож при най-малка паника. Правилен римски нос, поизвит над неголеми мустаци, с ноздри жадно дишащи, обличаваше горещината на благородно сърце.
Обрисувани в неопределена усмивка едвам подути устни и хубаво заоблен подбрадник свидетелствуваха може би за едно енергично възприятие, надълбоко поетично в същността си. И в този общ тип имаше нещо изключително меко и в същото време настойчиво, нещо изключително нежно и в същото време заповедническо, нещо кой знае по какъв начин мечтателно и постоянно стремглаво и победно. В този общи тип беше самия Гоце – в своята мисъл, в своето възприятие, в своето дело, в целия собствен живот.
Това е описанието, с което Пейо Яворов запомня Гоце Делчев от последните месеци на живота му - поетът придружава революционера, когато минава " в Турско " (т.е. в Македония) през януари 1903 година Три месеца по-късно, на 21 април (4 май по нов стил) Делчев е погубен при засада край с. Баница до Сер, едвам на 31 години.
През 2022 и 2023 година се означават две значими юбилейни дати - 150 години от рождението на огромния бунтовник (4 февруари) и 120 години от гибелта му. По подигравка, тъкмо в този интервал управляващите в София и Скопие се намират в може би най-смразената фаза на връзките си от три десетилетия насам. Неспособността на елитите да сложат " завършек на историята " и да преодолеят идеологическата схизма се оказва непонятен за Европейски Съюз или Съединени американски щати спор.
Връщането към историята на битките за македоно-одринското избавление, в което Гоце Делчев е водеща фигура, всъщност може да даде отговор за продължаващото взаимно недоумение, разделяне и съмнение сред националистите от двете страни на границата.
За македонците Делчев е признакът на независимата им нация. Българската история акцентира, че той е роден в българско семейство в Кукуш през 1872 година, обитаем по това време с 90% българи, учил е в българско учебно заведение и в българска гимназия в Солун, където му е преподавал Константин Величков, по-късно - в софийското Военно учебно заведение, от което е изключен.
Развивал е Вътрешната македоно-одринска организация по облик и сходство на българското освободително придвижване на Любен Каравелов, Христо Ботев и Васил Левски, най-после става шеф на всички чети в Македония.
Биографията на Гоце Делчев е такава, че не може да пропуснете аналогиите с Левски - с умеенето му да се внедрява под прикритие, да провежда локална опозиция и да активизира поддръжка, да осмисля освободителната идея в европейски подтекст и да не позволява " недодялан национализъм, който помрачава и най-светлото дело ".
Целта за реализиране на автономност на Македония се пояснява безусловно като проект за обособяването на обособена нация от българската. За тази концепция способстват и действителните разногласия сред " вътрешните " (т.е. на македонска територия, останала в границите на Османската империя) и " външните " (т.е. емигрантите в България) македонски организации за това кой би трябвало да управлява общата идея, какви способи да се употребяват, по кое време ще е подготвена Македония за независимост.
В персоналните си мемоари за Гоце Делчев обаче Яворов дава доста по-различно пояснение. Той твърди, че българското освободително придвижване е било способно и без съветска помощ, независимо да извоюва самоуправлението в " неразривното единение " на Мизия, Тракия и Македония в края на 19 век.
Руско-турската война от 1877-1878 година форсира този развой, но не реализира задачата му. Вместо това води до обстановка, в която " отечеството ни беше раздрано на три елементи ". Надеждите за това, че Русия " не ще остави делото на половина " в Македония са " мъчителни упования " и " празни сънища ".
Ако разочарованието от Русия е поради съзнателната й политика (както Яворов написа - славянството и православието се оказват " две овчи кожи върху гърба на един остроумен вълк " ), то българското държавно управление се оказва импровизирано и некомпетентно да помогне. Вместо това се " лута по кривите пътеки на дипломацията - и доста естествено, вадеше очи, наместо да изпише вежди ".
Историята се повтаря без смяна повече от 100 години по-късно.
Гоце Делчев схваща крайната цел на задачата си като създаване на " конфедеративна република на Балканския полуостров ". Преди това обаче " робите тряба да се подигнат целокупно на въстание единствено когато се почувствуват свободни в душите си ", или гражданска война с " жители, кадърни да понесат всички тествания на една дълготрайна битка ".
Желанието му е акцията на четниците да се води " с най-голяма спестовност на средства и сили ", като нападенията против турската армия и инфраструктурата да се прави " всеки път надалеч от българското население, което не тряба да излагаме на турски преследвания и жестокости ".
" Българите в Македония носят съвсем сами върху гърба си товара на революцията – и те са нужни, с цел да се продължи битката ни, до момента в който реализираме крайната си цел ", по този начин го цитира Яворов година след гибелта на Делчев, и добавя: " Македонският народ виждаше в негово лице най-близкия, най-верния, най-любещия собствен преподавател, другар и наследник ".
150 години след рождението на Гоце Делчев, индивидът, който посвещава късия си живот на свободата и единството, е употребен като знак на разцепление.
Церемониалните разногласия към поклонението пред паметта му се трансформират в по-важна вест от загатна за задачата му.
Както припомня историкът Наум Кайчев в своя публикация, Делчев е осъзнавал доста добре какъв е дефектът, излъчен по завещание на нацията, която се бори за независимост:
" Отцепленията и разцепленията по никакъв начин да не ни плашат. Действително тъпо е, само че що можем да вършим, когато си сме българи и всички страдаме отъ една обща болесть! Ако тая болесть не съществуваше въ нашите прародители, отъ които е завещание и в нас, нямаше да попаднат под грозния жезъл на турските султани. Наш дълг е да не се поддаваме на тази болесть.. “
Китка тъмнокестенови коси се подаваха над високо ясно чело, подпряно от леко смръщени вежди. Валчесто мургаво лице се озаряваше от огромни кафяви очи, с взор нормално мирен, само че подготвен да заблести като нож при най-малка паника. Правилен римски нос, поизвит над неголеми мустаци, с ноздри жадно дишащи, обличаваше горещината на благородно сърце.
Обрисувани в неопределена усмивка едвам подути устни и хубаво заоблен подбрадник свидетелствуваха може би за едно енергично възприятие, надълбоко поетично в същността си. И в този общ тип имаше нещо изключително меко и в същото време настойчиво, нещо изключително нежно и в същото време заповедническо, нещо кой знае по какъв начин мечтателно и постоянно стремглаво и победно. В този общи тип беше самия Гоце – в своята мисъл, в своето възприятие, в своето дело, в целия собствен живот.
Това е описанието, с което Пейо Яворов запомня Гоце Делчев от последните месеци на живота му - поетът придружава революционера, когато минава " в Турско " (т.е. в Македония) през януари 1903 година Три месеца по-късно, на 21 април (4 май по нов стил) Делчев е погубен при засада край с. Баница до Сер, едвам на 31 години.
През 2022 и 2023 година се означават две значими юбилейни дати - 150 години от рождението на огромния бунтовник (4 февруари) и 120 години от гибелта му. По подигравка, тъкмо в този интервал управляващите в София и Скопие се намират в може би най-смразената фаза на връзките си от три десетилетия насам. Неспособността на елитите да сложат " завършек на историята " и да преодолеят идеологическата схизма се оказва непонятен за Европейски Съюз или Съединени американски щати спор.
Връщането към историята на битките за македоно-одринското избавление, в което Гоце Делчев е водеща фигура, всъщност може да даде отговор за продължаващото взаимно недоумение, разделяне и съмнение сред националистите от двете страни на границата.
За македонците Делчев е признакът на независимата им нация. Българската история акцентира, че той е роден в българско семейство в Кукуш през 1872 година, обитаем по това време с 90% българи, учил е в българско учебно заведение и в българска гимназия в Солун, където му е преподавал Константин Величков, по-късно - в софийското Военно учебно заведение, от което е изключен.
Развивал е Вътрешната македоно-одринска организация по облик и сходство на българското освободително придвижване на Любен Каравелов, Христо Ботев и Васил Левски, най-после става шеф на всички чети в Македония.
Биографията на Гоце Делчев е такава, че не може да пропуснете аналогиите с Левски - с умеенето му да се внедрява под прикритие, да провежда локална опозиция и да активизира поддръжка, да осмисля освободителната идея в европейски подтекст и да не позволява " недодялан национализъм, който помрачава и най-светлото дело ".
Целта за реализиране на автономност на Македония се пояснява безусловно като проект за обособяването на обособена нация от българската. За тази концепция способстват и действителните разногласия сред " вътрешните " (т.е. на македонска територия, останала в границите на Османската империя) и " външните " (т.е. емигрантите в България) македонски организации за това кой би трябвало да управлява общата идея, какви способи да се употребяват, по кое време ще е подготвена Македония за независимост.
В персоналните си мемоари за Гоце Делчев обаче Яворов дава доста по-различно пояснение. Той твърди, че българското освободително придвижване е било способно и без съветска помощ, независимо да извоюва самоуправлението в " неразривното единение " на Мизия, Тракия и Македония в края на 19 век.
Руско-турската война от 1877-1878 година форсира този развой, но не реализира задачата му. Вместо това води до обстановка, в която " отечеството ни беше раздрано на три елементи ". Надеждите за това, че Русия " не ще остави делото на половина " в Македония са " мъчителни упования " и " празни сънища ".
Ако разочарованието от Русия е поради съзнателната й политика (както Яворов написа - славянството и православието се оказват " две овчи кожи върху гърба на един остроумен вълк " ), то българското държавно управление се оказва импровизирано и некомпетентно да помогне. Вместо това се " лута по кривите пътеки на дипломацията - и доста естествено, вадеше очи, наместо да изпише вежди ".
Историята се повтаря без смяна повече от 100 години по-късно.
Гоце Делчев схваща крайната цел на задачата си като създаване на " конфедеративна република на Балканския полуостров ". Преди това обаче " робите тряба да се подигнат целокупно на въстание единствено когато се почувствуват свободни в душите си ", или гражданска война с " жители, кадърни да понесат всички тествания на една дълготрайна битка ".
Желанието му е акцията на четниците да се води " с най-голяма спестовност на средства и сили ", като нападенията против турската армия и инфраструктурата да се прави " всеки път надалеч от българското население, което не тряба да излагаме на турски преследвания и жестокости ".
" Българите в Македония носят съвсем сами върху гърба си товара на революцията – и те са нужни, с цел да се продължи битката ни, до момента в който реализираме крайната си цел ", по този начин го цитира Яворов година след гибелта на Делчев, и добавя: " Македонският народ виждаше в негово лице най-близкия, най-верния, най-любещия собствен преподавател, другар и наследник ".
150 години след рождението на Гоце Делчев, индивидът, който посвещава късия си живот на свободата и единството, е употребен като знак на разцепление.
Церемониалните разногласия към поклонението пред паметта му се трансформират в по-важна вест от загатна за задачата му.
Както припомня историкът Наум Кайчев в своя публикация, Делчев е осъзнавал доста добре какъв е дефектът, излъчен по завещание на нацията, която се бори за независимост:
" Отцепленията и разцепленията по никакъв начин да не ни плашат. Действително тъпо е, само че що можем да вършим, когато си сме българи и всички страдаме отъ една обща болесть! Ако тая болесть не съществуваше въ нашите прародители, отъ които е завещание и в нас, нямаше да попаднат под грозния жезъл на турските султани. Наш дълг е да не се поддаваме на тази болесть.. “
Източник: boulevardbulgaria.bg
КОМЕНТАРИ